„Аделe Блох-Бауeр” на Климт се завърна във Виена, но брадясала

Трамвайна спирка във Виена облепена с постери на Том Нойвирт или Кончита Вурст (победителят/ката от Евровизия 2014) в кичозна интерпретация на шедьовъра на Густав Климт „Портрет на Аделе Блох-Бауер” I (1907). Снимка: © artnovini.comТри кичозни плаката с Кончита Вурст стряскат почитателите на гениалния художник от билбордове и постери в австрийската столица.

ЖЕНАТА ме погледна и отвърна поглед бързо. Може би Хигс бозона (Higgs boson) живее значително по-дълго от нейния поглед. Достолепно побелялата й глава се извърна в изящен профил, сякаш нищо не е било. Трамваят беше отминал спирката, но недоумението ми очевидно беше останало. Три големи постера с фрагменти от шедьовъра на Густав Климт (Gustav Klimt; 1862-1918) „Портрет Аделe Блох-Бауeр” (Adele Bloch-Bauer I; 1907) искряха в златно и жълто. В първия момент дори помислих, че това е „Целувката” (Der Kuss; 1907-1908), но не беше… Някъде в съзнанието ми, обаче, беше избухнал бунт. Всевъзможни чувства, възприятия, принципи: естетически, етически, морални, културни, духовни и прочее, се съпротивляваха и отказваха да приемат тази Аделе„Златната Аделе”, „Австрийската Мона Лиза”


Макар и останали далеч за мен, от трите постера продължаваше да ме гледа… с влажен поглед т.нар. Кончита Вурст (Conchita Wurst). Субектът, който спечели миналогодишната „Евровизия” (Eurovision 2014), беше пременен като „одухотворената, самодоволната и елегантната” енигматична Аделe Блох-Бауeр (1881-1925) – младата аристократка, потомка на една от най-богатите и влиятелни фамилии във Виена през възторжената епоха Fin de siècle (1890-1910). Бившият младеж Том Нойвирт (Tom Neuwirth) беше превърнат в рошаво, брадясало, преднамерено и безвкусно рекламно „послание” на предстоящия традиционен майски „Бал на живота” (Life Ball), борещ се срещу болестта СПИН и за други каузи, който се провежда пред виенското кметство…

От моето присъствие и от недоумяващия ми поглед жената от трамвая видимо се чувстваше неудобно, много неудобно, дори някак виновно. Така изглеждаше и възрастният мъж, който беше на спирката, когато се върнах да направя снимки – два пъти влезе „в кадър”, но фотографията, която ще използвам е без него – не, че ще я види, но не бих да му давам подобна роля. Това са две лични измерения на „феномена” Вурст, но не по-малко важни са и обществените: културологични, естетически, социални, дори политически аспекти на тази пошла „арт провокация”…

Преди една година в artnovini.com изразих своята позиция по брадатия „феномен”. През този период от време се потвърди тезата ми, че става въпрос, първо, за

един чисто комерсиален „проект” -

т.нар. Кончита стана рекламно лице на една голяма банка, появяваше се във всевъзможни светски прояви и получаваше завидни хонорари. И второ, появата му/й в глобалното обществено пространство, несъмнено обслужва и други инициативи. Това стана ясно и от светкавичната реакция на неговите/нейните сестро-събратя след победата му/й в ланшния песенен конкурс на Евровизия – бурни вакханалии, които започнаха от розовата им къща на виенската „Пилграмгасе” (Pilgramgasse), върху чиято фасада и днес виси парцалив транспарант с безобразния дискриминационен надпис: Fight. (Hetero-) Fascism” (нещо като: „Боря се [с] (хетеро-) фашизма”), и продължиха до Карлсплац (Karlsplaz), пред прекрасната бяла барокова катедрала „Свети Карл” (Karlskirche)…

Тогавашното „послание” на метаморфозиралия Том „Толерантност без граници”, през тази година, след „всенародно” допитване, ще звучи като „Създаваме мостове”. Към какво – ще стане ясно по време на финалите в виенската Stadthalle през май. Трите постера по Климт, заснети от германската фотографка Елен фон Унверт (Ellen von Unwerth; 1954) за Life Ball, предлагат и други тълкувания, които, според организаторите на събитието, не били целенасочено провокативни, а приканвали към размисъл, обединен около посланието „Промяната е възможна”. Парадоксът е, че те стигат дотам, да поставят на едно интелектуално ниво Вурст и Густав Климт, които „доказват, че това е възможно”

„Приемането е дъщеря на свободата”. (Akzeptanz ist eine Tochter der Freiheit). „Свободата расте, когато се разчупват правилата”. (Freiheit Wächst wo regeln Brechen). „Родината на велики дъщеросинове” (Heimat Grosser Töchtersöhne). И на английски: Acceptance is a daughter of freedom. Freedom grows where rules break. Homeland of great daughtersons. Това са посланията на трите постера, а коментарът може да го направи всеки сам за себе си. Последната дума-каламбур – дъщеросинове – е потресаваща!..

Но нека се запитаме, какво се случва, когато изкуството се използва като медиатор/манипулатор на цели, концепции и идеологии, нямащи нищо общо със самото изкуство? Отговорът – последният век-век и половина от историята на човечеството ни показа недвусмислено…

Наистина,

съдбата на първия портрет на чаровната Аделе Блох-Бауер

е особено драматична; продължава да бъде такава и днес, 90 години след като тя напуска този свят. През 1899 г., когато е 18-годишна, младата дама се омъжва за доста по-възрастния от нея собственик на фабрики за захар Фердинанд Блох (Ferdinand Bloch; 1864-1945). Густав Климт, с когото тя е много близка, я рисува няколко пъти и вдъхновен от нея създава изключителни творби, сред които са двете картини, посветени на старозаветната героиня Юдит (Judith I,1901; Judith II, 1909), която спасява Юдея от асирийците; още един неин портрет – Adele Bloch-Bauer II от 1912 г., както и около стотина скици…

В своето завещание Аделе, която умира на 24 януари 1925 г., моли съпруга си да предаде двата нейни портрета и още четири пейзажа, нарисувани от Климт, на австрийската държава. След анексирането на Австрия през март 1938 г., фабрикантът бяга в Чехословакия, а след това в Швейцария, където завършва живота си на 13 ноември 1945 г. Преди това, обаче, отменя завещанието си в частта, отнасяща се до дарението на платната, които вече са били иззети от нацистите…

След като през 1998 г. Австрия прие Закона за реституцията, журналист, проучващ произхода на картините в различни музейни архиви, информира 90-годишната Мария Алтман (Maria Altmann; 1916-2011) – племенница и един от наследниците на Фердинад Блох, че първия портрет на Аделе се намира в музея „Белведере” (Belvedere) във Виена. След грандиозен съдебен процес, на 14 февруари 2006 г., картината, заедно другите четири пейзажа, заминават за Лос Анджелис, където живее Алтман. След няколко месеца портретът е продаден за 135 млн. USD на милиардера Роланд Лаудер (Ronald Lauder; 1944), който от следващата година става председател на Световния еврейски конгрес (World Jewish Congress). От тогава платното се намира в неговата „Нова галерия” в Ню Йорк (Die Neue Galerie New York), където са изложени произведения на германското и австрийското модерно изкуство…

И ето че сега, почти десет години след като „Аделе…” напусна опечалената си родина и отпътува за Америка, споменът за нея се завърна, но по един тъжен, абсурден и гротесков начин. Въпреки безспорните качества на Елен фон Унверт, която е известна като откривателката на топ модела Клаудия Шифър (Claudia Schiffer) и с еротичните си фотосерии, напомнящи снимките на големия Хелмут Нютън (Helmut Newton; 1920-2004), тази творба, със сигурност не заслужава подобна съдба. Най-вече, защото е безспорен образец на едно основните направления в изобразителното изкуство от края XIX в. и началото на XX в. – Виенският сецесион, а нейната интерпретация сега e абсолютно елементарна и компрометираща високото изкуство. В случая не става въпрос за концептуална пародия, като е при

„мустакатата” Джоконда

в L.H.O.O.Q. (1919) на Марсел Дюшан (Marcel Duchamp; 1887-1968), например, а за безвкусното налагане на един още по-безвкусен (и откровено кичозен) продукт на всеядния шоу бизнес – Вурст.

Тази история, колкото и да е делнично-банална, поставя важни въпроси. Кой, в т.нар. свят на изкуството има право да интерпретира основни, иконични образци, по начин, какъвто намери за добре (в последните години този проблем важи с огромна сила и за театъра, киното, операта). Трудно ми е да си представя, че бих могъл да предложа на общественото внимание сцена, изобразяваща, да речем, австро-унгарските любимци (безспорно – достойни за уважение личности) император Франц Йозеф I (Franz Joseph I.; 1830-1916) и императрица Елизабет – Сиси (Amalia Eugenia Elisabeth a.k.a. Sisi; 1837-1898) в неблагопристойна интимна сцена, защитавайки някаква отнесена социално-полова идея и да не предизвикам върху себе си целия гняв на обществената (и юридическа) мощ в алпийската държава. Или пък, ей така, оригиналничейки, да „заредя” емблематичната за българското изобразително изкуство „Ръченица” на Иван Мърквичка (Jan Václav Mrkvička; 1856-1938) с недвусмислено-анатомични джендър послания – сигурен съм, че няма да си намеря място между Калотина, Капитан Андреево, Дунав-мост 1 и прилежащата ни черноморска акватория…

Кой има право скандално да интерпретира образци на световното изобразително изкуство и да остане без порицание?.. Имам усещането за всесилни лобита, тайнствени и не толкова тайнствени общества, но най-вече за много пари, които днес [а и винаги] могат [са могли] да купят всичко: от слава до творческа свобода…

Примери има много, но как тогава да кажем, че изкуството е територия на свободата: на ума, на душата, че и на тялото… Очевидно, „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други”, както написа преди 70 години – в края на Втората световна война, писателят Джордж Оруел (George Orwell; 1903-1950) в антиутопията „Животинска ферма” (Animal Farm; 1945), към чието оригинално заглавие трябва да добавим и многозначителното A Fairy Story

Тазгодишният „Бал на живота” всеобхватно заимства от идеите на сецесиона и мотото му ще бъде: Ver Sacrum („Свещена пролет”), а модният дизайнер Саймън Костин (Simon Costin) щял „да интерпретира Библията по уникален начин”… След като миналогодишното шоу (тогава за първи път беше представена мъжка мода) с езика на пърформанса „разтърси” папския престол, а постерът на американският фотограф Дейвид Лашапел (David LaChapelle) Once in the Garden, изобразяващ някакво странно разнополово същество в Едемската градина (иначе мото на събитието беше широкоспектърното „Градина на земните удоволствия”), успя да всее небивал и откровен смут в католическа Виена (и не само), сега предстои нова порция от тълкувания на Светото писание. Със сигурност те няма да се придържат към духа на Канона, за чието изповядване тук, вярващите плащат немалък годишен данък…

Как подобни „творчески акции”, обаче, биха повлияли и на

възпитанието на децата,

които и без това са изправени пред безброй предизвикателства, предлагани от съвременната цивилизация?.. Навярно, следващите поколения ще разберат (ако могат)…

Какво биха си помислили и онези, неизкушените от изкуството хора, които за първи път ще видят това брадясало „Аделе”? Защото достъпът до оригиналната творба изисква доста административни усилия, финансови средства и сериозен ресурс от време, освен ако човек не живее отвъд Атлантика… Припокриването на изображения в човешкото подсъзнание е лесно постижимо със средствата на съвременните медии, а от там до лесната манипулация (според съответната стратегия) крачката е съвсем малка…

Творчеството на гениалния Густав Климт – фундамент на европейския модернизъм – е един от културните символи на Австрия (през 2012 г. тук по великолепен начин беше отбелязана неговата 150-годишнина). Но изкуството му е и част от световното културно наследство, независимо дали е включено в съответните официални списъци. Въпреки че картината е частна собственост, портретът на Аделе Блох-Бауер е собственост на човешката цивилизация. Морална, духовна и естетическа собственост. Вечна.

Подобни разсъждения, обаче, навяват и към друга тема размисъл, която само привидно е извън контекста: зачитането на авторското право, което според мнозина е неизменен символ на демократичните общества. Авторското право, обаче, е силно доходоносен компонент в силно комерсиалното ни битие. Но нека оставим финансовите параметри на прилагането му и да се запитаме дали самият художник би се съгласил с подобна безвкусна, плитка и елементарна интерпретация на творчеството му. Съмнявам се – по негово време „брадатите жени” са били показвани в цирка. И не само заради това – според някои историци на изкуството, отношенията им с Аделе са били повече от приятелски… Всъщност, кой е носител на тези права? И ако широко скроените закони позволяват неподозирано от обикновения лаик жонглиране с юриспруденцията, то неписаното моралното право би трябвало да е едно-единствено – на автора. Всичко останало е въпрос на морал – категория, която мнозина (на които така им изнася) от т.нар. арт елит (твърде относителна класификация) пренебрегват и смятат за отживелица (но единствено, когато не се отнася за тях самите)… И въпрос на личен избор

Фасадата на розовата къща на виенската „Пилграмгасе” (Pilgramgasse), върху чиято фасада се вее парцалив транспарант с надпис: „Fight. (Hetero-) Fascism” (нещо като: „Боря се [с] (хетеро-) фашизма”). Снимка: © artnovini.comКакто

въпрос на личен избор

са човешкия живот, самоопределянето, религията и т.н. Но, съобразени с обществените и цивилизационни норми. Зачитането на личния избор е свещено право и ако то бъде пренебрегнато, можем да говорим за диктатура. Ала зачитането трябва да е двупосочно и реципрочно. Толерантността също. Ще попитам, ако облека фланелка, върху която е написано Fight. Homo Fascism” („Боря се [с] хомо фашизма”), какво би ми се случило. Зная – ще ме помете невиждано „цунами” и ще гния дълго из разни дрънголници. Просто е – нямам достатъчно средства, за да се защитя. Дали пък това не е дискриминация? Но защо към едни се проявява толерантност, а към други – не. Защо едни не уважават моята (а и сигурен съм на още стотици милиони, милиарди хора) ценностната система? Защо на различните е позволено да съдят, а другите да нямат право на мнение? Защо? Какво би се случило, ако един ден другите, след като се превърнат в малцинство, станат… различни? Апокалиптична антиутопия…

Разбира се, дефинирането и налагането на конкретни константи (идеологии, взаимоотношения, духовни ценности и прочее) също е предпоставка за чудовищна диктатура. Последният век-век и половина от историята на човечеството го доказа недвусмислено…

Проблемът е деликатен.

Но, всъщност, няма никакъв проблем Том да се нарича Кончита, Елтън да се омъжи, Рики да е гей или Хелене и Анне-Мари да празнуват годишнина от сватбата си… Както и едва ли са много тези, които по полов признак незачитат творческите върхове в изкуството на композитора П.И. Чайковски (1840-1893), на художниците Франсис Бейкън (Francis Bacon; 1909-1992), Дейвид Хокни (David Hockney; 1937), Анди Уорхол (Andy Warhol; 1928-1987), на писателя Труман Капоти (Truman Capote; 1924-1984) и на много други. Това е техен личен избор, който всеки нормален човек (за какъвто смятам и себе си), сигурен съм, възприема с разбиране. И толерантно. Но когато, някой насила, без никакъв повод, ми навира в лицето своя личен избор и ме обвинява, че не съм толерантен и, че съм фашист – категорично не мога да се съглася. Не вярвам в неговата безкористност. Каквото и да говорим, съвременният свят става все по-зависима робска проекция на алчността и парите, а от там и все по-агресивен…

Не вярвам в неговата безкористност, както не вярвам, че крехкоснагият и крехкопеещ Том (или Кончита), е на нивото на титан като Густав Климт, пък бил той доказал, че „промяната е възможна”. Ако, някой успее да ме убеди в интелектуалната, в духовната и в творческата им равнопоставеност, наистина ще помоля Земята да спре. За да сляза и да се запилея в бездната на Безкрая…

* * *

Апропо, за целите на „Бала на живота”, Монетният двор ще сече златен мотив от постера с брадатата Аделе, който ще бъде продаван и 50% от събраните средства ще бъдат използвани в борбата срещу СПИН… А роклята за фотосесията, с която е облечен лауреата от Евровизия 2014, е използвана 2.5 кг златна боя, обсипана е с 12 000 кристала, половин килограм перли и е отнела… 1250 часа работа (или 156 осемчасови работни дни). И струва… Всъщност, това е въпрос на личен избор…

* * *

Често ще си спомням…От моето присъствие и от недоумяващия ми поглед, жената в трамвая видимо се чувстваше неудобно, много неудобно, дори някак виновно. Навярно съм стиснал силно и устните си. Навик от детството ми. Правя го, дори несъзнателно, когато [много] не харесвам нещо. Въпрос на личен избор…

* * *

P.S.: Импресия, но от друг трамвай…

Пътувам с друг трамвай. Цялата мотриса е брандирана с плаката, спечелил 3000 EUR в графичния конкурс „Заедно сме повече” (Gemeinsam sind wir mehr!) в подкрепа на борбата срещу дискриминацията, расизма и т.н., организиран от общинската служба MA17, която отговаря за интеграцията (аз също участвах, но беше илюзия да си мисля, че имам шанс в надпреварата).

Отляво-надясно: евреин, тъмнокож, мюсюлманка и очевидно австриец (символизиращ европеидната раса), снимани в гръб. На синьо-зелникав фон. „Уважението е в главата” (Der Bauch sagt: Respekt ist Kopfsache) или нещо подобно – е посланието. Но не мога да приема и този плакат. Казвам си, ти си предубеден, ти си капризен, не мислиш модерно. Може би, си завистлив, дори. Опитвам се да вникна в смисъла на този постер – очевидно неговите автори са търсили обобщение на религиозно-расова основа. Правила го е някаква агенция. Но не мога да схвана – нещо ми се губи. Почти веднага разбирам – около 2 милиарда души. Не е изобразен азиатец. От онези дето живеят из цял свят, а не от някакво племе, потомък на Уйгурския хаганат. Сещам се – едно от условията на конкурса беше постерът да е във формат Portrait, т.е. „на високо”. При тази композиция дизайнерът е решил, че няма да има място за човек с триъгълна шапка. Много са им широки. Ако сложи и азиатец – ще трябва да намали другите, и композицията отива по дяволите… Затова, така си мисля, решава – без азиатци… Въпрос на личен избор… И на жури.

Мисля си, понякога демокрацията е сложно нещо.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1759-adele-bloch-bauer-na-klimt-se-zavarna-vav-vienna-no-bradyasala.html

Директорът на Albertina: давността за арт реституция трябва да бъде ограничена

Фрагмент от шедьовъра на Густав Климт „Портрет на Аделе Блох-Бауер; 1907). Картината беше в центъра на шумен съдебен процес през 2005 г., след който беше върната на 90-годишната, тогава, Мария Алтман, наследничка на нейните собственици. Снимка: Screenshot of hyperallergic.comВИЕНА. Да бъде поставено ограничение в срока на давност на исковете за реституция на произведения на изкуството, иззети от техните собственици по време на Холокоста, призова Клаус Албрехт Шрьодер (Klaus Albrecht Schröder), директор на световноизвестния музей „Албертина” (Albertina Museum), съобщи сайтът hyperallergic.com, като цитира негово интервю в The Art Newspaper.


Изтъкнатият арт специалист смята, че при подаването на реституционни искове, срокът на давност трябва да бъде ограничен до 20-30 години, смятано от днес. Така, във втория случай, дата ще съвпадне със 100-годишнината от края на Втората световна война (1939-1945). „Ако не определим срок от около 100 години след края на Втората световна война, трябва да се запитаме защо претенциите по отношение на същите престъпления, извършени по време на Първата световна война (1914-1918), не трябва да бъдат валидни и днес.” Според различните действащи законодателства, сега не могат да бъдат предявявани претенции за неправомерно отнемане на произведения на изкуството, извършени през Френско-Пруската война (1870-1871), например, или пък по време на Наполеоновите войни, когато, както е известно, че много френски музеи са „обогатили” значително своите колекции. Същото се отнася и за някои британски музеи, където след изтичането на шестгодишен период на давност (от установяване на собствеността), съдът не зачита каквито и да е претенции. По тази причина, великолепни мраморни фрагменти от атинския Партенон останаха във Великобритания, припомня изданието.

Директорът на „Албертина” Клаус Албрехт Шрьодер (Klaus Albrecht Schröder) по време на откриването на изложбата „Между земята и небето” (From Earth To Sky) на Хуан Миро (Joan Miro; 1883-1983) през есента на 2014 г. Снимка: Stefanie / © artnovini.comВ САЩ, подобни казуси се тълкуват различно от законодателството на отделните щати, като в Ню Йорк, например, срокът на давност е три години. В Германия, жертвите на нацизма имаха право на реституция до 1975 г., но сега, след случая с т.нар. „Мюнхенски склад”, открит в дома на покойния Корнелиус Гурлит (Cornelius Gurlitt; 1932-2014) през февруари 2012 г., са предприети юридически стъпки този граничен период да бъде променен.

В тази посока, австрийското законодателство, определено, е най-демократично в света, смятат юристи. През 1998 г. в Австрия беше приет Закон за реституцията на произведения на изкуството (Kunstrückgabegesetz 1998), а през 2009 г. бяха направени и промени във Федералния закон (Kunstrückgabegesetz 2009). Важно да бъде отбелязано, че подобна правна норма не съществува в нито една друга държава по света. Като арбитър при изпълнението на Закона за реституцията беше създадена специално Комисия за проучване на произхода (Kommission für Provenienzforschung).

Както artnovini.com писа, по силата на този закон, през 2006 г. музеят „Белведере” (Belvedere) върна картината „Портрет на Аделе Блох-Бауер” I (Adele Bloch-Bauer I; 1907) от Густав Климт (Gustav Klimt; 1862-1918), наричана още „Австрийската Мона Лиза”, на американската гражданка Мария Алтман (Maria Altmann; 1916-2011). По-късно, през юни 2006 г., шедьовърът беше купен за 135 млн. USD (според различни източници, австрийската държава е била готова да заплати 150 млн. USD) от милиардера Роналд Лаудер (Ronald S. Lauder; 1944), който е и председател на Световния еврейски конгрес. Неотдавна именно Лаудер, в интервю, призова да отпаднат всички ограничения за реституцията на произведения на изкуството, принадлежели на жертви на Холокоста. В края на ноември 2014 г. той остро порица Кристоф Шеублин (Christoph Schäublin), президент на Музея за изящни изкуства в Берн (Kunstmuseum Bern), който обяви, че ще приемат дарението на Корнелиус Гурлит…

През 2011 г. Австрийската комисия по реституция върна на 83-годишния, тогава, канадец Джордж Йориш (Georg Jorisch; 1928-2012), наследник на Амалия Редлих (Amalie Redlich; 1868-1941) – неговата баба, загинала в концлагер, картината на Климт „Лицберг на Атерзее“ (Litzlberg am Attersee; 1915), която през ноември беше купена в Sotheby’s New York за 40.4 млн. USD. Преди реституцията творбата беше собственост на Музея за модерно изкуство в Залцбург (MdM Salzburg). Две години преди това Йориш си върна „Църква в Касон” (Kirche in Casson – Landschaft mit Zypressen; 1913) също от Климт, и също собственост на г-жа Редлих, а през февруари 2010 г., масленото платно беше продадено на търг в Sotheby’s London за почти 27 млн. GBP.

През 2011 г., обаче, Комисията отхвърли претенциите на наследниците на Яромир Чернин (Jaromir Czernin; (1908–1966) да им бъде върната картината „Изкуство на живописта” (Die Malkunst, 1665-1666) от холандския художник Ян Вермеер (Jan Vermeer van Delft; 1632-1675), която сега се намира в Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum – KHM) във Виена. Тогава, въз основа на 34-страничен подробен доклад, институцията прецени, че публикуваните факти са достатъчни, за да се смята, че картината е продадена доброволно…

Според Клаус Албрехт Шрьодер, по силата на Закона за реституцията, през последните години в Австрия са били върнати около 50 хиляди произведения на изкуството. Директорът на „Албертина” обаче смята, че е време да бъде сложено ограничение в давността на исковете…

През 1998 г. във Вашингтон се състоя конференция на високо равнище, чиято тема Holocaust-era assets беше реституцията на произведения на изкуството, конфискувани неправомерно от нацистите. Споразумението по заключителния документ, в който се казваше, че „трябва да се вземат бързи мерки за постигане на справедливост и на справедливо решение” за наследниците на жертвите на Холокоста, беше подписан от 44 държави, допълват от hyperallergic.com.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1758-direktorat-na-albertina-davnostta-za-art-restirtucia-tryabva-da-bade-ogranichena.html

Филм на французойката Еманюел Берко ще открие 68-я Фестивал в Кан

Дебютантът Род Парадо във филма La Tête haute на френската режисьорка Еманюел Берко. Снимка: © Luc Roux / festival-cannes.frКАН. Филмът La Tête haute на френската режисьорка Еманюел Берко (Emmanuelle Bercot) ще открие 68-ят Фестивал в Кан (68th edition of the Festival de Cannes) на 13 май т.г. в Grand Théâtre Lumière на Фестивалния дворец (Palais des Festivals). Тази прожекция ще бъде и световна предпремиера на лентата, чиито права за разпространение вече се продадени в много страни по света, съобщи официалният сайт на престижния кинофорум.


La Tête haute разказва историята на Малони, когото се опитват да спасят един съдия от съда за непълнолетни и възпитател от поправителен дом. Действието на филма проследява живота на момчето от времето, когато то е на шест години до неговата 18-годишна възраст…

Сред актьорите личат имената на голямата Катрин Деньов (Catherine Deneuve), Беноа Мажимел (Benoit Magimel) и Сара Форестие (Sara Forestier), а в образа на главния герой се превъплъщава Род Парадо (Rod Paradot). Снимачният екип на Берко е работил на различни места из регионите Нор-Па-дьо Кале, Ил дьо Франс и Рон-Алп.

„Този филм може би ще стори необичаен според критериите, прилагани към филма, който открива Фестивала в Кан”, каза неговият директор Тиери Фремо (Thierry Frémaux). „Със своя избор ние изразихме желанието си да започнем това издание с различно кино, със силна и вълнуваща картина. Филмът на Еманюел Берко красноречиво разказва за противоречията в съвременното общество. Той продължава традицията на съвременното кино, като разголва смело остри социални въпроси. Подобни теми са универсални, разбираеми във всяка страна и затова такъв филм ще бъде напълно подходящ за публиката от цял свят, която се събира в Кан” – допълни Фремо.

Френската актриса, сценарист и режисьор Еманюел Берко започва своята творческа кариера в школа по танци, след това продължава в парижкото театрално студио Florent, а по-късно и в киноинститута Fémis. Нейният талант е открит за публиката на Фестивала в Кан през 1997 г., когато за късометражния си филм Les Vacances е отличена с Наградата на журито, а дипломната й работа La Puce печели втора награда в селекцията „Синефондасион”. През 2001 г., нейният първи пълнометражен филм Clément, чиято главна роля изпълнява режисьорката, участва в основния конкурс на програмата „Особен поглед”. От тогава Берко засне няколко пълнометражни ленти, като сред тях е и Elle sen va (On My Way), в която, според кинокритиката, Катрин Деньов прави една от най-добрите си роли.

Берко е съсценаристка на нашумелия преди време „Полиция” (Polisse; 2011) на френската режисьорка Mайвен (Maïwenn), в чийто най-нов филм Mon Roi (2015), тя изпълнява главната роля.

Фестивалът в Кан ще се проведе от 13 до 24 май т.г. Председатели на журито са знаменитите американски режисьори Джоел и Итън Коен (Joel and Ethan Coen), на журито на „Особен поглед” - актрисата Изабела Роселини (Isabella Rossellini), а на програмата „Синефондасион” и на тази за късометражни филми – мавританският режисьор Абдераман Сисако (Abderrahmane Sissako). Водещ на церемонията по откриването на кинофорума ще бъде Ламбърт Уилсън (Lambert Wilson).

Пълният списък на филмите селектирани
в Официалната програма можете да прочетете тук.


Пълният списък на селектираните заглавия в програмите „Синефондасион“
и „Късометражни филми“ можете да прочетете тук.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1757-film-na-francuzoikata-emmanuelle-bercot-ste-otkrie-68-festival-v-cannes.html

Complementary Conversations with the Kader Attia at Galerie Krinzinger

Kader Attia, History of Reappropriation, Architecture as a stake, 2012, Videostill, 16 min. 54 sec. Photo: © Courtesy Galerie Krinzinger, Vienna and the artistThese complementary conversations tell us more about the order of things than a polarization isolating extremes, says the artist.

VIENNA. Polarization, extremes, ambivalence, day and night, fullness and emptiness, life and death, everything in the universe is bound to be separated from its contrary. And yet they all share a similarity that binds them to their paradox: their difference,” says the artist Kader Attia, whose exhibition Complementary Conversation (from April 18 until May 16, 2015) will present Galerie Krinzinger (Seilerstätte 16, 1010 Vienna).


Kader Attia added, These complementary conversations tell us more about the order of things than a polarization isolating extremes.

From metaphysics to concrete thought, from universal to particular, Human Thought is moved by differences that govern things more than separate them. These differences are the cogs that keep them together.

Ever since Immanuel Kant (1724-1804) we know that Human Thought is guided by a mechanism that brings the connection between an object and any thought into the light. Let’s take a glass, for instance. I know this empty glass is a glass, but it does not know it. And yet would I be able to think that glass within myself or within itself? No. Because I know this glass is a glass through the connection that exists between this object, the glass, and my mind. An experimental connection that takes place in a two-way dialogue… Kant names this connection “correlation”. Since then, human thought has never questioned this postulate except when giving it other adjectives, as Maurice Merleau-Ponty (1908-1961) does in his Phenomenology of Perception” (1945)…

Kader Attia, Demo(n)cracy, Sculpture, 2009. Photo: © Kader Attia / kaderattia.deWhat teenagers from different cultures and backgrounds see as a playground varies according to the sense of reality (space and time alike) in which the group is set, below and beyond the virtual boundary that divides the worlds in play. What is at stake at the core of these complementary conversations, like those of a football game within Roman ruins or the extermination of soldiers in an online game, is the creation of different speculative realities, but of which one loses its ground. In both cases, the possibility to think two concrete objects in themselves – the Roman arch and the virtual enemy that is nothing else but the reflection of similar adversaries connected through the digital web, is a matter of a correlative experience par excellence. The same way the philosopher Quentin Meillassoux (1967) explains, in After Finitude” (2006), thinking an object in itself (outside any correlation) is a necessary possibility. In a world, where the digitalization of knowledge and of the ways to access it are governed by an order of things based on binary interpretation, losing control of these ways of knowledge is a fundamental matter. If it is true that access to knowledge as it always existed is not an easy road, it turns out to be the path to a conscious or unconscious experience. Many inventions, emotions, intuitions, or revolutions have come from mistakes. Wandering through a library, books have for a long time been markers that, from a point A to a point B, guided us towards treasures.  The disposition of books in a library is as much a human organization as a disorganization… When, for instance, someone does not put a book they just looked at in the right place. This is the major difference with the organization of knowledge on the Internet. Not only does a page that has just been read go back to where it belongs, but an artificial intelligence will push it towards you following algorithms that you can’t control.

In the film Citizenfour”, Edward Snowden (1983) is very clear about the fact that originally the Internet seemed like a huge free territory, but that it has very rapidly been taken over by holdings that have gathered, through their economical power, huge bases of billions of personal data. As soon as you use your credit card or your cell phone, you can be spied on. What would happen if after decades of global digitalization, the entire world would only use digital data? This day will come sooner or later, and future generations will be shaped through artificial intelligence.

Thinking the concrete object in itself is then maybe the first and last breath of life that Human Thought screams before it disappears…

* * *

Biography

Born in 1970 into an Algerian family in Paris, Kader Attia spent his childhood between a Parisian banlieue and the neighbourhood of Bab el Oued in Algiers. He studied both Philosophy and Fine Art in Paris and spent a year at Barcelona’s School of Applied Art La Massana” in 1993.

His childhood between France and Algeria, going back and forth between the Christian Occident and the Islamic Maghreb, has had a profound impact on his work, and his time spent living in the Congo-Kinshasa, as well as Venezuela, has further informed his vision.

Kader Attia takes a poetic and symbolic approach to exploring the wide-ranging repercussions of Western modern cultural hegemony and colonialism on non-Western cultures, investigating identity politics of historical and colonial eras, from Tradition to Modernity, in the light of our globalized world, of which he creates a genealogy.

For several years, his researches focus on the concept of Repair, as a constant in Human Nature, of which the modern Western Mind and the traditional extra-Occidental thought have always had an opposite vision. From Culture to Nature, from gender to architecture, from science to philosophy, any system of life is an infinite process of repair.

Since his first major solo show in the Democratic Republic of Congo in 1996 his works were shown in numerous major exhibitions worldwide, like at the 50th Venice Biennial (2003), the 8th Lyon Biennial (2005) or the dOCUMENTA (13) in Kassel (2012) and solo exhibitions like Square Dreams at the BALTIC Centre for Contemporary Art, Newcastle (2007), Construire, Déconstruire, Reconstruire: Le corps utopique at the Musée d’Art Moderne de la Ville de Paris (2012), Reparatur. 5 Akte at the KW Institute for Contemporary Art, Berlin (2013), Continuum of the Repair: The Light of Jacob’s Ladder at the BOZAR Centre for Fine Arts, Brussels (2014), Contre Nature at the Beirut Art Center, Lebanon (2014), Nature, another Culture repaired at the Middelheim Museum, Antwerpen (2014) and in group exhibitions as Contested Terrains at the Tate Modern, London (2011), 10 ans du Projet pour L’Art Contemporain at the Centre Pompidou, Paris (2012), Performing Histories (1) at the Museum of Modern Art, New York (2012), Terms and Conditions at the Singapore Art Museum (2013), Salon der Angst at the Kunsthalle Wien, Vienna (2013), Art Histories at the MdM Salzburg (2014), Where are we now? at the 5th Marrakech Biennial, Marrakech / Morocco (2014), Whorled Explorations, curated by Jitish Kallat, at the Kochi Muziris Biennale, India (2014) and Streamlines at the Deichtorhallen Hamburg (2015).

His solo exhibition Ghost at the Museum Stiftelsen 3,14 in Bergen, Norway will be presented until June 3, 2015. More of his works will be shown also in a solo exhibition at the Musée Cantonal des Beaux-Arts in Lausanne from August 22 until 30, 2015.

Kader Attia lives and works in Berlin and Algiers.

* * *

Opening:
Friday, April 17, 2015, 7pm

Dr. Sabine Breitwieser, Director of the Museum der Moderne Salzburg will speak at the opening.
Kader Attia will also be present on this occasion.


Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1756-complementary-conversations-with-the-kader-attia-at-galerie-krinzinger.html

Преименуват московската ул. „Марксистка” на ул. „Владимир Висоцки”

Владимир Висоцки през април 1979 г. Снимка: © Игор Палмин (Igor Palmin) / commons.wikimedia.orgМОСКВА. Една от московските улици – „Марксисткая”, която води до легендарния Театър на Таганка, да носи името на големия руски актьор, певец и поет Владимир Висоцки (Владимир Высоцкий; 1938-1980) предложи Алексей Венедиктов, главен редактор на една от най-популярните радиостанции в Русия – „Эхо Москвы”. Той сподели своята идея по време на пряката линия с президента на страната Владимир Путин, която излъчи телевизионния канал „Россия 24”, съобщи lenta.ru.


„Безусловно, с цялостното си творчество Владимир Семьонович заслужава името му да бъде увековечено, както и споменът за него, като на една от улиците на Москва бъде наречена на него”, каза руският президент. Владимир Путин допълни, че ще разговаря с кмета на Москва Сергей Собянин, а за да направи подобно предложение, е възможно да използва и правото, което има като държавен глава.  

Според закона, за да бъде преименувана една столична улица, за целта трябва да бъдат издадени съответни укази от президента на Русия и от кмета на Москва.

Според Леонид Печатников, заместник-кмет по социалните въпроси, повечето руснаци ще приветстват тази идея. По данните на национална анкета, проведена през 2010 г., 1/3 от руските граждани са посочили Владимир Висоцки за своя любима личност от историята на страната през ХХ в. – по популярност го изпреварил само Юрий Гагарин (1934-1968), първият космонавт, извършил полет в Космоса.

В Театъра на Таганка Висоцки е участвал в десетки постановки, сред които са изключителните му превъплъщения като Хамлет от едноименната пиеса от Уилям Шекспир (William Shakespeare; 1564-1616), Галилей в „Животът на Галилей” от Бертолд Брехт (Bertolt Brecht; 1898-1956), Лопахин от „Вишнева градина” от Антон П. Чехов (1860-1904)… Актьорът е участвал в повече от 25 игрални филма.


Владимир Висоцки изпълняваше своите авторски песни на акустична седемструнна китара (в т.нар. „руски строй”). Той е автор на повече от 200 стихотворения и на около 600 песни – някои от тях с право са смятани за „вечни”. Негови албуми са издавани във Франция, САЩ, Финландия, Германия, Япония, Корея, а в България – от 1979 г. до 1987 г. – общо шест плочи (четири самостоятелни и две сборни).

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1755-preimenuvat-moskovskata-ul-marxistka-na-vladimir-visotski.html

Фестивалът „Трипотека” събира психеделично кино и изкуство в „Трансформатори”

Интроспективно пътуване в чистата геометрия на Алексей Романовски. Неговият късометражен филм Pure Geometry ще бъде показан през първата вечер от фестивала за психеделично кино и изкуство „Трипотека”. Снимка: © Alexey Romanowsky СОФИЯ. Единственият по рода си пътуващ Международен фестивал за психеделично кино и изкуство „Трипотека” (Tripoteca – psychedelic film & art festival) ще се проведе на 17 и 18 април в Лабораторията за градски дизайн „Трансформатори”. В рамките на форума, който беше представен в 12 държави, ще бъдат показани 70 късометражни филма, изложба на 24 графики и инсталации на артисти от цял свят, както и аудиовизуален пърформанс на живо, съобщи Габриела Петрова, посланик на фестивала за София.


„Трипотека” е фокусиран върху проблемите на метафизичното, разгръщането на съзнанието и абстрактната естетика, както и върху популяризирането на психеделичното изкуство (Psychedelic art), което все още е слабо познато в България. Куратор на проекта е румънецът Адриан Манолеску (Adrian Manolescu).

Постерът на софийското издание на фестивала „Трипотека”. Снимка: © tripoteca.comКонцепцията на фестивала е чрез естествените средства на метафизически чувствителното изкуство да предложи нов достъп към света на психеделичното преживяване, така че по пътя на контекста, разказа и авторското вдъхновение да се отвори за зрителя перспективата на онова, което е отвъд времето и пространството, казват организаторите на арт форума.

Във всяка от фестивалните вечери ще има по две филмови секции: Meta-fun – който търси различни ракурси на астралния хумор, и „Интроспективно пътуване” (Introspective Journey), в чиито проекции публиката и участниците ще съзерцават „скъпоценни проникновения”… В края на първата вечер свой аудиовизуален пърформанс ще представят Мирян Колев (E.U.E.R.P.I.) и Todor Warp, който участва и с дигитална графика в пътуващата изложба.

Международният пътуващ фестивал за психеделично кино и изкуство „Трипотека” е основан през 2012 г. в Румъния, а в София е проведен за първи път през 2013 г. в пространството на the Fridge & Xaspel.

„Трипотека” е напълно независим проект, поддържан от неколцина артисти с отворено съзнание, допълват неговите организатори, който уточняват, че входът за фестивала е „със задължително дарение, но в напълно свободен размер.

* * *

Програма:

Петък, 17 април

19.00 – 20.00 отворено посещение на изложбата
20.00 – 20.50 аудиовизуален перформанс: E.U.E.R.P.I. & Todor Warp
20.50 – 22.00 прожекции на късометражни филми, секция Meta-Fun
22.00 – 22.20 почивка
22.20 – 23.20 прожекции на късометражни филми,
                     секция Introspective Journey

Събота, 18 април

19.30 – 20.00 отворено посещение на изложбата
20.00 – 21.00 прожекции на късометражни филми, секция Meta-Fun
21.00 – 21.15 почивка
21.15 – 22.15 прожекция на късометражни филми,
                     секция Introspective Journey

ВНИМАНИЕ:
събитието не се препоръчва на хора, страдащи от епилепсия!

Допълнителна актуална информация за фестивала „Трипотека” можете да намерите получите във Facebook страницата на събититето.

Step inside the Quantum Universe от румънската художничка Роксана Банеа. Снимка: © Roxana Benea* * *

Psychedelic

Най-общо казано, терминът психеделия (от древно гръцки: ψυχή – душа, δήλος - ясен), обозначава явления, свързани с промени в съзнанието, във възприятията, състояния на хипноза, транс и т.н. Терминът psychedelic (психеделичен) е въведен през 1957 г. от британският психиатър Хъмфри Озмънд (Humphry Osmond; 1917-2004), който работи основно в САЩ и Канада и изучава използването на психоактивните вещества (основно LSD), наричани често психеделици, в психотерапията. По-късно терминът намира широка употреба в трудовете на американския писател и психолог Тимъти Лиъри (Timothy Leary; 1920-1996) и в творбите на английския писател Олдъс Хъксли (Aldous Huxley; 1894-1963), автор на антиутопичния роман „Прекрасен нов свят” (Brave New World; 1932). Откривателят на LSD и пионер в изследването на веществото – швейцарският химик и писател Алберт Хофман (Albert Hofmann; 1906-2008), в книгата си „ЛСД: моето проблемно дете” (LSD: My Problem Child) го превежда като „проявяващ разум” или „разширяване на съзнанието”.

Съвсем логично опитите с психеделици оказват своето влияние върху изкуството и културата, особено през 60-те години на XX в. „Най-възприемчиви” се оказват рок музиката и литературата. Първата група, която използва думата са американците Holy Modal Rounders през 1964 г., последвани от 13th Floor Elevators, гениалният Джими Хендрикс (Jimi Hendrix; 1942-1970), „класиците” Pink Floyd, The Doors, The Byrds, The Who, Iron Buterfly, Jefferson Airplane, The Grateful Dead – за които Мартин Скорсезе (Martin Scorsese) ще снима документален филм и др. Именно Джери Гарсия (Jerry Garcia; 1942) и компания са сред постоянните пърформъри в прочутите Acid Tests-вечеринки, които по това време се провеждали в хипарската комуна Merry Pranksters, основана от писателя Кен Киси (Ken Kesey; 1935-2001), автор на безсмъртния роман „Полет над кукувичето гнездо” (One Flew Over the Cuckoo’s Nest; 1962). В творбите на Джак Керуак (Jack Kerouac; 1922-1969), Алън Гинзбърг (Allen Ginsberg; 1926-1997), Уилям Бъроуз (William Burroughs; 1914-1997), както и в по нови времена – на шотландеца Ървин Уелш (Irvine Welsh) и на руснака Виктор Пелевин, следите от психеделичната култура личат осезателно…

Макар че някои изследователи свързват понятието психеделичен основно с употребата на наркотични вещества, мнозина техни колеги не са склонни за приемат това твърдение, тъй като „разширяване на съзнанието”, може бъде да постигнато по много други начини, като един от тях, например, е медитацията…

Сред авторите на психеделично изкуство са британският художник Дъг Байндер (Doug Binder; 1941), австралиецът Джеймс Клифорд (James Clifford; 1936-1987), сюрреалистът Салвадор Дали (Salvador Dali; 1904-1989), американецът Уорън Дейтън (Warren Dayton; 1940), австриецът Ернст Фукс (Ernst Fuchs; 1930), холандският график Ешер (M.C. Escher; 1898-1972), швейцарецът Гигер (H.R. Giger; 1940-2014), британският кинорежисьор Тери Гилиъм (Terry Gilliam; 1940), холандският дизайнерски тандем The Fool, американецът Рик Грифин (Rick Griffin; 1944-1991) – един от най-известните плакатисти и много други.

* * *


От 2013 г. до днес фестивалът „Трипотека” е провеждан в Букурещ, Лондон, София, Амстердам, Брашов, Париж, Сент Етиен, Слоун, Риека, Лос Анджелис, Сан Франциско, Клуж, Пловдив…

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1754-festivalat-tripoteca-sabira-psychedelichno-kino-i-izkustvo-v-transformatori.html

Изабел Уери ще представи романа си „Мерилин обезкостена” в Чешкия център

Писателката Изабел Уери е едно от водещите имена в съвременната белгийска литература. Снимка: ИК „Персей”СОФИЯ. Белгийската писателка, актриса, певица и режисьорка Изабел Уери (Isabelle Wéry) ще представи пред българските читатели романа си „Мерилин обезкостена” (Marilyn désossée), който през 2013 г. беше отличен с Наградата на Европейския съюз за литература (European Union Prize for Literature), а сега излиза на български език благодарение на издателска къща „Персей. Срещата ще се състои на 16 април, четвъртък, от 18.00 ч. в Чешкия културен център (ул. „Георги С. Раковски” № 100), който заедно с издателството е съорганизатор на събитието. Книгата е част от поредицата на „Персей”, подкрепена от програма „Творческа Европа” на ЕС.


Изабел Уери е родена в Лиеж. Успехите й на театралната сцена се дължат на нейни собствени текстове като „Смъртта на прасето” (La mort du cochon), „Базар за портокали” (Le Bazar des organes), „Госпожица Ари гола” (Mademoiselle Ari nue)... Писателката е лауреат на Наградата на белгийските театрални критици (Prix de la Critique de Théâtre Belge) през 2008 г. Тя е автор на романа „Господин Рене” (Monsieur René) – въображаема биография на големия белгийски актьор Рене Ено (René Hainaux; 1918-2012) и на „Поемите на Ивет” (Saisons culottes amis; Yvette’s Poems) – и двете книги са издадени през 2010 г.

Автор: Изабел Уери; заглавие: „Мерилин обезкостена”; брой страници: 160; ISBN 978-619-161-060-0; цена: 7.00 лв. Снимка: © ИК „Персей”Вторият й роман „Мерилин обезкостена” е модерен разказ за един живот, за една събуждаща се жена, за възхищението от живота, за откриването на любовта и свободата. Това е „разчленяване” на душата на едно момиче, което обхваща три периода от неговия живот и е своеобразно пътуване сред мислите на главната героиня Мерилин – изборът на името съвсем не е случаен и е заигравка с култа към Мерилин Монро (Marilyn Monroe; 1926-1962), казват от „Пресей”. Младата жена споделя своите разсъждения, откритията си, търсенето на перфектната любов, срещите си…

Три „обезкостявания”, три отделни периода в живота й… От 6 до 8-годишна възраст: времето на невинността, на надеждата и на очакването; на 25 години: времето на разочарованията, на мечтите, на експерименталната любов с много партньори, на разцъфването… Мерилин се раздвоява, изследва половете, формите… А след това идва времето на посвещението, на пълнотата, на успокоението, на срещите с мъката, на конфронтацията със смъртта, с Господ…


Авторката спряга живота във всички времена, съгласува щастието и любовта в множествено и единствено число, без ограничения и без да я е грижа за правописа и общоприетата пунктуация. Тя жонглира с думите, за да пръсне с блясък идеите си, чувствата си. Един модерен, съвсем нетрадиционен стил, понякога грапав, но никога невинен, допълват от издателството.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1753-isabelle-wery-ste-predstavi-romana-si-merilin-obezkostenata-v-cheshkia-centar-.html

The Leopold Museum will present the world-famous British artist Tracey Emin

Tracey Emin in front of Egon Schiele’s painting Seated Male Nude (Self-Portrait; 1910). Photo: 2014 © Leopold Museum, Wien / A. Ludwig VIENNA. The Leopold Museum will present (from 24th April 2015 to 14th September 2015) the first comprehensive exhibition in the Austrian capital featuring more than 80 works by the British artist Tracey Emin (born in 1963), a leading figure of the Young British Artists” (YBA). Tracey Emin, a superstar and enfant terrible of contemporary art, will engage in a fascinating artistic dialogue, as she will not only present her own works but will also incorporate a personal selection of drawings by Egon Schiele (1890-1918) into the exhibition. This exploration of the Austrian Expressionist’s oeuvre allows Tracey Emin to venture into unchartered territory with her art and to draw interesting parallels.


Tracey Emin’s pictorial language is direct and trenchant. Her art is an art of exposure and her own biography provides her with an inexhaustible source of inspiration. Her titles form an integral part of her works and speak of unrequited love, suffering, longing and desire.

Tracey Emin, It’s Not the Way I Want to Die, Installation, 2005 © Courtesy of the artist and White Cube Bildrecht, Wien 2015The exhibition Where I Want to Go at the Leopold Museum affords insights into the various techniques and materials used by Tracey Emin and features acrylic paintings, gouaches and videos, installations made from neon lamps, wood, metal and textiles as well as photographs and bronze sculptures, announced leopoldmuseum.org.

In her candid and sometimes sharp-tongued oeuvre, which is shaped both by tragedy and humor, Tracey Emin lays bare her own hopes, humiliations, failures and successes.

The themes of provocation and sexuality repeatedly surface in Tracey Emin’s work, as her oeuvre is firmly rooted in the tradition of feminist discourse.

Through her radical misuse of conventional handicraft techniques – typically regarded as female work – Emin’s art reflects the feminist doctrine the personal is political.

Tracey Emin’s interest in the masters of Modernism, and first and foremost in Egon Schiele, has an influence on her paintings, monotypes and drawings that is not to be underestimated. Using Expressionist elements and themes, her works address complex personal issues and concepts of self-portrayal. The juxtaposition of Tracey Emin’s works with those of Egon Schiele exposes similarities in the artistic aspirations of both artists and allows for a new visual experience.

The exhibition features recent and entirely new works and installations by the artist which will at times enter into a dialogue with select drawings and written documents by Egon Schiele.

Curators: Karol Winiarczyk, Diethard Leopold.

* * *

Egon Schiele, Staning Youth, Head inclined, 1910 © Leopold, Private CollectionBiography

Tracey Emin was born in London in 1963 and studied at the Maidstone College of Art (1986) and the Royal College of Art (1989) in London. Her works have featured in numerous international exhibitions, including solo and group exhibitions in Holland, Germany, Japan, Australia and the US. In 1999 Tracey Emin’s work My Bed” (1998) was shown in the much-noticed Turner Prize exhibition at the Tate Gallery. In 2007 the artist was elected to be a member of the Royal Academy of Arts. That year she represented Great Britain in the Venice Biennale. In 2009 the Kunstmuseum Bern dedicated a large retrospective exhibition to her oeuvre. In 2011 Tracey Emin was the second woman to be appointed professor of drawing at the Royal Academy of Arts. That same year the artist showed her largest solo exhibition to date at the Hayward Gallery in London. Most recently, Emin presented a selection of her works at the renowned White Cube Gallery in London under the title The Last Great Adventure is You”. The artist lives and works in London.

Awards

Professor of Drawing, Royal Academy, 2012
Honorary Doctorate, Royal College of Art, 2007
Doctor of Letters, University of Kent, 2007
Doctor of Philosophy, London Metropolitan University, 2007
The Jury Prize Cairo Biennale Award, Cairo, 2001
International Award for Video Art, 1997.

Tracey Emin, Lonely Chair, drawing, 2012 © The artist courtesy Lehmann Maupin Gallery Bildrecht, Wien 2015Public Collections

Albright-Knox, New York
Arts Council of Great Britain
Art/Pace Roberts Foundation, San Antonio
British Museum, London
Camden Arts Center, London
Denver Art Musuem, Colorado
Deutsche Bank
Garage Centre for Contemporary Sculpture, Moscow
Hamburger Kunsthalle, Hamburg
Hara Museum, Tokyo
Mattress Factory, Pittsburgh
Museum of Contemporary Art, Los Angeles
Museum of Contemporary Art, San Diego
Museum of Modern Art (MoMA), New York
Museum van Loon, Amsterdam
National Portrait Gallery, London
Neue Nationalgalerie, Berlin
Pompidou Centre, Paris
RISD Museum, Rhode Island
Saatchi Collection, London
Sackler Center for Feminist Art, Brooklyn Museum
Sammlung Goetz Collection, Munich
San Francisco Museum of Modern Art
Scottish National Gallery, Edinburgh
Simmons and Simmons, London
South London Gallery, London
Tate Gallery, London
TI Group PLC, Oxon
Walker Art Centre, Minneapolis.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1752-the-leopold-museum-will-present-the-world-famous-british-artist-tracey-emin.html

„Малкият принц” на Екзюпери „долетя” при българските читатели в нов превод

Издателство „Изида” предлага на българските почитатели на „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери нов превод. Снимка: © К.Е.Сергеев / ru.wikipedia.org СОФИЯ. Една от вечните книги в световната литература – „Малкият принц” (Le petit prince; 1943), от френския писател, поет и професионален летец Антоан дьо Сент-Екзюпери (Antoine de Saint-Exupéry; 1900-1944), вече има нов превод на български език, съобщиха от издателство „Изида”. Негов автор е великолепния преводач Румен Руменов, а изданието на безсмъртната магическа приказка предлага на читателите и оригиналните цветни илюстрации на самия Екзюпери.


Книгата е най-новото попълнение в поредицата на издателството, която представя забележителни творби на детската литература, като „Рибарят и неговата душа” (The Fisherman and his Soul; 1891) от Оскар Уайлд (Oscar Wilde; 1854-1900), „Вафлено сърце” (Vaffelhjarte; Waffelheart; 2005) и „Туне Глимердал” (Tonje Glimmerdal; 2009) на младата скандинавска звезда Мария Пар (Maria Parr), обявена от скандинавската литературна критика да „новата Астрид Линдгрен”.

„Малкият принц” разказва историята на един пилот, приземил се аварийно в пустинята, който се натъква на малко момче, дошло от непозната планета. То му разказва за живота си, за пътешествието си през Космоса, за създанията, които е срещало… Но отвъд тази история, произведението на Екзюпери е и много повече – книга, изпълнена с мъдрост, в която простичките наглед мисли и изказвания на героите отключват въображението и ни карат да се замислим върху собствения си живот: как и за какво живеем, върху какво се градят приятелството, обичта и щастието. Човек трябва да вижда и да търси със сърцето си, защото очите са слепи… – казват от издателство „Изида”.

Автор: Антоан дьо Сент-Екзюпери; заглавие: „Малкият принц”; брой страници: 96; илюстрации: цветни; ISBN 978-619-704-028-9; цена: 4.99 лв. Снимка: © Издателство „Изида”Написана преди 72 години, тази изключителна алегорическа повест продължава да вълнува и днес. Според едно изследване, „Малкият принц” е най-превежданата книга след Библията – издадена е на общо близо 200 езика и диалекта, а от нея, в цял свят, са продадени повече от 80 млн. бройки.

Неотделима част от тази приказка са рисунките на самия писател, чиято стойност е не по-малка от тази на самата книга. Създадени по време на боевете с нацистите през Втората световна война (1939-1945), те пресъздават по вълнуващ начин образа на момчето, космически пътешественик… Според някои експерти по творчеството на Сент-Екзюпери, уникалните му илюстрации на „Малкият принц” разрушават езиковите бариери и се превръщат в част от универсалния визуален лексикон, разбираем от всички. „Нали в началото всички възрастни са били деца, само дето малко от тях го помнят…”, казва писателят в посвещението си към книгата.

Литературоведи припомнят, че Сент-Екзюпери многократно е преработвал това произведение. Книгата е завършена през 1942 г. и за първи път е издадена на 6 април 1943 г. в САЩ, от нюйоркското издателство Reynal & Hitchcock. Във френските книжарници творбата се появява през 1946 г. благодарение на издателство Editions Gallimard.

Както artnovini.com писа, през 2012 г. беше открит неизвестен ръкопис на книгата. Уникалният екземпляр бил част от сбирката на частен колекционер, който въобще не подозирал, че го притежава. Тогава, специалисти от аукционната къща Artcurial датираха черновата към 1941 г. и обявиха, че тя съдържа непубликувани откъси от 17-а и 19-а глава на фантастичната приказка. В ръкописа било описано посещението на Малкия принц на Земята – седмата планета от неговите пътешествия.

„Ако съберем всички обитатели на тази планета един до друг: бели, жълти, черни, деца, възрастни хора, жени и мъже, без да пропуснем никого, човечеството ще се събере върху Лонг Айлънд”, пише френският писател. Според експертите, споменаването на този остров, върху който се намира част от Ню Йорк, доказва, че книгата е написана именно там…

„Малкият принц” е най-известното произведение на Антоан дьо Сент-Екзюпери – през 1999 г. читателите на френския вестник Le Monde поставиха романа на 4-о място в класацията „100-те книги на века”. Писателят е автор на още няколко забележителни литературни произведения, среди които са творби като „Южната поща” (Courrier Sud; 1928), „Нощен полет“ (Vol de nuit; 1931), „Писмо до един заложник” (Lettre à un otage, 1943)

По безсмъртната история на Антоан дьо Сент-Екзюпери, разказана в „Малкият принц”, са създадени няколко филма, мюзикъл, анимационен сериал, припомнят от издателството.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1751-malkiat-prinz-na-exupery-doletya-pri-bulgarskite-chitateli-v-nov-prevod.html

Синьото, във всичките му разновидности, е любимият цвят на художниците от XX в.

През XX в., не Пикасо, а френският авангардист Ив Клайн (Yves Klein; 1928-1962) е безспорният „властелин на синия цвят”. Снимка: © artnovini.comСТОКХОЛМ. Шведският учен Мартин Беландер (Martin Bellander), докторант по психология в световноизвестния Каролински институт (Karolinska Institutet), установил, че в края на XX в. най-използван от палитрата на художниците е синият цвят. За своето проучване аспирантът е изследвал спектрограмите на 94 526 картини, създадени между 1800 г. и 2000 г., и стигнал до извода, че някои цветове имат по-осезаемо присъствие в различните видове изкуства, съобщава artnet.com.


По време на своята работа Беландер е използвал базите данни на BBC Your Paintings, Google Art Project, Wikiart и Wikimedia Commons. Той установил, че за разлика от филмовите трейлъри, при които са предпочитани различните нюанси на оранжевото, в изобразителното изкуство – най-вече в живописта, се срещат повече сините цветове.

Според младият учен, има няколко причини, които обуславят тази тенденция – от чисто художествени до съвсем тривиални: по време на Първата световна война (1914-1918), например, синият цвят е много популярен сред художниците, които по всяка вероятност са вдъхновени и доразвиват концепцията на т.нар. „син период на Пикасо” (Picasso’s Blue Period, 1901-1904); в края на XX в. цената на сините пигменти, които винаги са били много скъпи, вече са напълно достъпни; все по-пълната информация за токсичността на кадмия, който е съставна част на червените, оранжевите и жълтите бои; и, разбира се, влиянието на неумолимото време – по всяка вероятност с годините много от пигментите променят цвета си…

Ерин Блекмор (Erin Blakemore), от американското издание Smithsonian Magazine, обаче смята, че доминирането на синия цвят може да се дължи и на факта, че при цифрово изображение, много често тъмните участъци от картините изглеждат синкави, което по някакъв начин компрометира изследването…

Дали идва края на синята „арт треска”? Според последните проучвания, публикувани в края на февруари т.г. в академичното интернет списание PLoS ONE, най-споделяните „онлайн”-цветове са червеният, розовият и виолетовият.

В средата на декември м.г., от компанията Pantone определиха за „Цвят на 2015 г.” (Color of the 2015) виненочервеният, или Marsala (18-1438), припомнят от artnet.com.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1750-sinioto-vav-vsichkte-mu-raznovidnosti-e-lubimiat-cvyat-na-hudognicite-ot-20-vek.html