25 цитата на големия Ърнест Хемингуей

Ърнест Хемингуей. Снимка: АрхивНА 21 ЮЛИ се навършиха 115 години от рождението на световноизвестния американски писател Ърнест Хемингуей (Ernest Hemingway; 1899-1961). По този повод предлагаме на вашето внимание 25 негови цитата, върху които си заслужава да помислим. Подборът е направен от екипа на сайта Газета.Ru:


1. Хората по света се делят на две категории. С първите е леко, както е леко и без тях. Със вторите е много сложно, но да живеем без тях е невъзможно.
2. Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред пишещата машина и кръвта ти започва да изтича.
3. В живота си най-рядко съм срещал умни хора, които били и щастливи.
4. Войната, колкото и да е била необходима и справедлива, винаги е престъпление.
5. Никога не тръгвайте да пътешествате с тези, които не обичате.
6. Повечето хора никога не се чуват един друг.
7. Аз пия, за да станат интересни тези, които са около мен.
8. Преди често пишеха за това, колко е сладко и прекрасно да умреш за Родината си. Но в съвременните войни няма нищо сладко и прекрасно. Ти ще умреш като куче, без никаква причина.
9. Най-отвратителната дума на света – пенсия.
10. С възрастта хората не поумняват. Те стават по-внимателни.
11. Тези, които непрекъснато демонстрират ерудиция и начетеност, нямат нито едното, нито другото.
12. И да се премествате от едно място на друго, вие не ще можете да избягате от себе си.
13. Ако престанете да правите нещата за удоволствие, смятайте, че вече не живеете.
14. Ако двама се обичат един друг, това не може да завърши щастливо.
15. На света има толкова много жени, с които да преспиш, и толкова малко, с които да поговориш.
16. Ако искате да се избавите от някаква мисъл, запишете я.
17. Най-добрата възможност да разбереш дали можеш да се довериш някому е да му се довериш.
18. Всеки страх се дължи на неприязън.
19. При Достоевски има неща, на които вярваш и на които не вярваш, но има и такива истини, които, докато четеш, чувстваш как сам се променяш.
20. Всички сантиментални хора са много жестоки.
21. Истински храбрите хора няма защо да се бият на дуел, но това постоянно правят много страхливци, за да уверят себе си, че са храбри.
22. Ако нещо ни нарани, това означава, че не ви е безразлично.
23. Добрите хора могат да почувстват красотата, имат смелостта да рискуват и силата да говорят истината. И именно тези положителни качества ги правят много уязвими. Именно затова добрите хора често са разрушени отвъртре.
24. Ние всички сме пречупени. И често, точно в местото на счупването, ние сме най-силни.
25. Тайната на успеха е проста: никога не падайте духом. Никога не падайте духом. Никога не падайте духом заради хора.

Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс. Смятан е за един от най-значимите американски писатели. Автор е много разкази, репортажи, както и на шедьоври като „Фиеста. И изгрява слънце” (The Sun Also Rises; 1926), „Сбогом на оръжията” (A Farewell to Arms; 1929), „Отвъд реката, сред дърветата” (Across the River and Into the Trees; 1950), „Безкраен празник” (A Moveable Feast; 1964), „Острови по течението” (Islands in the Stream; 1970) и др. През 1953 г. получава награда „Пулицър” (Pulitzer Prize) за повестта „Старецът и морето” (The Old Man and the Sea), а година по-късно, за същата творба, и Нобелова награда (Nobelpriset).

На 2 юли 1961 г., в дома си в Кечъм, Айдахо, след радикално лечение в психиатричната клиника Майо в Рочестър, Хемингуей слага край на живота си, като използва своята любима пушка.

Както artnovini.com написа, през май т.г., в Хавана, Куба, завършиха снимките на биографичния филм „Папа” (Papa), посветен на световноизвестния американски писател. За основа на филма е използван автобиографичния сценарий на неговия сънародник и приятел, военен кореспондент, писател и тв продуцент Дин Брат Петитклерк (Denne Bart Petitclerc; 1929-2006). Режисьор на филма е Боб Яри (Bob Yari) – продуцент на драмата „Сблъсъци” (Crash; 2004), която беше отличена с три награди „Оскар”.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1527-25-zitata-na-golemia-ernest-hemingway.html

Втора година във Виена е в ход кампанията „Разумно охлаждане”

През лятото във Виена са монтирани над 900 мобилни чешми с питейна вода Trinkwasser. Снимка: © MA49/HoudekВИЕНА. И през 2014 г. летните горещини в австрийската столица са впечатляващи и несъмнено влияят не особено приятно на човешкия организъм. Местните власти вече са взели необходимите мерки и в сайта на община Виена са публикувани ценни съвети, които със сигурност ще помогнат на мнозина да се предпазят от жегите, съобщават от ComPRess/Бюро за връзки с община Виена в София.


През последните години дните с високи и екстремно високи температури в австрийската столица се увеличиха значително, показват метеорологичните наблюдения. За топлинни вълни се говори, ако в два поредни дни температурите са над 30 градуса по Целзий и прогнозата за третия ден е също такава. Експертите на община Виена, наблюдаващи климатичните промени, отчитат увеличен разход на енергия през горещите летни дни. Според техните прогнози, през следващите 20 години, емисиите на въглероден двуокис в града, генерирани от охлаждането на сградите, може да се повишат до два пъти. За да се спре тази тенденция, през 2013 г. във Виена започна кампанията „Разумно охлаждане” (Bewusste Kühlung). В специалната брошура „Слънцезащитни системи – охлаждане без климатик” са представени иновативни системи за предпазване на сградите от силното слънце. Целта на кампанията е да покаже на виенчани енергийно ефективни решения за поддържане на адекватна температура в жилищата и на работните места по време на топлинните вълни, които, според учените, ще зачестяват през следващите години.

От виенската община подчертават, че летните горещини, които са типични за тези географски ширини, не са опасни за здрави хора, ако се спазват някои прости правила, но особено внимателни трябва да са възрастните хора над 75 г., малките деца, хората с хронични здравословни проблеми и работещите на открито.

Макар и да звучат банално, експертите припомнят няколко много важни, изпитани във времето съвета:

1. Стойте повече на сянка и в хладни помещения с вентилатори или климатици.
2. Затъмнявайте помещенията през деня, затворете прозорците и проветрявайте само нощно време или рано сутрин.
3. Ако излизате навън, пазете кожата от директни слънчеви лъчи.
4. Вземайте хладен душ или вана, алтернативно можете да използвате студени компреси.
5. Носете леки свободни дрехи от естествени материали.
6. Дори да не изпитвате жажда, пийте повече течности – вода или неподсладени плодови сокове. През летния сезон във Виена са монтирани над 900 мобилни чешми с питейна вода Trinkwasser. Избягвайте алкохол и тютюнопушене. Яжте по малко, по-често и по-леки храни.
7. И не забравяйте за близките, приятелите и съседите, които са сами вкъщи. Обаждайте им се и им помогнете, ако е необходимо.
8. Ако спазвате тези прости правила, ще можете да се насладите на лятото, дори и да сте на работното си място и далеч от морето.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1526-vtora-godina-vav-vienna-e-v-hod-kampaniata-razumno-ohlagdane.html

Man Ray, Picabia and the review Littérature in the Centre Pompidou

This captivating book (180 pages; 150 illustrations) accompanies the exhibition Picabia, Man Ray and Littérature (1922-1924) presented from July 2th at the Cabinet of the Graphic Arts of the Centre Pompidou. Photo: © Centre Pompidou, Musée national d’art moderne, ParisPARIS. The exhibition Man Ray, Picabia et la revue Littérature (1922-1924), which presents the Centre Pompidou (2 July – 8 September 2014), the sheds light on a crucial period in the history of modern art, between the end of the Dadaist movement and the advent of Surrealism, and is based on the twenty-six covers designed by Francis Picabia (1879-1953) for the review Littérature in the early Twenties, announced centrepompidou.fr.


Until very recently, only their printed version was known. In 2008, Francis Picabia’s original drawings, fifteen of which has never been exhibited, were revealed by the 1900-2000 Gallery, to which Aube Elléouët-Breton had entrusted the works, which had been discovered in an envelope. Thanks to support from Sanofi, the sponsor for the acquisition, this extraordinary set has now entered the Centre Pompidou collections, and is unveiled to the public for the first time. This exhibition also highlights the contribution of Man Ray (Man Ray; 1890-1976). The American photographer had moved to Paris in 1921, and Littérature was where he first disclosed images that have become icons of photographic modernity, like Le Violon d’Ingres (1924) and Marcel Duchamp’s L’Élevage de poussière (Dust Breeding; 1920). The inside pages of Littérature also contained works by Picasso (1881-1973), Max Ernst (1891-1976) and Robert Desnos (1900-1945).

In 1922, André Breton (1896-1966) remained the only one in charge of the review, after the departure of Louis Aragon (1897-1982) and then Philippe Soupault (1897-1990), with whom he had founded it in 1919. To mark the review’s change of direction, Breton decided to replace the cover image created by Man Ray with drawings – different each time – by Francis Picabia, to whom he gave carte blanche for each issue. In the artist’s career, these drawings came between the mechanomorphic works and the Espagnoles (Spanish Woman). Their highly linear graphic style was Picabia’s ironic response to the vogue of the return to Ingres advocated by the former Cubists, whom he regularly mocked. Several covers can thus be compared with the world of the master of Montauban - for example, his irreverent interpretation of the Bain turc. Picabia also drew on religious imagery, erotic iconography, and the iconography of games of chance. These ink drawings also reveal Picabia as an animal artist, as horses, baboons, tigers, dogs and deer, probably inspired by books for laymen, rub shoulders with various figures from the world of the circus or the musical. Several drawings seem to be of the authors of the review itself, to which Picabia made a regular literary contribution. The artist made play with pronounced contrasts of black and white, reminiscent of his Ripolin paintings of the same period, like the Dresseur d’animaux, now in the Centre Pompidou, which has similar iconography.

Littérature was a literary magazine edited by André Breton, Philippe Soupault, and Louis Aragon. Its first issue was published on March 19, 1919. Because of dwindling circulation, Breton decided to terminate publication after the August 1921 issue. In March 1922, however, he relaunched the magazine with the cover illustrating a Man Ray drawing of a shiny top hat, and the title, Littérature: New Series. In 1923, again because the magazine was not selling enough, Breton decided to limit the publication to special issues, the first of which appeared on October 15, 1923. However, there was only one more of these, in June 1924, before publication ceased altogether.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1525-man-ray-picabia-and-the-review-litterature-in-the-centre-pompidou.html

Художникът Шътао и неговите беседи за живописта

Фрагмент от автопортрет на Шътао (1642-1707/1718), нарисуван през 1674 г. Художникът е смятан за един от най-значимите автори, но и най-ексцентрични, работили по време на династията Цин (1616-1912). Снимка: National Palace Museum, Taipei (Taiwan)СОФИЯ. Една стара латинска мъдрост, може би вече банално, казва: „По-добре късно, отколкото никога” (Potius sero, quam nunquam). В журналистическата практика често се случва някои текстове, по някаква необяснима причина, да „изостават” в актуалността им като събития (Слава Богу, не и като послания!), например – премиера на книга, на музикален албум и т.н. В крайна сметка, обаче, за някои от „пропуснатите” все пак идват „по-добри времена” и, може би, точният момент, в който отново да се заговори за тях.


Така се случи с книгата „Шътао и неговите беседи за живописта” (издателска къща „Изток-Запад”) на изключителната руска изследователка на Далечния Изток, китаистка и преводачка Евгения Завадска (Евгения Завадская; 1930-2002), която излезе на българския пазар в края на пролетта, но в artnovini.com ще я представим едва сега, но пък в деня, когато в Националния изложбен център на СБХ „Шипка” 6 ще бъде открита на изложбата на китайска съвременна живопис „Волността на изкуството”. Разбира се, сюжетите и стиловете, в които работят днешните художници в азиатската страна са много различни от стилистиката на знаменития Шътао (Shi Tao; 1642-1707 или 1718), който твори в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в., но нека не забравяме, че в Китай на понятието „традиция”, често му придават смисъл на нещо непреходно. А и тази книга, несъмнено, ще разшири познанията на ценителите на източното изкуство и ще им помогне за неговото пълноценно разбиране…  

Творби на Шътао. Снимки: © ИК „Изток-Запад”„Шътао и неговите беседи за живописта” (оригинално заглавие:Беседы о живописи. Шитао; 1978) е труд, посветен на китайския естетически трактат „Беседи за живописта на монаха Горчива тиква”, написан именно от Шътао. Книгата на Евгения Завадска съдържа ценни нейни разяснителни коментари и множество бележки, както и над 50 от безсмъртните творби на великия творец, казват издателите.

Шътао е един от най-изтъкнатите художници и теоретици на изкуството от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век в Китай. Той е близък родственик на императорската фамилия. Родоначалник на неговото семейство е по-големия брат на Джу Юанджан, основателят на династия Мин (Míng Cháo), която управлява страната 1368 г. до 1644 (или до 1662) г. след отделянето на страната от монголската империя Юан. За родно място на твореца е смятана провинция Гуанси (според други – Дзянси). След дългогодишни разисквания се приема, че е роден през 1641, а не през 1630 г., както се е смятало преди. Истинското му име е Джу Жуодзи, а монашеските му прозвища – Даодзи и Юандзи.

Китайските поети и художници обичали да си измислят най-различни (дори фантастични) псевдоними, но малцина сред тях могат да се мерят с Шътао, който е използвал цели трийсет и осем – и все дълбокомислени, загадъчни и шеговити, припомнят от „Изток-Запад”. Един от най-популярните му псевдоними е „Монахът Горчива тиква“ (Кугуа хъшан), който и до ден днешен звучи чудато на мнозина. Цю Дацюн – известен ерудит и съвременник на Шътао, пише във връзка с това, че тиквата е „доста горчива, но сложат ли я да се вари с други продукти, те не придобиват горчив вкус”. Т.е. тя съхранява горчивостта си, без да я натрапва на околните – в това се състоят и истинските достойнства на съвършеномъдрия дзюндзъ. Именно за такъв благороден и достоен човек, олицетворяващ конфуцианския идеал (подобно на западното „джентълмен”), какъвто е дзюндзъ, са предназначени „Беседи за живописта на монаха Горчива тиква”.

„Шътао и неговите беседи за живописта”, в превод от руски език на Юлиян Антонов, е втора книга от библиотека „Изток” на издателството, към която принадлежат още: сборникът „Тридесет и шестте стратегеми” – книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на Древен Китай; Дзен и японската култура от Дайсецу Т. Судзуки, „Японската религия” на Братислав Иванов и др.

* * *

Заглавие: „Шътао и неговите беседи за живописта”; автор: Евгения Завадска; страници: 288; подвързия: твърда; ISBN: 978-619-152-387-0. Снимка: © ИК „Изток-Запад”ЕВГЕНИЯ ЗАВАДСКА е родена в Москва на 29 май 1930 г. През 1953 г. завършва историческия факултет на Московския университет. Смята се за духовна дъщеря на отец Александър Мен (1935-1990) – протоиерей на Руската православна църква, богослов, проповедник, автор на книги по история на християнството и на други религии. Завадска е научен сътрудник в Музея за източни култури (1950-1954), в Института по философия (1954-1957), в Института по изтоковедство (от 1957). Преподавала е в Московския академичен художествен институт „В. И. Сурикова”, а през 90-те години работи в Тайван, чете лекции по руска литература, превежда на китайски език стихотворения на Осип Манделщам (1891-1938), на Йосиф Бродски (1940-1996) и на други известни поети. През 1983 г. става доктор на философските науки.

Сред нейните най-значими трудове са: „Съвременно китайско приложно изкуство” (1959), „Живописта гохуа в нов Китай. За традициите и новаторството” (1961), „Изток на Запад” (1970), „Естетически проблеми на старата китайска живопис” (1975), „Източната култура в съвременния западен свят” (1977), „Ци Байши” (1982), „Мъдро вдъхновение: Ми Фу, 1052-1107 (1983), „Японско изкуство на книгата, VII-XIX в.” (1986), „Василий Василиевич Верещагин” (1986) и др.

* * *

Откъс от „Шътао и неговите беседи за живописта”
(автор: Евгения Завадска)

ДВИЖЕНИЯТА НА КИТКАТА

Някой сигурно ще каже, че в ръководствата по живопис и другите художествени трактати е обяснено най-подробно как да се борави с четката и туша. Но от древността насам никой не е успял да развие [смислена] теория за формите и структурите на пейзажа, служейки си само със словото. (53)

Ето че в Дацидзъ (54) се пробужда съмнение. Не проявява ли прекомерна гордост, като не следва утъпканите пътеки и с презрение отхвърля лесните и достъпни методи?

Наистина странно съждение! В реалността даровете, идващи при нас от най-недостъпните сфери, се реализират само в конкретното. Затова първо опознавай близкото и непосредственото, за да можеш да служиш на далечното. (55)

Наред с всичко останало, единната черта хуа) е първата и най-елементарна крачка в изучаването на калиграфията и живописта, а нейните варианти съставят най-простия и елементарен начин за боравене с четка и туш (56).

Що се отнася до планините и океаните, тях [обикновено] ги възприемат като първата схема за представяне на изпъкналости и вдлъбнатини [на релефа]. Но за която и форма да става дума, тя винаги се свежда до онези елементарни принципи, на които се основават и различните типове линии и „бразди” (цун).

Шътао смятал, че за майсторството на художника е определяща графичната вещина, а „готовите модели” само го ограничават. Снимки: © ИК „Изток-Запад”Ограничените знания сковават действията на тези, които ги притежават, защото и схемите, с които боравят, са ограничени. Например, този, който в своята ограниченост познава само една планина и само един връх, няма да постигне нищо друго, освен да рисува все същата планина и връх, тъй като е неспособен и на най-малка промяна и обновление. Ръката му механично ще повтаря тези навеки застинали планина и връх. А това е достойно за съжаление!

Нещо повече, в тази игра [на четката] структурите и формите никога не се преобразуват, тъй като се основават на най-повърхностни и чисто технически познания за „големите линии“ и „браздите”. Стилът никога не се обновява, тъй като [художникът] e застинал на школско ниво – познава само формите. И формирането (мънян) на твореца остава частично и се свежда само до няколко условни композиции. Типовете пейзаж също са ограничени, тъй като отразяват само няколко изкуствени модела. (57)

Но ако искат да преодолеят тези четири недостатъка, хората трябва да се стремят най-вече към правилните движения на китката. (58)

Трябва да се работи с лекота и повдигнат лакът (59) – само тогава четката е способна да предаде резките метаморфози.

Нека ударите и завършващите [движения] на китката да са резки, а формата да се предава без скованост и неяснота. Крепкостта на китката помага на четката да „натежи”, за да проникне в дълбините. Лекотата на китката кара четката да пърха като крило и да танцува шеметно и бързо. При по-строга фиксация четката работи с връхната си точка (60), китката кръжи около оста си и четката се движи все по-стремително. Ускорят ли се движенията на китката, и ударите на четката се изпълват с мощ. А забавените движения на китката пораждат приятни емоции.

Различните движения на китката позволяват постигането на естественост и пълно изобилие [от похвати за работа с четката]. (61) Тези метаморфози пораждат странното и причудливото. Точно тази ексцентричност сътворява духове и черти, а когато китката е оживена от духа, реките и планините разкриват своята душа.

(53) Служейки си само със Словото - можем да разделим китайските трактати по живопис на две групи: на исторически и аналитични трудове, предназначени за естети и колекционери, и на работи, писани от художници за… художници. Към втората категория спада и трактатът на Шътао, сам по себе си сложен и многопластов, който изисква от читателя си максимална задълбоченост, за да проникне в тайните на творчеството. За целта трябва да схване многозначността на някои уж технически понятия. Казано най-общо, в трактатите от втория тип се разглеждат – методично и пунктуално – най-различни практически проблеми: технически и пластически, работата с четката и туша, полагането на „бразди” (цун) и „точки” (диен), как се рисуват планини и води, скали и дървета) и т.н., и т.н.

В началото на тази глава Шътао сякаш предвижда критиките на читателя, привикнал с по-конкретни и аналитични работи, който би могъл да упрекне автора, че се зарейва в някакви мъгляви метафизични висоти, вместо да дава приложими съвети и рецепти. В своя защита Шътао казва, че изобщо не бяга от конкретните проблеми – напротив, разглежда ги по възможно най-достъпния и разбираем начин, започвайки от простата черта. Но тази черта, погледната от друг ъгъл, се оказва и Единната хуа), т.е. универсален символ на всички живописни явления.

Всъщност в отделните глави на своя трактат Шътао възпроизвежда повечето традиционни технически рубрики – четка и туш, движения на китката, различни методи и жанрове, как се изобразяват планини и реки или гори и дървета. Но когато разглежда тези условни и традиционни теми, Шътао не предлага технически съвети (като другите автори), а се впуска във философската им интерпретация и дешифрира вътрешното естество на тези конкретни елементи. И вместо да се занимава с технически детайли, разкрива – чрез общия принцип на Единната черта – тяхната съпричастност към всеобщата и универсална същност на живописта. Зад привидно разхвърляните проблеми от всяка област на живописта прозира философският синтез на художественото творчество.

Възприел дълбоко принципите на дзен будизма и даоизма, в много от своите творби Шътао преминава границите на традиционната китайска живопис и съзнателно следва свой собствен новаторски път. Снимка: © ИК „Изток-Запад”(54) Дацидзъ – един от многото псевдоними на Шътао (букв. „Ученикът на Великата чистота”). В края на живота си художникът не го е използвал заради даоистките му конотации [226, с. 53].

(55) Да служиш на Далечното – вариация по същата идея, срещаща се в Глава І и най-вече в Глава ІV – за диалектическото единство на възприятие и познание (шоу-шъ).

(56) Боравене с четката и туша (юн бимо) - този пасаж изисква съпоставка с Глава І. Ако там Единната черта хуа) е разгледана във връзка с нейната абстрактна универсалност, то в тази глава тя е съвсем прозаична и конкретна – най-обикновена „проста черта“.

(57) Няколко изкуствени модела - в този и предния абзац Шътао отново визира академичните методи за обучение по живопис. Този вездесъщ схематизъм кара повечето художници да използват своеобразни „каталози на формите”, където намират готови образци за различните типове скали, дървета и т.н. Шътао обаче смята, че определяща е графическата вещина, а „готовите модели” само ограничават художника.

(58) Правилните движения на китката – в техниката на живописта и калиграфията всичко зависи най-вече от движенията на китката (вж. и Глава І, бел. 16.) Ако ръката е опряна на масата, лесно се спазват желаните контури, но щом застине неподвижно, движенията на четката зависят единствено от пръстите. В такива случаи махът на четката губи сила и движенията ѝ стават малки и суетливи. Но ако лакътят е повдигнат, пръстите – неподвижни и крепко стиснали четката, съществува единство между четка и пръсти и тогава китката предава силата на цялата ръка. Но за да възпроизведеш и най-фините нюанси, китката ти трябва да е максимално гъвкава.

Този проблем е привличал вниманието и на много теоретици. Ето какво пише Джън Дзи: „При направляването на четката пръстите не бива да се движат – „одухотвореният ритъм” се предава само с движения на китката” [145, с. 548].

Друг крупен цински теоретик, Хуа Лин, описва най-подробно различните движения на китката: „Когато държиш четката, приемай ръката си като инструмент, служещ единствено за държането на четката и лишен от всякакви други функции. Нека китката и четката бъдат единни, сякаш са естествено сраснати и само пръстите да пропускат през себе си [одухотворения ритъм]. След това накарай цялата си ръка да се движи, за да направлява китката. Действай така, сякаш си забравил, че ръката ти има и китка. По този начин ще овладееш тайната на крепкото държане на четката и гъвкавите движения на китката. Или по думите на Уан Сиджъ: „Ръката е заета само с това да държи четката, но не и с движенията й, а китката е заета само с движенията на четката, но не и с държането й” [145, c. 497].

(59) С лекота и повдигнат лакът - използваният израз означава буквално „с китка пуста и одухотворена”. Вече стана дума (Глава І, бел. 17) за многозначността на „пустотата”. В случая това може да означава: а) лека и издигната китка, т.е. чисто технически детайл; б) във философски план китката е „освободена” и през нея безпрепятствено протича „одухотвореният ритъм” (циюн).

(60) Четката работи с връхната си точка (цанфън) – букв. „скритият, незрим връх на четката”: още един технически термин в живописта и калиграфията. Китката се движи перпендикулярно на хартията и при съприкосновението на четката с нея се получава точка, съсредоточаваща в себе си цялата сила на маха.

За живописците от периода Сун тази трудна техника е била критерий за майсторство и тогава наистина са я довели до съвършенство. Впоследствие, през периода Юан и най-вече Цин и Мин художниците разширяват своя графически диапазон (но за сметка на интензивността и задълбочеността) и започват да работят с „наклонена четка” (пянфън или цянфън). Самата техника се състои в използване на страничната част (?) на четката [69, с. 371–373]. Този похват съответства по-добре на „импресионистичните” и „експресионистични” търсения на майсторите от ХVІ и ХVІІ в. Далеч не всички художници са му отдавали предпочитанията си. Например, самият Шътао е изписвал главно с „наклонена четка”, докато неговият съвременник Бада Шанжън е работил главно с „точки”, т.е. с вертикално поставена четка.

По този въпрос някои теоретици проявяват яростна непримиримост. Те признават само „правата четка” (вж. по-горе) и смятат, че използването на „наклонена” ще доведе до упадък на живописта. Шътао отхвърля тези ограничения, обусловени към пристрастията към един или друг похват. Според него, художникът трябва да владее четката по всички начини – и „права”, и „наклонена”, за да разшири максимално диапазона в метаморфозите в своето творчество. Доразвивайки идеите му, Хуа Лин показва доста убедително, че споровете в случая са неуместни: „Що се отнася до мен, признавам, че за изобразяването на планински хребети и склонове, върхове и основи на скали, върхари и корени на дървета и изобщо за всички части на свитъка, където щрихите изпъкват по-отчетливо, използването на „права точка” (пиндиен) е по-подходящо. За затъмняването на планините и скалите, а и на всички по-сенчести части трябва да се използва по-мазен туш. А мазният, гъст туш предполага по-широка щриховка. Когато четката е пропита с туш, страничните й косъмчета оставят следи по хартията, при което се получава и т.нар. „скосена точка”. Ако пък в тези части на свитъка искаш да се придържаш към „правата точка“, боя се, че резултатите ще наподобяват по-скоро скелет на змия, а не живопис” [145, с. 498].

(61) Естественост и пълно изобилие – „изобилието” визира всички похвати за работа с четката. За движенията на китката и цялата сложна „гимнастика”, свързана с живописта, е писал доста обстоятелствено Гуо Си. Той припомня един известен епизод от живота на прославения Уан Сиджъ, който внимателно наблюдавал „движенията на гъшата шия”, тъй като те му напомняли ритъма на движенията на четката в калиграфията [144, с. 642].


Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1524-hudognikat-shitao-i-negovite-besedi-za-givopista.html

Китайската съвременна живопис е типичен пример за културната глобализация*

„Жена в синьо” (Lady in Blue) от художника Лин Фенмиан (Lin Fengmian; 1900-1991), смятан за един от пионерите на китайската съвременна живопис и един от основателите на Китайска академия по изкуствата в Ханджоу. Снимка: chinaonlinemuseum.com Доц. Асадур Маркаров представя участниците в изложба „Волността в изкуството”.

СОФИЯ. В понеделник, 21 юли, от 18.00 ч., в Националния изложбен център на ул. „Шипка” 6 ще бъдат представени 42 творби на 11 съвременни китайски живописци – преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в град Ханджоу (Hangzhou), провинция Джъдзян. Изложбата „Волността в изкуството”, която ще продължи до 8 август т.г., е организирана от Съюза на българските художници (СБХ) и Дружеството на художниците на провинция Джъдзян (Zhejiang Province Artists Association). Куратори на експозицията са Ан Ли и доц. Асадур Маркаров.


Предлагаме на вашето внимание текста на куротора от българска страна, който от 1988 до 1993 г. изучава „Традиционна китайска калиграфия” в Академията в Ханджоу при проф. Чън Джън Лиен и проф. Ван Донг Лин. От 1988 до 1889 г. Асадур Маркаров учи и при проф. Марин Върбанов (1922-1989) в Центъра за съвременно текстилно изкуство и гоблен „Върбанов” в същия град. Художникът посещава института и в през 1993-1994 г.

* * *

„Волността в изкуството” -
изложба на китайска съвременна живопис

(Китайско-български съвместен проект за обмен)

Авторите, чиито работи са избрани да участват в изложбата „Волността в изкуството”, са група художници от Китайската академия по изкуствата и имат силно желание да творят, да отдават повече внимание на оригиналността, живописните техники и социалността. Всички те са активно работещи на съвременната художествена сцена в Китай, имат голям принос за развитието на китайската маслена живопис и образованието в Китайската академия по изкуствата в Ханджоу.

Ханджоу е разположен в провинция Джъдзян и притежава голямо историческо и културно наследство. Първо, историята на производството на коприна в Ханджоу може да бъде проследена още от ерата на културата Лианджу (ок. 3400 - 2250 пр. Хр.). Второ, на 24 юни 2011 г. културният пейзаж на Западното езеро (West Lake) е вписан в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство. Това е единствената езерна област в Китай, на която е оказана такава чест. Западното езеро често е определяно като символ на Ханджоу.

В своята история, която ни връща повече от 2200 години във времето, Ханджоу е бляскава перла на Североизточното китайско крайбрежие, с естествен блясък и хуманитарен характер. Древна поговорка казва: „Суджоу и Ханджоу – земен рай”. В исторически и географски план Ханджоу е местност със силно развито земеделско производство. Знаменитият венециански пътешественик Марко Поло (Marco Polo; 1254-1324), след като посещава Ханджоу по време на династията Юан, го обявява за „най-бляскавия град в света”. В хода на историята, древната столица, заобиколена от три страни със „забулени в облаци хълмове” и от четвърта страна – с града, е привличала много императори и аристократи, както и множество книжовници, които се вдъхновявали за своите богати оди от Цзянан (местността южно от реката Яндзъ).

Въвеждането на маслените бои в Китай не означава само директно пренасяне на европейската култура на Изток, но и присаждането, реформирането и регенерирането й на китайска земя.

Пионерското поколение художници като Ху Бейхонг, който през 1919 г. отива в Париж да учи в Академията за изящни изкуства, и по-късно – Лиу Хаису, който специализира в областта на постимпресионизма и фовизма, търси в съвместното съжителство между китайската живопис и западното изкуство перспектива за световното художествено развитие. Лин Фенмиан директно поставя идеята за посредничество между китайското и западното изкуство и започва да учи „Ориенталска култура” на чужда земя (в Париж), докато се оттърсва от задължението на натуралистичния, реалистичен стил на маслената живопис. Както го учи неговият професор, той взима традициите от китайския фолклор, като стенописите на Дънхуан и гипсовите скулптури от времето, когато западното изкуство е било в постоянно търсене на модернистични елементи от Ориенталското изкуство, опитвайки се да ги прехвърли към маслената живопис. Тези художници подкрепяли мисията и отдали живота си за развитието на живописта. Усилията им ги превърнали в най-влиятелните преподаватели по изкуство, които добросъвестно внесли маслени картини в Китай. Като прогонена художествена категория, маслената живопис в процеса на пренос и разпространение се изправя пред неизбежното предизвикателство за сблъскване и избягване на конфликти, докато китайската култура и нейните национални, естетически чувства се просмукват и интегрират.

Цай Юанпъй не би могъл да избере по-идеално място за училище по изкуствата освен Ханджоу, което все още съществува – в местността около Западното езеро, където царуват спокойствието и очарованието, което всички големи китайски градове изглежда са загубили. В Париж, срещата на Цай с Лин Фенмиан през есента на 1927 г. го подтиква да му предложи възможността да създадат първата Национална художествена академия. Цай и Лин убеждават Циан Менлин, президент на Трети Сън Ятсен Университет (днес, Университет Джъдзян) да им даде под наем няколко сгради в местността до езерото, наречена Градината на Ле Юан, и така Академията в Ханджоу била открита от Цай Юанпей на 28 март 1928 г. Като първа национална институция за висше художествено образование, Китайската академия по изкуствата е била пионер в областта на образованието по съвременно китайско изкуство и заема уникално място в художествения свят и на национално, и на международно ниво.

Поканата за изложбата „Волността на изкусвото” в София. Снимка: © sbhart.comОбновяването на виждането за реалистичната живопис започва от работите на поколението след 1950 г., сред които са Ху Джъню, Лу Ци, Уан Ютиен и Жън Джъджун. Те учили живопис при майсторите на френския модернизъм и след това са преминали към нов класицизъм и дори стигнат по-далеч – към китайската нова реалистична школа, която започва съществуването си през 1990 г. Техните творби се преориентират постепенно от меките щрихи на импресионизма към класическите скрити и фини щрихи, като същевременно се стремят към класическа математическа пропорция на фигурите и обектите, които изобразяват. Те търсят повече формиращите скицата връзки, отколкото реалното изражение на външната светлина и цвят, и заедно с това показват отношението на тяхното поклонение към европейската класическа живопис, предимно в тъмнокафяви тонове. Те никога не отразяват старателно истинността на реалистичните или ежедневните житейски теми, дори и поддържат подходяща дистанция от нея. Вместо това, изразяват китайската хуманистична емоциионалност въз основа на тяхното разбиране за европейските класически, естетически принципи. Разбира се, тези художници притежават много отличителни знаци по отношение на художествените стилове, в които работят. Произведенията на Ху Джъню притежават фина и гладка, стегната линия, с формообразуващо значение. Жън Джъджун се опитва да покаже дълбочината на своите изображения с изключително рационални докосвания на четката. Докато изображенията на риби в произведения на Лу Ци са дарени с духовна сила, натюрмортите на Уан Ютиен преследват простотата и честността при възпроизвеждането на привидно истинските изображения…

Всички тези художници се базират на разбирането си за реалистичното изкуство. В творбите им не е трудно да бъде открит художественият принос на европейската класическа живопис, както и човешките чувства и визуални ефекти, които се просмукват в тях – съзнателно или не.

Сред поколението художници, родени след 1960 г., Чан Цин и Цуeй Сяодун придават на своите картини скрити смисли със силно усещане за реалност. Въпреки това, в сравнение с други художници, те рядко откриват поетичното в живота и обикновено разглеждат от индивидуална гледна точка някои дребни неща, които е лесно да бъдат пренебрегнати в битието, за да разберат истинността на човешката природа, която често е изложена неволно. Те съзнателно избягват изобразяването на грандиозни социални теми и вместо това се съсредоточават върху разкриването на тривиалността на личния живот. Чан Цин е изобразил хора от низшата класа, живеещи в градовете, и успява да намери чувството за хумор в живота, докато Цуeй Сяодун е вдъхновен от изобразяването на собственото си ежедневие. Всички те, заедно, демонстрират своя начин на работа, отразявайки директно живота и разкривайки човешката природа чрез своите картини. Те непрекъснато търсят подходящи езикови модели в своите преувеличени и смели рисунки, с цел да разкрият по-добре психологическото състояние на героите си и никога не се ограничават само с помощта на традиционните реалистични методи.

Ан Бин е автор, който е учил и защитава докторантура във Великобритания, и постепенно е надгражда собствения си артистичен език като портретира хора от етническите малцинства, в които майсторски смесва дарбата си на скулптор с техниката на акварела, свободното рисуване и щрихите. Уън Дансиен е формирал виждането си за маслената живопис след абсорбиране на елементи от фолклора, който смесва с енергичността и широтата на културата Си’ан, както и селския аромат, докато могъщата панорама и величествената атмосфера придават естетически тон на произведенията му с ориенталски характер.

Атмосферата в пейзажите на Хъ Хунджоу и Цуeй Сяодун е пресъздадена от натура. Вместо да имитират природата пасивно и обективно, те деформират пейзажите според вижданията си. В резултат на това – те са по-интересни за зрителите. Начинът, по който обръщат по-голямо внимание върху пресъздаването на характеристиките на естествения живот, а не идеята за него, прави творбите им по-привлекателни. Те виждат нещата със сърцето си, природата, която изобразяват, отразява психологическия свят на художниците и техните лични чувства към нея.

Сю Дзин, роден в края на 50-те, учи живопис в Академията по изкуствата Джъдзян (сега Китайска академия по изкуствата) и е бил сред първата група от студенти на проф. Марин Върбанов. Неговите творби без съмнение притежават отличителни белези и качество и са продукт на опитите му да създадат диалог с вътрешния му духовен свят. Мистичен облак на тъга тегне над картините му. Можем да почувстваме това от тихата гора и странните същества в нея, от светлините и сенките, от изкривените тела, от втвърдяването и ретроспекцията на времето в една определена сцена. Когато се изправим пред тези картини, ние неволно потъваме в неговия невероятен свят, който изглежда, че принадлежи на брега. Светът се състои от свободни растящи линии и разкошни цветове, което е едно неясно пречупване на реалността…

Може да се очаква, че художниците, които участват в изложбата „Волността в изкуството”, на един подобен исторически фон, отговарят на точно определен и предвидим мироглед. Те се фокусират върху няколко китайски стила и теми, като говорители на културната или обществена идентичност. Те пренебрегват етикети, разказват собствените си истории и правят свои жестове.

Демонстрацията и изследването на пълната картина на китайската живопис е важна тема за съвременния мултикултурен свят. Фактът, че картини, притежаващи европейски културен ген като зрителна функция могат да се вкоренят и да дават плодове в Китай, е типичен пример за културната глобализация. Просто, такава трансформация от една форма на изкуство към друга, локална, китайска форма на изкуство ясно превъплъщава приспособяването на творческия ген.

Китайските картини от местността Цзиянан не са реплика на европейските. Наистина не е толкова важно дали те притежават чистите черти на оригиналния източник, а как са трансформирани и как художниците са развили творчески ориенталския чар и са насочили изкуството си към съвременните функции на настоящата епоха.

* Бел. ред.: Текстът ни е предоставен любезно от Съюза на българските художници, организатор на изложбата „Волността в изкуството”. Заглавието е на artnovini.com.

* * *

Биография:

АСАДУР МАРКАРОВ е роден на 28 септември 1961 г. в Асеновград. От 1976 до 1980 г. учи специалност „Художествено осветление” в Средно специално художествено училище за сценични кадри в Пловдив. През 1986 е приет в специалност „Текстил” на Националната художествена академия в София, където учи при проф. Васил Овчаров до 1987 г. Същата година заминава за Китай, където две години посещава Пекинския езиков университет. След това продължава образоването си в Художествена академия Джъдзянг в Ханджоу. Специализирал е „Обучение по текстил” при професор Джанис Джеферис в колежа „Голдсмитс” на Университета на Лондон (1997). През 2003 г. специализира текстилната техника „Катазоме” в университета Киото Сейка в Япония, при професор Асада Шуджи.

Художникът е доцент в Катедра „Текстил – изкуство и дизайн”, дисциплина „Текстил” в НХА. Чел е лекции в колежа „Голдсмитс”, в Кралския колеж за изкуство в Лондон, в манчестърския Метрополитен университет, в университета „Киото Сейка”, в университета „Галвей – Майо” в Ирландия, във финландския университет „Южна Карелия Политехник”. Член е на СБХ и на Европейска Текстилна Мрежа (ЕTN) в Хановер, Германия.

Избрани изложби:


2010 - „Хайку пространства”, галерия „Кръг+”, София;
2009 - Групова изложба за мека скулптура „Марин Върбанов и китайския авангард през 80-те години”, Хангджоу;
2008 - „Август в изкуството”, VІ Фестивал на визуалните изкуства, Варна;
2005 – Второ биенале на съвременното изкуство в Пекин 2005. Официално българско участие;
2004 – „Август в изкуството”, ІV Фестивал на визуалните изкуства, Варна;
2004 - Изкуството на колажа, галерия „Ромфея”, Пловдив;
2002 - „Светлина, Нишка, Сянка”, Българо-японска пътуваща изложба. Център за съвременно изкуство „Баня Старинна”. Съвременно текстилно изкуство, Пловдив;
2003 - Wind from East, пътуваща изложба на съвременно българско изкуство, Мадрид, Сантиляна дел Мар;
2002 – X Международно триенале на текстилното изкуство, Лодз, Полша. Официално българско участие;
2001 – „Изкуството на текстила в България”, СБХ, София. Ретроспективна изложба на българско текстилно изкуство;
2000 - Casa de Cantabria, изложба графика и отпечатъци, Мадрид, Испания;
1999 - „Процес-пространство”, изложба съвременно изкуство, Балчик, България;
1998 - Официално българско участие на Седмото международно Биенале за съвременно изкуство в Кайро, Египет;
1998 - Съвременно текстилно изкуство, UNESCО, Париж, Франция;
1995 - Miniartextil Como’95, Виале, Комо, Италия;
1993 - Fascinatie Texstyle 2, Музей „Ван Бомел - Ван Дам”, Венло, Холандия. Текстилна скулптура;
1992/1993 - Пътуваща изложба на съвременно текстилно изкуство в Холандия и Дания;
1992 – XV Международно биенале за текстилно изкуство в Лозана, Швейцария.

Source Article from http://artnovini.com/analizi/1523-kitaiskata-savremenna-givopis-e-tipichen-primer-za-kulturnata-globalizacia.html

СБХ представя съвременна китайска живопис във „Волността в изкуството”

От 21 юли до 8 август т.г., в изложбата „Волността на изкуството”, българската публика ще види 42 творби на 11 китайски художници. Снимка: © sbhart.com

СОФИЯ. Националният изложбен център на ул. „Шипка” 6 в столицата ще представи експозицията със съвременна китайска живопис „Волността в изкуството”, организирана от Съюза на българските художници (СБХ) и Дружеството на художниците на провинция Джъдзян (Zhejiang Province Artists Association). Откриването на изложбата, която включва 42 живописни творби на 11 китайски художници – преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в град Ханджоу (Hangzhou), провинция Джъдзян, ще се състои в понеделник, 21 юли, от 18.00 ч., съобщиха от СБХ.


„Реализацията на тази изложба, чиито куратори са художниците Ан Ли и Асадур Маркаров (анализ на българския художник можете да прочетете тук), отбелязва финала на първия етап от Българо-китайския проект на двете организации за обмен в областта на визуалните изкуства. Инициативата включва различни форми на дейност, притежава уникален потенциал да бъде надграждан в перспектива и разполага с богата програма, обхващаща изложби, работни посещения, творчески резиденции и пленери. Той се реализира във връзка със 65-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Китай”, допълват от „Шипка” 6.

В експозицията са подредени творби на художниците Чан Цин, Уан Ютиен, Жън Джъджун, Ан Бин, Уън Дансиен, Хъ Хунджоу, Лу Ци, Чън Хунцин, Ху Джъню, Сю Дзин, Цуeй Сяодун, които са преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в Ханджоу. Ето какво разказва проф. Ху Джъню за първото висше училище за изобразително изкуство в своята родина:

„През 1928 година китайският пионер в модерното изкуство Лин Фенмиан, след като се завръща от Франция, основава в подножието на планината Гушан, оттатък Западното езеро, първата академия в Китай – Националната художествена академия (сега Китайска академия по изкуствата) и заедно с други художници, завърнали се от обучение в Европа през 1930 година, започнали нова ера в развитието на модерното изкуство и обучението по изкуство в съвременен Китай.

През 85-годишната си история нашите предшественици, изправяйки се срещу всички трудности, успяват не само да поставят солидни основи за развитието на Академията, но също така и да формират уникално художествено творчество и образователен модел в Китай, чрез който тя е обучила огромен брой талантливи художници с големи амбиции. Днес Китайската академия по изкуствата е водена от намерението да се утвърди като институция, разнопосочна и с много направления, стремяща се към насърчаване на академична атмосфера, която е приобщаваща, интерактивна и хармонична, с различни цели при постигането на съвременно образование и бурно развитие. Понастоящем, повече от 10 000 студенти и преподаватели от различни нива учат и работят там. Освен студенти от бакалавърска степен ние също приемаме магистри и докторанти по изящни и приложни изкуства и дизайн, както и по съвременни визуални изкуства, включително архитектура и хуманитарни науки. Академията се е доказала в областта на художественото творчество и международните обмени.”

Когато се говори за историята на Китайската академия по изкуствата трябва да бъде спомената и връзката й с България, датираща още от 80-те години на ХХ в. През 1986 г. българският художник и преподавател проф. Марин Върбанов (1922-1989) основава Център за съвременно текстилно изкуство и гоблен „Върбанов”, който съществува и днес, и където са се обучавали редица талантливи, съвременни китайски художници.

Посетителите на Националния изложбен център на ул. „Шипка” 6 ще могат да се запознаят отблизо със съвременната китайска живопис до 8 август (петък). В рамките на изложбата „Волността в изкуството” на 22 юли от 18.00 ч. (в залата на етаж 2) проф. Лу Ци ще изнесе лекция на тема: „Развитието на живописта в Китайската национална художествена академия и връзката й с реалистичната живопис в Китай”.

Партньор на организаторите е Институт „Конфуций” – София, към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а спомоществователи са Hangzhou Weidu Creative Culture Co. Ltd. и Xiling Yinshe Culture and Art Development Co. Ltd.

* * *

Още по темата:

Снимка: © Личен архив на художничкатаПрез октомври 2012 г. голямата българска художничка проф. Десислава Минчева откри първата си самостоятелна изложба в Китай – в 10-милионния град Сиан (Xi’an), и беше представена със собствена експозиция на West Lake Art Еxpo 2012 в град Ханджоу. По същото време преподавателката по рисуване в НХА в София изнесе и няколко лекции пред свои млади колеги в художествените академии на двата града. След завръщането си в България, художничка беше любезна да сподели впечатленията си с читателите на arnovini.com:

ПРОФ. ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА:
Всяко дълго пътуване започва с първата крачка…
www.artnovini.com (27 ноември 2012 г.)

* * *

По данни на френската платформа artprice.com, през 2013 г. Китай отново е лидер на световния пазар на произведения на изобразителното изкуство с дял от 34.6%, като след азиатския колос са САЩ – с 33%, и Великобритания – със 17%. По време на търговете, проведени в страната, бяха реализирани приходи от 4.1 млрд. USD, което е ръст с 21% спрямо 2012 г., а 563 от сделките бяха за над 1 млн. USD (510 в САЩ, 332 във Великобритания и 50 във Франция).

И през миналата година китайските художници успяха да запазят своите позиции в световния Top 10 по продажби, като с 291.6 млн. USD класикът Джанг Дациан (Zhang Daqian; 1899-1983) се нареди на 3-о място – след Анди Уорхол (Andy Warhol; 1928-1987) и Пабло Пикасо (Pablo Picasso; 1881-1973), а гениалният Ци Байши (Qi Baishi; 1864-1957), чиито продажби достигнаха 230 млн. USD, „остана” на 5-о място. Десети пък е абстрактният художник Зао Ву-Чи (Zao Wou-Ki; 1921-2013), към когото колекционерите проявиха изключителен интерес и негови картини бяха продадени за 139.5 млн. USD (цените на 36 произведения на художника надхвърлиха 1 млн. USD).

Сред най-скъпите творби в Top 500 на artprice.com, продадени през 2013 г., на 19-о място е картината „Цвете” (Flower; 1940) на Сан Ю (San Yu; 1901-1966), която на 28 октомври беше купена за 30.1 млн. USD, а „Тайната вечеря” (The Last Supper; 2010) от познатия и у нас Зенг Фанджи (Zeng Fanzhi), чийто нов собственик плати в Sotheby’s Hong Kong 20.6 млн. USD, е на 38-о място…

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1522-sbh-predstavya-savremenna-kitaiska-givopis-vav-volnostta-v-izkustvoto.html

В класацията на най-големите колекционери влязоха 27 нови имена

Една от най-големите колекции в Австрия е тази на Рудолф Леополд (Rudolf Leopold; 1925-2010), основател на прочутия виенски Leopold Museum. Снимка: © artnovini.comНЮ ЙОРК. За 24-и път в своята история, в своя юлски брой, американското списание ARTnews обяви годишната класация ARTnews 200 Top Collectors на най-влиятелните колекционери в света на изобразителното изкуството. В списъка за 2014 г. има 33 нови имена, като 27 от тях никога досега не са попадали в него. Сред попълненията са индустриалецът Уорън Айсенбърг (Warren Eisenberg), наследничката на компанията произвеждаща прочутите супи Campbell’s – Шарлот Колкет Уебър (Charlotte Colket Weber), както и китайският милиардер Уанг Джианлин (Wang Jianlin), съобщава сайтът на изданието.


По традиция, екип на списанието прави обстойно допитване до колекционери, арт дилъри, аукционери, директори на музеи, консултанти и галеристи от над 20 страни, водещи в търговията с произведения на изобразителното изкуството. За отбелязване е, че 19 имена на колекционери, които и днес фигурират в класацията, са били посочени и в нейното първо издание от януари 1990 г.

През 2014 г. в Top 200 се завърнаха нюйоркският колекционер Леонард Лаудер (Leonard Lauder), член на Борда на директорите на Estée Lauder Companies Inc.; италианската модна фамилия Марамоти (Maramotti Family), която колекционира арт информел (art informel; arte povera; transavanguardia; neo-expressionism; new geometry; contemporary art); швейцарският индустриалец Вернер Мерцбахер (Werner Merzbacher), чиято страст са фовизма и германския експресионизъм; американският финансист Роналд О. Перелман (Ronald O. Perelman) с интереси в областта на модерното и съвременното изкуство; френският моден (и не само) магнат Ален Вертаймер (Alain Wertheimer) – заедно с брат си Жерар (Gerard) притежава контролния пакет на House of Chanel – който събира модерно, съвременно изкуство и азиатско изкуство; Илейн Уин (Elaine Wynn) – бившата съпруга на хазартния бос Стивън Уин (Stephen A. Wynn), която на 12 ноември 2013 г. купи за 142.2 млн. USD на търг в Christie’s New York „Три портрета на Лусиън Фройд” (Three Studies of Lucian Freud; 1969) от Франсис Бейкън (Francis Bacon; 1909-1992). В момента триптихът на британския художник е най-скъпата картина в света, продадена на открит аукцион.

Сред известните имена, които отпаднаха от новата класация Top 200 са финансистът Адам Сендер (Adam Sender) и неговата съпруга Ленор (Lenor), чийто хедж фонд Exis Capital Management, Inc. преустанови дейността си през 2013 г., а Sothebys оцени колекцията им на 70 млн. USD. През тази година извън списъка останаха още руският бизнесмен Олег Байбаков и неговата дъщеря – кураторката Мария Байбакова, които през 2008 г., в подкрепа на експерименталните художествени практики в руската столица, създадоха Baibakov art projects. Групата на най-влиятелните колекционери напусна и германският издател Фридер Бурда (Frieder Burda)...

Единствените представители на Източна Европа в класацията на ARTnews за 2014 г. са руските милиардери Роман Абрамович (Roman Abramovich) и неговата партньорка Даша Жукова (Dasha Zhukova), Дмитри Риболовлев (Dmitry Rybolovlev), Леонид Михелсон (Leonid Mikhelson), както и украинският инвеститор и меценат Виктор Пинчук (Victor Pinchuk).

В последните няколко години в ARTnews 200 Top Collectors се забелязва сравнително устойчиво присъствие и затова днес, сред водещите колекционери в света, отново са имена като Елен и Бернар Арно (Hélène and Bernard Arnault) – собственици на френския холдинг LVMH (Moët Hennessy – Louis Vuitton S.A.); нюйоркските инвестиционни банкери Дебра и Леон Блек (Debra and Leon Black), притежаващи впечатляваща колекция от Стари майстори, импресионизъм, модерно изкуство, китайска скулптура и съвременно изкуство; сънародниците им Едит Л. и Ели Броуд (Edythe L. and Eli Broad), чийто бизнес е в сферата на финансите и недвижимите имоти, а арт интересите им са в съвременното изкуство; винската колекционерка на съвременно изкуство Франческа фон Хабсбург (Francesca von Habsburg); управителите на хедж фондове Александра и Стивън А. Коен (Alexandra and Steven A. Cohen) от Кънектикът, които събират импресионизъм, модерно и съвременно изкуство; американската инвеститорка Барбара Лий (Barbara Lee), която притежава внушителна сбирка от съвременно изкуство, създадено от жени; корабният магнат и финансист Филип Ниархос (Philip S. Niarchos), смятан за собственик на може би най-голямата частна колекция в света от Стари майстори, импресионизъм, модерно и съвременно изкуство; Франсоа Пино (François Pinault), притежател на холдинга за луксозни стоки PPR и на аукционна къща Christie’s; галеристът и рекламист Чарлз Саачи (Charles Saatchi); художникът Деймиън Хърст (Damien Hirst) и др.

Списанието ARTnews, чийто първи брой излиза през 1902 г., е едно от най-старите за изобразително изкуство в света. През април 2014 г. изданието беше купено от руския пазарен анализатор и инвестиционен банкер Сергей Скатерщиков (Sergey Skaterschikov) и неговата компания Skate Capital. Сумата, за която беше осъществена сделката, остана неизвестна.

Както artnovini.com написа, през януари 2012 г., след продължителни преговори, Сергей Скатерщиков и Дмитрий Аксенов (Dmitry Aksenov), председател на съвета на директорите на RDI Group, придобиха от холандско-британската компания Reed Exhibitions 70% от акциите на най-голямото изложение за съвременно изкуство в Австрия VIENNAFAIR.

По повод придобиването на ARTnews, бизнесменът заяви за GalleristNY, цитиран от artgiude.com: „Пазарът на арт медии е пред прага на големи промени: рекламните бюджети се съкращават, модата и life stile вече са част от света на изкуството и всекидневниците започват да публикуват статии за изкуство, които преди се появяваха само в специализираните издания. Плашещи времена. Но на мен това ми харесва и аз имам големи планове, свързани с ARTnews, останете на линия.”


ARTnews се разпространява в 123 страни, а неговите абонати са около 180 хиляди. Списанието е лауреат на престижни награди като George Polk Awards (два пъти), National Magazine Award и др.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1521-v-klasaciata-na-nai-golemite-kolekcioneri-vlyazoha-27-novi-imena.html

Judas Priest „спасиха” душата на хеви метъла с албума Redeemer of Souls

Judas Priest издадоха своя 17 студиен албум - Redeemer of Souls, и с „летящ старт” влязоха в първите „редици” на Bilboard Top 200. Снимка: © „Вирджиния рекърдс”/Sony MusicЛОНДОН. През тази седмица на световния музикален пазар излезе поредният - седемнадесети (17) - шедьовър на „Боговете на метъла”. Redeemer of Souls – висококачествен, многотонен и вдъхновяващ рокеднрол с неповторимата марка Judas Priest. Очакван с нетърпение от милионите фенове на вездесъщия Роб Халфорд (Rob Halford) и неговата хеви компания, само ден след премиерата си, албумът влезе с „летящ старт” на 6-о място в Billboard Top 200, съобщи официалният сайт на знаменитата британска група.


Няколко са групите в света, които могат да се сравняват със значимостта и постиженията на Judas Priest в света на тежкия саунд. Боговете се превърнаха в обект на подражание от мнозина и вдъхновиха поколения от музиканти и почитатели, припомнят от „Вирджиния Рекърдс/ Sony Music – българските дистрибутори на тавата.

Четири десетилетия кариера, белязана от култови песни и законодателни албуми, с над 40 милиона продадени копия, безчет награди и неописуемо грандиозни концерти: това е краткото CV на Judas Priestбандата, която отдавна е олицетворение на класиката в рок музиката. Днес, легендата Роб Халфорд, китаристите Глен Типтън (Glenn Tipton) и Ричи Фокнър (Richie Faulkne), басистът Иън Хил (Ian Hill) и барабанистът Скот Травис (Scott Travis) ни подаряват още една ударна доза класически хеви метъл с Redeemer of Souls. Сякаш само, за да ни напомнят, че митът за неръждаемата „британска стомана” е равнозначен на Вечност…

Знаменитото лого на Judas Priest. Снимка: © „Вирджиния рекърдс”/Sony MusicАлбумът излезе на 15 юли, вторник, с логото на Epic Records в стандартна и делукс версия (с 5 допълнителни бонус парчета). „Всеки път целта ни е да вдигаме летвата по-високо и да търсим ново звучене в собствената ни философия за стила на Judas Priest. Redeemer of Souls разпали наново страстта ни към всичко това, в което вярваме, в метъл идеите, от които се роди бандата. С всеки албум, създаден през годините, сме се опитвали да бъдем различни, да търсим и намираме собствената си индентичност, каза неотдавна Роб Халфорд за Redeemer of Souls.

Новият албум на Judas Priest e забележителен и с това, че отбелязва студийният дебют на китариста Ричи Фокнър с бандата, който заедно с Глен Типтън и Роб Халфорд е съавтор на новите композиции.

Judas Priest се събират през 1969 г. в Бирмингам, а от 1974 г. са сред най-успешните метъл банди в света. В дискографията си имат образци като албумите Rocka Rolla (1974), Killing Machine (1978), British Steel (1980), Screaming for Vengeance (1982), Painkiller (1990) и др., в които са рок химните Breaking The Law, Jawbreaker, Hell Patrol, Living After Midnight, You’ve Got Another Thing Coming и т.н.

Последната студийна тава на бандата – Nostradamus, излезе през „далечната” 2008, но след като човек чуе Redeemer of Souls, със сигурност би си казал, че очакването си е заслужавало, а думите на Халфорд, че „албумът е класическа комбинация от всичко това, което обичаме в хеви метъл музиката: бесни китарни рифове и сола, яростни барабани, здрава бас линия и вокали, раздирящи до небесата, определено са самата истина…

Титаничната мощ на Judas Priest ще ви поеме още с първото огнедишащо „откровение” – Dragonaut. След това, едноименното Redeemer of Souls, пък ще „излекува” невинно изстрадалата ви от сладникавите поп, досадно баналните хип-хоп или от (още по-заразните) турбочалга простотии душа, като ви пренесе в „праведните” земи на класиката Painkiller и да ви подготви за вълнуващия „нордически” епос Halls Of Valhalla - образец на всичко, което са Judas Priest. Мистика, виртуозност, въображение, събрани в уникална метъл хармония… Същият „тежък” сюжет е надвиснал над слушателя и в парчето Sword Of Damocles - безпощадна битка между лирика и драматизъм… Hell & Back, Cold Blooded са своеобразно завръщане към славните времена на 70-те. Speed, trash … – 4:39 наметилизиращи минути с Metalizer . Същински кръстосан огън от хард рок, с лек привкус на тежък блус, великолепни китари, и глас Ерихонски, разбира се – това е Crossfire. Ако трябва да бъде описан с една дума албумът Redeemer of Souls, тя ще бъде „мистицизъм”. След драконите, нюорлиънските зомбита в March Of The Damned, в Secrets Of The Dead бандата ни въвежда в езотеричните тайнства на Древния Египет… Battle Cry е още една гигантска крачка към пространствата, позлатени с блясъка на 24-каратовия хеви метъл, където слушащият тази тава, навярно, би искал да прекара целия си живот… И Глен Типтън, и Ричи Фокнър наричат Beginning Of The End „прекрасна песен, с прекрасни китари и прекрасен глас”. Началото на края. По-скоро – краят на началото. Не зная дали тази удивителна, чувствена, прекрасна рок балада, е кулминацията на Redeemer of Souls, но слушайки я, мисля си, че чрез нея, по някакъв начин, се докоснах до истината какво представлява човешката душа. Полет! Наистина.

Без никакво преувеличение, смятам, че рок музиката имаше крещяща потребност от албум като Redeemer of Souls. За да бъде спасена, поне отчасти… И Judas Priest й го дадоха.

Какъв би бил най-подходящият финал на този текст – може би, думите на големия Скот Йън (Scott Ian) от Anthrax: „Нямаше да има хеви метъл без Judas Priest…” Наистина.

Redeemer of Souls на Judas Priest - един албум, от който рок музиката имаше „крещяща” потребност. Снимка: © „Вирджиния рекърдс”/Sony MusicСъдържание на Redeemer of Souls
(стандартна версия):

01. Dragonaut
02. Redeemer Of Souls
03. Halls Of Valhalla
04. Sword Of Damocles
05. March Of The Damned
06. Down In Flames
07. Hell & Back
08. Cold Blooded
09. Metalizer
10. Crossfire
11. Secrets Of The Dead
12. Battle Cry
13. Beginning Of The End

Бонуси в Deluxe версията:

14. Snakebite
15. Tears Of Blood
16. Creatures
17. Bring It On
18. Never Forget


Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/1520-judas-priest-spasyha-duchata-na-heavy-metal-s-albuma-redeemer-of-souls.html

Vienna Design Week 2014 will be in blue

About 75 chairs in various blue tones will guide the way through this years Vienna Design Week. Photo: © Katarina ŠoškićThe Austria’s largest design festival will continue from September 26 to October 5.

VIENNA. Three shades of blue are this year’s festival colours. Blue chairs will mark the locations of Vienna Design Week 2014 and lead your way through the festival. Also the festival appearance will be held in blue, announced viennadesignweek.at. This forum is Austria’s largest design festival, with a variaty of locations and events in Vienna. Last year it delighted over 30.900 visitors. The festival, curated by Lilli Hollein, will enter its 8th round this year.


National and international works of product-, furniture-, graphic-, and industrial design, such as experimental approaches will be presented from September 26 to October 5 2014. Revealing the creative process of the production and to initiate projects are core elements of the festival’s concept.

International design in Vienna

During Vienna Design Week (VDW), the city becomes a platform and showcase of design. In cooperation with designers from all over the world, Viennese museums and companies, the festival shows different approaches to design.

Celebrating design, (re) thinking design

Design is more than just a designed object. Vienna Design Week defines design as an essential part of the cultural production. The festival shows that design shapes our material culture, our every-day life and our world as consumers. Simultaneously, it influences our lifestyles and most fundamentally our aesthetic senses and judgements. Therefore, VDW has based its mission on both, the celebration of design and on its critical examination.

In the past years Vienna Design Week has become much more than just a festival: It is a design network that assembles the most important heads of culture, economy, media and the creative scene.

Preview: Highlights

With over a hundred events, exhibitions, on site installations, and plenty of opportunities to celebrate and to network VDW is not only a melting pot for the international design scene, but also enthuses a big crowd of Viennese and Vienna visitors every year. 2012 the festival counted 37.000 visitors during ten days.

Focus District

This year’s focus district is Landstrasse. The 3rd district will be the eyecatcher of the festival. Palais Schwarzenberg, a Viennese baroque treasure, is this year’s festival headquarter. For ten days the Vienna Design Office moves – along with the festival’s infopoint, a Pop-Up-Cafe, the Vienna Design Week Laboratory and several exhibitions – to the sophisticated garden palace.

As in previous festival seasons, another focal point will be Social Design and Future Urban Mobilty. Experts of design industries, technology and politics will give insight into concepts like Smart City and E-Mobility at Vienna Design Week 2014.

Host Country: Hungary

Drawing a geographic and historic centreline from this year’s focus district Landstrasse towards East, the path will lead to 2014’s host country: Hungary. In cooperation with the Balassi Institute a refreshing perspective is taken on the neighbouring country by presenting Hungarys young design scene.

VDW 2013: Passionswege by the Glaserei Stiefelmeyer with Pedro Ferreira (Studio Pedrita), Irene Stiefelmeyer, Lilli Hollein (Vienna Design Week director) and Tina Thiel. Photo: © ABC - Peter SchernhuberFormats 2014

This is where we display the formats of this year’s festival:

Education / Guided Tours

Guided tours for everyone – kids, students, visitors and design professionals – will be offered during the ten days. In addition to the tours, teaching materials focusing on design in schools are being prepared and offered.

Five designers and design teams will receive a free ticket to take part in the festival and to present themselves in the category Social Design.

The projects – partially in collaboration with Caritas Wien – will be realised during the festival. For the third year in a row Erste Bank is the patron of the project.

Passionswege

The Passionswege are a design trail through Vienna and an important format of Vienna Design Week. Solo designers and design teams from Austria and abroad are invited to create objects and site-specific installations on the premises of old established Viennese businesses. The Passionswege also lead to parts of the city not especially known for their affinity for design.

The Passionswege will be supported by the Wirtschaftskammer Wien.

Programm Partners

Designers, institutions, museums, galleries complement the VDW with a wide range of events and exhibitions on design.

Debut

(Inter)national universities, colleges and design studios from inland and overseas will be invited to Vienna, to present their projects.

Laboratory

Vienna Design Week Laboratory invites emerging graphic and product designers to develop and present a project on-site at the festival center. The successful format is curated by Erwin K. Bauer together with Lilli Hollein and will be focusing on the topic of „nothing.

* * *

Facts + Figures

The numbers of Vienna Design Week speak for itself (from 2007 to 2014):
- Visitors: from 12.000 to 30.863 (2013);
- Presentations & Events: 24 in the first year, over 100 in 2013;
- Press clippings: 535 (total) – 227 print / 292 online / 5 TV / 13 Radio (2013);
- Website: 86.485 visitors / 292.515 hits (Oct 2012 – Nov 2013);
- Mobile version: 8.520 visitors / 49.491 hits (new since 2012);
- Facebook fans: 21.177 (July 2014).

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1519-vienna-design-week-2014-will-be-in-blue.html

ПРОФ. ИВАН СТОЯНОВ: Време е да знаем истината за своето минало и настояще

Известният български учен проф. д.и.н. Иван Стоянов е автор на редица трудове, посветени на живота и дейността на Васил Левски, Любен Каравелов, на историята на Българското възраждане и т.н. Снимка: © artnovini.comОказва се, че 136 години след Освобождението на България, някои продължават да спят и да са все там – в Османската империя, казва изтъкнатият български историк, който е председател на Фондация „Васил Левски”.

КАРЛОВО. На 18 юли, петък, България ще отбележи 177 години от рождението на Васил Левски (1837-1873). По време на тържествата в родния град на Апостола на българската свобода, които ще се проведат утре*, ще бъде представена и книгата „Каравелов и Левски. Истинският прочит”, чийто автор е световноизвестният български историк проф. д.и.н. Иван Стоянов. Предлагаме на вашето внимание интервю с изтъкнатия учен, който е председател на Фондация „Васил Левски”.


Проф. Стоянов, в последните няколко години, в навечерието на 18 юли, публикувате свои изследвания, които разчупват налаганите с години идеологизирани клишета за Любен Каравелов, за Васил Левски, за първия биограф на Апостола, за европейските измерения на идеите на Левски… Ще спазите ли и тази година традицията?

- Надявам се и тази година да спазя утвърдилата се вече практика и да предложа на любознателния читател и на цялата българска четяща публика една нова монография, озаглавена „Каравелов и Левски. Истинският прочит”.

Допреди няколко десетилетия се смяташе, че всичко около Българското възраждане е решено и трудно могат да се намерят нови изследователски теми. Оказва се обаче, че „всичко” е решено от позицията на една господстваща методология. А истинската история на българите през ХVІІІ и ХІХ в. просто не е изследвана така, както трябва. Това, което се опитвам да правя, не е „нов прочит” на историята, както е модерно да се прави при всяка смяна на политическите режими. За мен това е документален прочит, който единствено може да бъде обективен, но може, разбира се, и да не бъде. Зависи от човека – дали той е изследовател или е „изследовател”. Историята е наука, която има за цел да реконструира миналото такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било. Това ще повтарям до края на живота си и няма да ми омръзне. Само при такъв подход историята може да се смята за отделен клон от човешкото познание. В противен случай тя е, най-общо казано, слугиня на властимащите. Най-авторитетни учени и историци са ми казвали неведнъж, че който казва истината печели само врагове. Признавам – така е. Но ако историкът или изследователят е професионалист, той би трябвало да се придържа към истината, каквато и да е тя. Ако се страхува от това – тогава да се захваща с розови романчета, с литературни хроники, с биографии на съвременни политици и мафиоти – не че между едните и другите има някаква разлика – ще печели многократно повече. Гарантирам!

Какво ще открие любознателният читател в новата ви монография?

- И в тази книга, както досега, той ще намери само документирани истини, а ще намери и самите документи, които може да прочете и сам да прецени прав ли е авторът или не. Тя излиза във връзка със 180 години от рождението на Любен Каравелов (1834-1879), 135 години от неговата смърт, 145 години от излизането на в. „Свобода” и 145 години от създаването на БРЦК, в което създаване Копривщенецът и Карловецът имат общи заслуги. Идеята е да се докаже, че тяхното противопоставяне след 1944 г., и дори в последно време, е една българска глупост, която трудно може да се обясни. Трудно, защото се прави от сравнително образовани хора, които няма как да не виждат истината, но подчинени доброволно или не толкова доброволно на една методология изкривяват познати на всички българи документи. Ето какво е написал един автор през февруари 2014 г. в заключението на своята книга за предателството или предателствата по отношение на Васил Левски: „Историята затова е държавна наука – за да поддържа миналото в единство. Иначе нацията губи една от най-важните си спойки и отива на разпад. Именно различният официален възглед към миналото направи македонците такива изметнати българи. Държавата е длъжна по дефиниция институционално да налага единния възглед за миналото върху територията. Докато на най-високо ниво не се реши друго, поп Кръстьо трябва да си остане навсякъде официалният предател на Левски”.

Това е изключително смущаващо!..

- Едва ли е необходим някакъв коментар към този цитат, тъй като авторът няма и представа от това що е наука, след като обявява историята за „държавна наука”. Има държавна граница, държавна политика, държавна хазна, към която всички се стремят, но за пръв път някой си позволява да налага в писанието си мнение, че историята е държавна наука и държавата трябва да решава кое е историческа истина и кое не!!! Мили Боже, и книгата на този „проучвател-изследовател” се купува и формира мнение. Явно Чинтулов е бил напълно прав, когато се провиква „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди!” А какво се оказва, че 136 години след Освобождението някои продължават да си спят и са си все там – в Османската империя. Ама прав е авторът на гореприведения цитат! И още как! Османска империя е това, а историята е държавна наука. Заповядала Високата порта на българите да спят и те си спят и днес! Да си викат колкото искат Чинтулов, Ботев, Каравелов, Левски и разни там други хаймани! Докато от най-високо място не ти кажат, че трябва да се събудиш – никакво събуждане! Държава е това, а не лукова глава.

Аз съм категоричен, че няма държавна наука и не може да има. Науката затова е наука, за да е наука. А че държавата може да влияе върху „изследователи” го показва почти цялата ни историческа книжнина, особено в някои периоди от своята поява и развитие. Показва го по категоричен начин и цитатът по-горе.

„Каравелов и Левски. Истинският прочит” - най-новата монография, написана от проф. Иван Стоянов. Снимка: Фондация „Васил Левски”Основният ви научен принцип е да представяте „историята, такава каквато е била”. Несъмнено, в тази посока е написана и книгата ви „Каравелов и Левски. Истинският прочит”…              

- Новата книга представя Каравелов и Левски такива, каквито са. А те са големи, много големи личности и дори във второто десетилетие на ХХІ в. е трудно да повярваме, да си обясним, да осъзнаем, че е имало такива българи – едно време. Първият е наречен от дипломатите на Великите държави в Османската империя „Мацини на Балканите”, а втория с пълно право можем да окачествим с другия италиански революционер – Гарибалди. Отношенията между двамата са еталон, който няма как да се обясни със съвременните политически нрави. Противоречията, които възникват в редки случаи между тях, не променят общата картина, а по-скоро потвърждават съвместното им израстване и превръщане в символи на българщината.

Опитите от близкото минало Каравелов и Левски да бъдат противопоставяни с твърденията, че единият е буржоазен либерал и поради това е непоследователен, нерешителен, изменчив и поддаващ се на чужди внушения, а другият е последователен революционер демократ, който върви право към целта и развенчава колебливата и съглашателска политика на Копривщенеца доказва само едно – че историята наистина е била приемана за „държавна наука” от пишещите и откриващите тези „истини”. За някои тя все още продължава да бъде държавна наука, а други и в бъдеще ще чакат решаването на спорни въпроси от „най-високо ниво”. Фондация „Васил Левски” обаче и нейният председател ще казват това, за което свидетелстват автентичните документи и ще представят историята такава, каквато е била. Защото е крайно време българите да знаят истината за своето минало, както и истината за своето настояще!

Проф. Стоянов, от миналата есен сте председател на Фондация „Васил Левски”, какво ново наложихте в нейната работа?

- От септември 2013 г., когато бях избран на този пост от Общото събрание, се стремя да реализирам два основни момента. На първо място правя възможното за осъществяване на приемственост и продължаване на всичко положително, „родено” през предходните 22 години. В същото време се стремя към въвеждане на някои нови правила и дейности, наложени от промените, настъпили през последните години и особено през последните месеци. Това е втората линия, която следвам и която приемам като основополагаща в сегашната и бъдещата дейност на Фондацията.

Какво имате предвид?

- Учредяването на тази обществена организация става факт на 17 септември 1991 г. На 15 май 1996 г. тя е регистрирана в Софийския градски съд. Това е времето на лавинообразното появяване на фондации, които се занимават с всичко друго, но не и с това, което е записано в техните програмни документи. Всички си спомнят, надявам се, „Бъдеще за България”, „Св. Пантелеймон” и какви ли не още помпозни наименования на структури, които осигуряваха бъдеще за създателите си, за подбудителите, които стояха на тъмно, за техните наследници и банково-партийни структури, но не и за препатилата ни държавица. „Бъдеще”, което всички ние изпитваме на собствените си плещи всекидневно и което превърна една истинска и уважавана държава в най-бедната и корумпирана система на Европейския съюз. Без съмнение това налага отпечатък върху всички страни от живота на държавата, доколкото все още я има, и върху всички нейни структури. Фондация „Васил Левски” обаче, за разлика от своите посестрими, си поставя за основна цел утвърждаване името и делото на Васил Левски, което ще рече поддържане и опазване на културни паметници, свързани с Апостола, изграждане на мемориалния комплекс към Националния музей „Васил Левски” в Карлово, подпомагане на научната, културната, обществената и спортната дейност, свързана и посветена на Големия Карловец. Работата със студенти и ученици, с обществени организации, с българското гражданство, с българите зад граница и техните културно-просветни структури – училища, дружества, църковни общности е неотменна част от задачите, които изпълнява Фондацията, посветена на Големия българин. Тази родолюбива дейност е подпомагана щедро от различни институции, структури, фирми през последното десетилетие на ХХ в. и първите години на новото хилядолетие, което дава възможност за разнообразна издателска дейност, изграждане на множество паметници на Левски в различни селища на България, зад граница и дори зад Атлантика.

В последните няколко години конюнктурата у нас се промени съществено – от 1 януари 2007 г. България е част от Европейския съюз и в сила са „нови правила”. Но пък вече пет години страната ни е в „турбуленцията” на световната икономическа криза, за която, впрочем, някои страни вече забравиха…

- Влизането на България в Европейския съюз и налагането на финансовия механизъм на този съюз в държавата, отличаващ се, поне на книга, с ясни правила и изключително строга отчетност, завземането на властта от олигархични структури и наложените от тях корупционни практики, узаконени като държавна политика, постепенно изтласква встрани от полезрението на днешния ден организации, занимаващи се с народополезна дейност, т.е. такива, в които няма келепир. Ама наистина го няма това, което българинът разбира под понятието „келепир”, като с абсолютна категоричност мога да твърдя това за времето след 24 септември 2013 г.

Икономическата криза, която обхвана целия свят и особено съюза, в който попада и България през 2007 г., показа истинската си същност в най-бедната страна на европейското чудо. Всичко това ограничи до минимум финансовите постъпления във Фондацията, получавани до този момент най-вече като дарения под различна форма и по различни поводи и реализиране на самостоятелни или съвместни с други структури проекти. Точно тези нови условия имам предвид, когато говоря за втората линия в работата на Фондацията, която приемам като основополагаща. В своята работа Управителният съвет стигна до извода, че за Апостола на българската свобода, обрекъл се съзнателно на саможертва в името на българското възкресение, си струва да се работи и без наличието на големи финансови средства. Разбира се това е много, много трудно, но не и невъзможно. Оказването на методическа, научна и конкретна практическа помощ на редица културни институти, на двата музея, свързани най-тясно с Васил Левски: Националния музей в Карлово и Регионалния исторически музей в Ловеч, на останалите музеи в България, на регионалните библиотеки, на градските и селските читалища, на местните структури, занимаващи се с пропагандирането на идеите на Апостола и съхраняване на паметта за него, на основни, средни и висши училища, на обществени организации и други подобни, доведе до появата на съвместни издания с Фондация „Васил Левски”. По този начин се проявява истинската същност на общественополезната й дейност. До този момент на бял свят са вече три чудесни сборника. В най-близко време – отново по същия принцип – предстои излизането на том 15 от поредицата „Българско възраждане. Идеи Личности Събития”. И това е само за един период от 9 месеца…

На 16 юни т.г., в Института по славистика на Виенския университет, студенти от България и Австрия представиха  интердисциплинарния проект „Текстът ЛЕВСКИ - прочити в свой и чужд контекст” (Der Text LEVSKI - Interpretationen in und zwischen den Kontexten). Снимка: © artnovini.comПредставяте личността, живота и дейността на Васил Левски не само в много български села и градове. В последните няколко години неговото име и идеи придобиват все по-голяма известност и в чужбина…

- С помощта на Министерството на културата, на общински ръководства, на университетски структури и с инициативността на личности, отдали се на каузата „Левски”, се осъществява представянето и популяризирането на живота, делото и идеите на Големия Карловец пред българската общественост от Свиленград до Видин и от Силистра до Благоевград. Фондацията обръща все по-голямо внимание на популяризирането на Апостола на българската свобода зад граница. Съвместно с Община Карлово, Национален музей „Васил Левски” – Карлово, Института по Славистика на Виенския университет (Instituts für Slawistik der Universität Wien), Българското посолство в столицата на Австрия с Н. Пр. посланик Елена Шекерлетова, проф. д.ф.н. Любка Липчева-Пранджева, проф. хонорис кауза доц. Румяна Конева – директор на БКИ „Дом Витгенщайн” във Виена, директора на Института по славистика на Виенския университет проф. Фьодор Поляков, Българския културен център в Будапеща, Филологическия факултет на Белградския университет, където като лектор по български език работи доц. Ценка Иванова от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, от 16 до 19 юни т.г. Васил Левски беше представен в трите европейски столици като гражданин на света и на Стария континент. И беше представен с участието на представители на едни от най-престижните европейски университети, освен споменатите – тези във Фрайбург, Страсбург и Познан. Сред тях бяха и представители на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

И отново подчертавам – всичко това за 9 месеца. Ще направя всичко възможно тази практика да продължи и в бъдеще, а тя ще покаже кой работи за идеята „Левски” и кой се стреми да се облагодетелства от идеята „Левски”. При появата на финансови средства нещата могат да се подобрят още повече, но тези евентуални средства ще бъдат изразходвани до стотинка със знанието и с решенията на Управителния съвет на Фондацията. Нали сам Апостола ни е завещал най-строга отчетност за народните пари!

Интервюто е осъществено със съдействието на Национален музей „Васил Левски” – Карлово.

Биография

ИВАН СТОЯНОВ е професор във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Доктор на историческите науки, преподавател по история на Българското възраждане.

Роден е на 12 февруари 1949 г. През 1967 г. завършва гимназията с преподаване на руски език „Васил Каравасилев” в Плевен, а висшето си образование със специалност история получава във ВТУ през 1971 г.

Иван Стоянов започва кариерата си като учител в ОУ „Христо Ботев”, с. Паисиево, Силистренско (1971). Преминава на научна работа в Окръжния исторически музей в Плевен през 1974 г., а година по-късно става преподавател в катедра „Нова и най-нова история на България“ на ВТУ. Доктор по история – 1983 г.; доктор на историческите науки – 2002 г.; професор от 2004 г.

Заместник-декан на Исторически факултет на (1989-1991), заместник-ректор (1991–1993) и ректор на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” от 1995 до 1999 (първият ректор, възпитаник на университета), където днес е началник на отдел „Научноизследователска и художественотворческа дейност”. Член е на Акредитационния съвет на Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) от 1996 г. Бил е председател на Постоянната комисия по обществени науки към НАОА (2000-2003). От 2003 г. е председател на Постоянната комисия по хуманитарни науки и изкуства към НАОА.

Научните му интереси са в областта на политическата история на Българското възраждане, първите години от развитието на Княжество България и към изучаването на идейните възгледи на политическите течения и организации през XIX в., като известният учен обръща основно внимание на либералната доктрина, характерна за периода.

На тази проблематика, в която той е водещ изследовател, са посветени и дисертациите му за получаване на научните степени доктор по история и доктор на историческите науки. Автор е на повече от 150 научни публикации, от които 12 монографии и учебници за студенти.

Проф. Иван Стоянов е ръководител на дипломанти по магистърски програми и докторанти. Владее руски и френски език. През 1998 г. Американският библиографски институт (American Biographical Institute; ABI) го включва в своето издание „Пет хиляди световни личности” (Five Thousand Personalities of the World).

Избрани монографии (самостоятелни и в съавторство):

- „Първият биограф на Апостола”/„Първият уредник на музея на Апостола” (изд. „Астарта”; 2013);
- „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски” (2012);
- „Васил Левски – Апостола на българската свобода” (2012);
– „Европейските измерения на Васил Левски” (2011);
– „Таен централен български комитет. Идеи и проекти” (2010);
– „…И някога, и днес, и завинаги… Памет за Апостола” (2009);
– „Любен Каравелов – нови щрихи към живота и дейността му” (2009);
– „Възобновяване на българската държавност – идеи и проекти” (2002);
– „Политически идеи на Тайния централен български комитет” (2002);
– „История на Българското възраждане” (1999);
– „Страници от новата история на Велико Търново” (1993);
– „Славянските комитети и българското освободително движение след Априлското въстание” (1992);
– „Либералната партия в Княжество България 1879-1886 г.” (1989).

* * *


* Бел. ред.: Информация за тържествената програма, посветена на 177-годишнина от рождението на Васил Левски, можете да намерите в официалния сайт на община Карлово.

Source Article from http://artnovini.com/interview/1518-prof-ivan-stoyanov-vreme-e-da-znaem-istinata-za-svoeto-minalo-i-nastoyaste.html