От 6 до 8 млрд. USD е оборотът от крадени произведения на изкуството за година

Световният пазар на крадени произведения на изкуството продължава възходящия си тренд. Колаж: © artnovini.com Според експерти, обемите на черния арт пазар го нареждат след търговията с наркотици и оръжие.

НЮ ЙОРК. Световният пазар на крадени произведения на изкуството достига обороти между 6 млрд. и 8 млрд. USD годишно, твърди американското сп. Newsweek, като се позовава на данни на ФБР (FBI), представени по време на конференцията Fakes, Forgeries, and Looted and Stolen Art. Форумът се проведе през юни в Училището по право към Нюйоркския университет (New York University’s School of Law) и събра представители на държавната администрация, на аукционни къщи, агенти, детективи, адвокати, арт търговци и др. Според Министерството на правосъдието на САЩ (US Department of Justice) и на ЮНЕСКО ( UNESCO), за последните 40 години търговията с незаконно придобити творби достигна 3-о място, като се нареди след продажбите на наркотици и на оръжие, допълва изданието.


Тъй като е невъзможно да бъде дадена точна оценка на световния легален пазар на изобразително изкуство, предполага се, че близки до реалните стойности дава едно проучване на авторитетното списание ARTnews от 2008 г., според което става дума за около 30 млрд. USD на година. Newsweek посочва, че приходите на двете най-големи аукционни къщи в света: Christie’s и Sotheby’s, досигат 11-12 млрд. USD за същия период.

По време на конференцията станало ясно, че всяка година, по незаконен начин, се отнемат между 50 хил. до 100 хил. произведения, а разкриваемостта на престъпленията е около 10%. Например, във Великобритания се крадат предмети на изкуството за около 300 млн. GBP – обем, който поставя тази престъпна дейност на второ място след търговията с наркотици, но преди кражбите на превозни средства. От списанието смятат, че данните едва ли са съвсем точни, тъй като някои от произведенията се препродават по няколко пъти. Според Art Market Monitor, пък, стойностите са завишени, защото много често похитените творби не могат да бъдат продадени за реалните им цени, а някои паркови скулптури, например, просто се предлагат на безценица за… скрап.

От изданието припомнят едни от най-големите арт престъпления в историята: кражбата на „Мона Лиза” (Mona Lisa; La Gioconda; 1503-1519) на Леонардо да Винчи (Leonardo Da Vinci; 1452-1519) от Лувъра през 1911 г. – тогава разследването установява и липсата на още 323 платна от известния музей; дръзкото похищение през 1990 г. от Stewart Gardner Museum, когато двама мъже, преоблечени като полицаи, откраднаха 13 шедьовра (с естимейт 500 млн. USD), сред които бяха и безценните „Буря в Галилейско море” (Storm on the Sea of Galilee; 1633) от Рембранд (Rembrandt Harmenszoon van Rijn; 1606-1669) и „Концертът” The Concert; 1664) от Вермеер (Jan Vermeer van Delft; 1632-1675); около стоте изчезнали творби от 4000-та колекция на град Сан Франциско; както, разбира се, и грандиозната кражба на десетки хиляди произведения, която извършват нацистите през Втората световна война (1939-1945), когато буквално опустошават музеи и частни колекции в цяла Европа. Последният най-ярък пример е „мюнхенския склад”, открит през 2012 г. в дома на колекционера Корнелиус Гурлит (Cornelius Gurlitt; 1932-2014), където бяха открити над 1400 образци на изкуството…

Сякаш, за да потвърди констатациите от конференцията, преди няколко дни испанският вестник El Pais, цитиран от artnet.com, написа, че ревизия е установила липсата на 885 творби от депата на световноизвестния мадритски музей Прадо (Museo Nacional del Prado). От институцията заявили, че голяма част от произведенията са изчезнали още по време на войната и в различни пожари, но по неизвестни причини били останали в инвентарните списъци. Всекидневникът, обаче, посочва, че броят на „изгубените” предмети на изкуството се увеличава при всяка проверка: през 80-те години те са били 350, през 90-те – около 500, а сега – почти 900…

Проблемът с разкриваемостта на крадено изкуство и черния арт пазар продължава да бъде изключително сериозен, като от Newsweek изтъкват, че все още не са регламентирани напълно ангажиментите за публичност при търговията с произведения на изобразителното изкуство, както и недостатъчния брой специалисти, които работят по разкриване на арт престъпленията. Според медиата, в САЩ се пада по един такъв служител на… 21 милиона души, или те са общо 16 в цялата страна, а във Великобритания арт криминалистите са още по-малко…

Милтън Естероу (Milton Esterow), който 38 години беше собственик на ARTnews, посочва и друга причина, като казва пред списанието: „Някои търговци не работят незаконно, но без етика… Много продажби на изкуство са направени от частни лица и галериите не говорят за това.” И допълва: „Цените просто са полудели… Преди пет години Forbes изброи 900 милиардери в света. Тази година те са 1346. Вместо да купуват къщи, коне или да впечатляват приятелките си, те купуват изкуство.”

Каква да бъде посоката, чрез която да се ограничат пораженията от този престъпен бизнес? Трябва ли да има лицензионен режим за търговците на изкуство, заедно с етичен кодекс и регулатори? По време на конференцията присъстващите отбелязали, че са готови да разгледат това предложение, но никой не е сигурен, как това би могло да се случи…

Организатор на срещата в Ню Йорк беше Крис Маринело (Chris Marinello), смятан за най-известния в света „ловец” на похитени произведения на изкуството – през годините той е успял да „върне” творби за 350 млн. GBP. Маринело е основател и директор на базираната в Лондон организация Art Recovery International.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1531-ot-6-do-8-mlrd-usd-e-oborotat-ot-kradeni-proizvedenia-na-izkustvoto-za-godina.html

За пети път Arbanassi Summer Music в храма „Св. Архангели Михаил и Гавраил”

Виртуозните изпълнения, отличната акустика и изключителните стенописи в църквата „Св. Архангели Михаил и Гавраил”, превръщат Arbanassi Summer Music в неповторимо вдъхновяващо преживяване. Снимка: © arbanassisummermusic.comВЕЛИКО ТЪРНОВО. Уникалната църква от XVII в. – „Св. Архангели Михаил и Гавраил” (Church of Archangels Michaеl and Gabriеl), ще приеме участниците и публиката на петото издание на Фестивала на камерната класическа музика Arbanassi Summer Music, който ще се проведе от 6 до 11 август 2014 г. в Арбанаси, съобщиха от Туристически инфрмационен център Царевград Търнов” в старопрестолната българска столица.


Тазгодишното издание на форума ще представи няколко шедьовъра на класиците на импресионизма: Морис Равел (Maurice Ravel; 1875-1937) и Клод Дебюси (Claude Debussy; 1862-1918), на световноизвестния швейцарски композитор Франк Мартин (Frank Martin; 1890-1974), както и сакралната музика на латвийския композитор Петерис Васкс (Peteris Vasks; 1946).

Почитателите на класическата музика ще мога да се насладят на великоелпните изпълнения на цигуларите Oрсолиа Хорват (Orsolya Horvath) и Тамаш Шандор (Tamas Sandor), на Барбара Гийпнер (Barbara Giepner) - виола, Диего Либерати (Diego Liberati) - виолончело, Юлита Фъсева (Julita Fasseva) - контрабас, Петър Верхойен (Peter Verhoyen) - флейта, Димитри Местдаг (Dimitri Mestdag) - обой, Maрия Павлович (Marija Pavlovic) - кларинет, Eлиз Еркалп (Eliz Erkalp) - валдхорна и Питер Нойтен (Pieter Nuytten) - фагот. Музикантите са водещи солисти на Кралската фламандска филхармония (Royal Flemish Philharmonic) и на други световни оркестри, допълват организаторите на фестивала, който се провежда по инициатива на Регионалния исторически музей във Велико Търново и е в подкрепа на кандидатурата на града за Европейска столица на културата 2019.

Забележителното майсторство на изпълнителите, в хармония с отличната акустика и изключителните стенописи в църквата „Св. Архангели Михаил и Гавраил”, както и прекрасната природа в околността, превръщат Arbanassi Summer Music не само в уникално музикално събитие, но и в неповторимо вдъхновяващо преживяване…

Концертните вечери са на 6, 8 и 11 август от 19.30 ч. Билети на цени от 10 и 15 лв. могат да бъдат закупени в Туристически информационен център „Царевград Търнов” на ул.Христо Ботев“ № 5 във Велико Търново.

* * *

Фестивал на класическата камерна музика
Arbanassi
Summer Music

Програма (Programm):

6 август, сряда, 19.30 ч.

Sonatine – Maurice Ravel
Musik für ein verstorbenen Freund – Peteris Vasks
Children’s Corner – Claude Debussy
Ma mère loye – Maurice Ravel

Музиканти: Петър Верхойенфлейта; Димитри Местдагобой; Мария Павловичкларинет; Елиз Еркалпвалдхорна; Питер Нойтенфагот.

Musicians: Peter Verhoyen – flute; Dimitri Mestdag – oboe; Marija Pavlovic – clarinet; Eliz Erkalp – horn; Pieter Nuytten – bassoon.

8 август, петък, 19.30 ч.

Pavane couleur du temps for string quintet - Frank Martin;
Bass trip for double bass solo – Peteris Vasks;
String Quartet in F – Maurice Ravel.

Музиканти: Oрсолиа Хорватцигулка; Taмаш Шандорцигулка; Барбара Гийпнервиола; Диего Либеративиолончело; Юлита Фъсеваконтрабас.

Musicians: Orsolya Horvath – violin; Tamas Sandor – violin; Barbara Giepner – viola; Diego Liberati – cello; Julita Fasseva – double bass.

11 август, понеделник, 19.30 ч.

String Quartet 2 Summer Tunes” - Peteris Vasks);
Le tombeau de Couperin – Maurice Ravel;
Petite suite – Claude Debussy.

Музиканти: Oрсолиа Хорватцигулка; Тамаш Шандорцигулка; Барбара Гийпнервиола; Диего Либеративиолончело; Юлита Фъсеваконтрабас; Петър Верхойенфлейта; Димитри Местдагобой; Maрия Павловичкларинет; Eлиз Еркалпвалдхорна; Питер Нойтенфагот.

Musicians: Orsolya Horvath – violin; Tamas Sandor – violin; Barbara Giepner – viola; Diego Liberati – cello; Julita Fasseva – double bass; Peter Verhoyen – flute; Dimitri Mestdag – oboe; Marija Pavlovic – clarinet; Eliz Erkalp – horn; Pieter Nuytten – bassoon.

* * *

Църквата „Св. Архангели Михаил и Гавраил” впечатлява с великолепните стенописи. Снимка: © arbanassisummermusic.comЦърква „Св. архангели Михаил и Гавраил”, Арбанаси

Храмът е издължена по оста изток-запад масивна каменна постройка, покрита с двускатен покрив, с размери 28.60 х 10.40 м. Църквата има сложна архитектурно-композиционна схема, като входът към вътрешността й е от запад. Същинската църква се състои от олтар, наос и притвор, ситуирани последователно по надлъжната ос. От северната страна е разположен параклис посветен на Св. Параскева и обширно преддверие, пише сайтът museumvt.com.

Олтарът е отделен от останалата част на църквата посредством дърворезбен иконостас. В центъра му се намира каменен Свети Престол.

В днешния си вид, храмът е изграден в края на XVII в. като преди това на неговото място е имало по-ранна култова постройка от края на XVI и началото на XVII в. При реконструкцията извършена в края на XVII в., апсидната конха и част от източните стени на стария храм са включени в обема на новата църква. Стенописите в наоса са изпълнени в края на XVII в. и изобразяват Св. Богородица Платитера с два архангела, Йоан Кръстител и Христос Емануил, Архангел Михаил и Христос Пантократор (Вседържител), а в центъра на широкия купол е изографисана композицията „Новозаветна Троица”. Под нея пък е изписан кръгов фриз с „Дейсис” (Моление, олицетворяващо Божието милосърдие по време на Страшния съд) сред небесните войнства, представящи Небесната литургия. В пандантивите на купола са разположени фигурите на четиримата евангелисти: Св. Йоан, Св. Лука, Св. Марко и Св. Матей.

В горния регистър на наоса са зографисани циклите Великите празници и Страстите Христови. Особено впечатляващи, с внушенията които носят, са сцените: „Благовещение”, „Кръщение Христово”, „Разпятие Христово”, „Предателството на Юда” и „Съдът на Пилат”… Посетителите на храма ще останат възхитени и от майсторски изписаните две пространни сцени: „Съшествие в ада” (от юг) и „Рождество Христово” (от север). Особен чар на втората сцена придават включените в нея фолклорни мотиви, а сцената „Пророк Илия в пещерата, хранен от гарвана” впечатлява с експресивността на изображението.

Сред богата иконопис на храма са още сюжетите: „Успение Богородично”, Св. Христофор с младенеца Христос, Св. Константин и Св. Елена, патроните на храма – архангел Михаил и архангел Гавраил, които държат в ръцете си модел на църква, Св. Николай архиепископ Мирликийски, Богородица с Младенеца, Исус Христос и Св. Йоан Предтеча, „Събор на архангелите” и др.

Отличителна черта в художествената украса на храма е декоративното осмисляне на архитектурните форми и елементи, което хармонира с останалата зография. По този начин е постигната забележителна органичност между архитектурата и фреските – отличителен белег на православната средновековна храмова архитектура, припомнят от Регионалния исторически музей във Велико Търново.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/1530-za-peti-pat-arbanassi-summer-music-v-hrama-sv-archangeli-gabril-i-michal.html

ПРОФ. РУМЯНА КОНЕВА: Първата световна война е първият мащабен провал на нова Европа

Проф. Румяна Конева е известен български историк-културовед. От ноември 2013 г. тя е директор на БКИ Дом „Витгенщайн” във Виена. Снимка: © Личен архивНе национализмът трябва да е катализатор на основните исторически процеси, а знанието, и още повече неговото осмисляне, казва директорката на Българския културен институт Дом „Витгенщайн” в австрийската столица.

ВИЕНА. Преди няколко дни Министерство на културата на Република България награди изтъкнати музикални дейци, директори на музеи, културни институти, организации и фондации, допринесли за популяризирането на личността и делото на големия оперен певец Борис Христов (Boris Hristov; 1914-1993) у нас и в чужбина по повод 100-годишнината от рождението му. Със златен медал „Борис Христов” беше удостоена и проф. хонорис кауза доц. д-р Румяна Конева (Prof. h.c. Dr. habil. Rumjana Koneva), директор на Българския културен институт (БКИ) „Дом Витгенщайн” (Haus Wittgenstein) във Виена, за организираната от нея едноседмична програма на културния институт, посветена на юбилея.


Сайтът за изкуство и култура artnovini.com, който от създаването си през юни 2011 г. работи изключително активно с БКИ във Виена, предлага на вашето внимание интервю с г-жа Конева, която е изтъкнат български историк на културата, повод за което са освен тази престижна награда и приключването на нейния първи „сезон” като директор на Дом „Витгенщайн” (бел. ред.: проф. Конева встъпи в тази длъжност на 28 ноември 2013 г. след успешен конкурс в Министерство на културата), но и 100-годишнината от началото на Първата световна война (1914-1918), която светът ще отбележи на 28 юли 2014 г.

* * *

Престолонаследникът на Австро-унгарската империя Франц Фердинанд със своята съпруга София фон Хохенберг излизат от сараевското кметство минути преди покушението срещу тях. Снимка: Europeana 1914-1918Госпожо Конева, на 28 юли светът ще отбележи 100-годишнината от избухването на Първата световна война, формален повод за която е атентатът в Сараево от 28 юни 1914 г. Тогава босненският студент Гаврило Принцип (1894–1918) стреля смъртоносно в ерцхерцога и престолонаследник на Австро-унгарската империя Франц Фердинад (Franz Ferdinand von Österreich-Este; 1863-1914) и в неговата съпруга херцогиня София фон Хохенберг (Sophie Chotek von Chotkowa; 1868-1914). Днес, век по-късно, има ли принципно нови тълкувания по темата за тази война или просто ще отбележим поредната печална годишнина от историята на човечеството?

- Тълкувания различни е имало през различните исторически етапи, от различните „потърпевши”, от различните мировъззренчески групи, от различните поколения, които живяха през изминалия век. Още със самото обявяване на войната, светът стана свидетел на разновидов възглед относно начина на решаване на конфликтите. И то при всички воюващи. И всеки със своите „основателни” причини. Но най-вече – национално мотивирани. Дали убийството на Австро-унгарския престолонаследник е повод, не е най-важното. Ясно е едно, големите империи в Европа не можеха да съществуват вече по този начин. И то за сметка на зависимостта на други народи.

Нека си припомним, че пак от юни до юли, само че през 1878 г. се решаваше съдбата и една друга бивша империя – Османската. Берлинските решения целяха да спасят по-нататъшните „европейски” прегрупирания, но народите искаха основателно своята независимост и право да определят собствената си съдба, доколкото това, естествено, е възможно в установените международни договорености. И донякъде е основателно твърдението, че решенията от Берлинския конгрес предопределят и тази „европейска” настървеност от лятото и есента на 1914 г.

В много изследвания днес се прокрадва твърдението, че Австро-Унгария е била далеч от идеята за война след атентата над Франц Фердинанд и че самият Франц Йозеф (Franz Joseph I.; 1830-1916,) е мислел, че само ще „сплаши” атентаторите. Още повече, че славянофилството на престолонаследника не е било за никого тайна.

Тази война, в началото се е наричала „Европейска”, после става „Голямата война”, и чак сетне се определя като Първа световна война. Днес, век по-късно, от центъра на Европа, където избухна пожара и където сега имаме нови европейски ценности, бих казала, че тази „европейска” война е Първият мащабен европейски провал. През ноември 1918 г. няма победители и победени, защото е победена душевността от двете страни на фронта.

Смъртоносните изстрели на босненския студент от сръбски произход Гаврило Принцип, които формално запалиха Първата световна война (1914-1918). Снимка: в. La Domenica del Corriere (5-12 юли 1914 г.)След Сараевския атентат, мнозина в Европа се надяват, че противоречията между Великите сили ще бъдат решени по пътя на дипломацията, но – уви! От края на юли 1914 г. до 11 ноември 1918 г., във войната загиват 20 милиона души. Въобще, тази война, която според мнозина е „парадоксална”, наистина ли е била неизбежна?

- Според мен всяка война е парадоксална по своему. Кой се е надявал на дипломатически решения, не знам. По-скоро научната ми и житейска интуиция ми подсказват за имитация на дипломация. Всички знаем, колко мощно и мащабно е било въоръжаването на армиите и че производството на оръжие е било една от най-успешните индустрии. Въобще, в началото на XX в. Европа се развива много ускорено – от сецесиона до първите военни самолети…

Когато през 1913 г. в Одрин, българите първи използват самолета с военни цели (Балканските войни), цяла Европа изпада във възторг. Лайпцигският илюстрован вестник Illustrirte Zeitung Leipzig пише с голяма възхита за българския подвиг. Когато преди повече от 10 години оповестих и онагледих в една своя книга това, и аз се гордеех донякъде. Не можем, обаче, да подминем печалния факт, че наравно с този полет и в буквалния, и в преносния смисъл, човечеството се сгромолясва. И днес в много отношения е така.

Припомняте, че са загинали повече от 20 милиона души. Като умножим тази цифра по членовете на семействата, можете ли да си представите само от първо поколение колко пострадали има? Да не говорим за възпроизвеждащата се историческа памет.

И отново към вашия въпрос за неизбежността. Неизбежна е, когато всеки е мислел за „своята правда”, за „своето достойнство”, за „своите основания”, които в повечето случаи са изкривени. Каква омраза само се е ширела от двете страни на фронта? Как така изведнъж се появява? Някой явно целенасочено и съзнателно я е подготвял. А друг пък умело използвал…

Австрийците имат своя герой от войната – Карл Краус (Karl Kraus; 1874-1936), който написа „Последните дни на човечеството” (Die letzten Tage der Menschheit; 1915-1922), книга, която формулира невероятни човеколюбиви тези, ненадминати в много отношения оттогава гражданска смелост и доблест. Но те имаха и Алис Шалек (Alice Schalek, a.k.a. Paul Michaely; 1874-1956) – възторжена от бойния подвиг фоторепортерка. Въпросът е, кой от двамата е имал повече поддръжници по време на самата война? И тук ще се предпазя от категорични твърдения, защото няма да са в полза на човешкото в човека от онези години.

Тази епидемия на омразата обхваща всички народи. И пак в Австрия излезе една от първите научни книги, показваща продуктите от лабораторията, в която се синтезира вируса на пропагандата по време на Първата световна война. Ще припомня заглавието й: „Всеки изстрел – един руснак, всеки удар – един французин” (Виена, 1983) (Jeder Schuß ein Ruß, jeder Stoß ein Franzos. Literarische und graphische Kriegspropaganda in Deutschland und Österreich 1914-1918; Wien, 1983). И авторите й: Ханс Вайгел (Hans Weigel), Валтер Лукан (Walter Lukan), Макс Пайфус (Max D. Peyfuss).

Темата за войните и България отдавна е обект на вашите изследвания. Равносметката за страната ни от Първата световна война е втора национална катастрофа. С решението си за участие във военните действия правителството на иначе високообразования либерал Васил Радославов (1854-1929) не изтегля ли „късата клечка”? Тази орисия продължава да ни преследва и след това. Защо се получава така? Народопсихология, слаби и недалновидни политици, късмет, геополитика…

- Ние все се оправдаваме с този трафарет за „късата клечка”. „Късата клечка” изтегля този, който априорно държи две или повече „клечки”. Когато си морално устойчив и принципен, не се нагаждаш към една или друга конюнктура, не избираш един или друг угоднически път, не захвърляш брутално изгражданото с години, щом уж сметнеш, че вече не ти носи полза, а се бориш за него, дори и да ти коства моментни колебания с оглед доброто ти и удобно бъдеще. Не отричам, разбира се, дипломацията, когато трябва да се проявява гъвкавост. Тя е мощен лост в отстояването на позиции. С мъдрост и политическа култура може не само да се „остиска” „дългата клечка”, но и да се превърне тя в жезъл. Стига да има подготвени хора да разберат това.

Правилна е била първоначалната позиция за ненамеса на българите във войната. Но после пак някой хазартно е посегнал към „клечките”. А и присъединяването ни към Тройния съюз е било повече от логично, макар и погрешно. Знаем, че Васил Радославов е свързан и с Австро-Унгария (още 1878 г. записва право във Виенския университет), и с Германия. Има съвпадение във външнополитическата нагласа и при монархическия институт, и в министерския съвет.

А дали е народопсихология, недалновидност политическа, късмет или геополитика, не знам. Може би от всичко по доза, но не съвсем. По-скоро е френия в широкия смисъл на думата. Не може да си почернил народа си през 1913 г., да си пропилял надеждите му, и отново да го залъгваш с идеали. Българите повярваха на управниците в най-сакралните си мечти, а управниците от своя страна, от маниакалност за непогрешимост, им издадоха тежки присъди. Предадоха ги и ги изоставиха по бойните полета. Това стана и през Първата световна война. Слава Богу!, и други държави се изложиха, не бяхме единствени.

Не е необходима кой знае каква далновидност и образованост за да съзреш, че зад привидната съблазън, в повечето случаи се таи дяволски замисъл. И е въпрос на прозорливост да го предусетиш. Европейските управници се подадоха на изкушението през 1914 г.

Освен военно-политическите и икономически аспекти на Първата световна война, изключително интересни са и културологичните процеси, които протичат по същото време, а и след това. Работите задълбочено и по тази тема – какви са основните ви изводи?

- Темата за културата по време на войните 1912-1918 г. беше докторската ми работа, която защитих през 1985 г. Близо десет години нито едно издателство не се наемаше да я издаде, защото всички папагалски преповтаряха шаблонизирана фраза, че „когато оръдията стрелят музите мълчат”. Напротив, войната задържа едни културни процеси, но стимулира други.

Специално за България, взаимоотношението между културата и войната е по-специфично, то е продължение на взаимовръзката: национална революция война. Защото всички знаем, че българите участваха в тази война с ентусиазъм, защото вярваха, че се бият заради завещани им от Възраждането повели.

Български войници от времето на Балканската война (1912-1913). Снимка: © Архив на artnovini.comБалканските войни породиха едно неизвестно дотогава или поне не в такава степен разгърнато явление като „културния оптимизъм”. В „мирната пауза” 1913-1915 г. българите стиснаха зъби от нанесената дълбока рана и започнаха да изграждат нови културни мостове, видяха в културата спасение за преодоляване на травмите от войната. Сходен процес се наблюдава и след втората национална катастрофа, резултат от Първата световна война.

Когато оповестих дисертацията ми в книга, я озаглавих „Голямата среща на българския народ” (Акад. издателство „Проф. Марин Дринов”; 1995). Мнозина не можаха да разберат за каква среща става въпрос и ме питаха кой, къде и кога се среща. Става въпрос за срещата на нашия народ със самия себе си. А тя наистина е голяма. Дано не е била и последна. Защото срещата със самия себе си е много достойно нещо. Жалко, че в повечето случаи се осъществява в екстремни ситуации, каквато е в случая войната.

Силно впечатление прави поведението на интелигенцията ни. Още в Балканските войни именно интелектуалци се заемат да изготвят списък с изявени личности, които да бъдат изтеглени в тила, за да се запази интелектуалния потенциал на нацията. Много отрицатели на войната като средство за решаване на конфликтите, след обявяването й дружно и солидарно се включват в „националното дело”. Благотворителността по фронтовете е също впечатляваща. Театрални групи доброволно обикалят сред войнишките биваци, за да подкрепят обикновения войник и да влеят малко топлина в душите на мръзнещите, изправени пред болести и смърт български войни…

По време на Първата световна война се създава и Културно отделение към Щаба на действащата армия. Подробно съм разгледала дейността на тази първа по рода си военна културна институция. Тя е учредена по подобие на австрийската Kriegspressequartir. Въпреки че тази институция е пропагандна, учените, писателите, художниците, музикантите, привлечени към нея, всячески са се стремели да ограничат пагубните въздействия на войната върху културата и то със средствата на самата култура.

Макар губеща в този конфликт и въпреки тежката конюнктура в страната ни, в годините на войната и след нея, българските интелектуалци създават впечатляващи образци на изкуството, културата, философията… Кои постижения, според вас, ни правят разпознаваеми в европейския, защо не и в световния, калейдоскоп от нови концепции, които логично следват подобни катаклизми?

- Всяка една война ражда и високи образци в културата и в „антикултурата” – площадна пропаганда, сееща ненавист към противника. Още по-циничното тук е, че довчерашен приятел веднага е клеймосан като враг. Още по-страшно, настройват се хора, нямащи нищо общо с тази съзнателно създавана вражда, в угода на шепа управници.

За чест на българската култура още по времето на войната бяха създадени редица пацифистични произведения. Само разказите на Йордан Йовков (1880-1937) да вземем, е достатъчно да разберем хуманизма на българския творец. Или пък художниците, организирани към споменатото Културно отделение към ЩДА, които престават да рисуват бойния подвиг на войниците, а се насочват към пейзажи от освободените територии.

Началникът на Културното отделение проф. Иван Шишманов (1862-1928) още през февруари 1917 г. учредява Съюза на българските учени, писатели и художници. Това е първият обединен творчески съюз у нас и той явно цели една нова философия в организацията на културната политика – единността. Основната цел е била да се разпространяват научни и културни постижения на българите в чужбина. Той не е жалел сили да работи с мирни средства за българското отстояване.

Тази негова убеденост го извежда след Първата световна война до множество нови научно-теоретични и философско-политичски възгледи, които го изпращат на Първия паневропейски конгрес във Виена през 1926 г. - първият мощен протест на големите мъже срещу сътвореното във войната. И те предлагат новата европейска перспектива. Шишманов е сред ръководителите на това движение. Ето още една проява на културния оптимизъм. Наред с много други теории и идеологии, Първата световна война ражда и институционално организираната европейска идея като противовес на противопоставянето. За мащабните предложения на Иван Шишманов вече отдавна съм говорила. Ще спомена само, че в негово лице българите излизат от „европейската война” с оформящо се европейско съзнание.

Френският писател Анри Барбюс (Henri Barbusse; 1873-1935) казва: „Войната ще се повтаря дотогава, докато изходът от нея се решава от тези, които НЕ умират по бойните полета”. Смятате ли, че светът си извади поука от големите войни на ХХ в. - Първата, Втората и Студената?

- Светът неминуемо си е извадил поука. Вижте само колко активно сега се отбелязва тази годишнина. И то, все в посока на хуманизма. В Essl Museum (бел. ред.: музеят се намира в градчето Клостернойбург, близо до Виена), беше открита невероятна изложба на художничката Дебора Зенгл (Deborah Sengl) по произведението на Карл Краус „Последните дни на човечеството”. Същата драматична творба вдъхнови и едноименния спектакъл в пет действия, който през пролетта постави виенският Volkstheater.

Догодина пък светът ще отбележи годишнината от края на Втората световна война (1939-1945) и още отсега мнозина се подготвят активно и за това събитие. Макар че, понякога, юбилейщините са изкривена форма на културна памет заради кампанийни елементи, обслужващи разни ентусиасти или търсачи на популярност, няма по-ефективен начин от този всеобхватен културно-медиен подход, за да бъдат предотвратени бъдещи военнолюбиви психози. И много се радвам, че младите хора демонстрират открито своя пацифизъм и обичат мира.

Те не познават и онова безсмислено противопоставяне по време на Студената война, когато в мирни условия хората бяха надъхвани един срещу друг в името на интернационалната любов.

В последните години се наблюдава – макар и с колеблива амплитуда – възраждане на национализма (примери – много). Само да припомним, че сараевският атентатор е бил член на националистическата формация „Млада Босна” и вербуван от крайната „Черна ръка” (Crna ruka), а една от основните причини за Втората световна война е националсоциализмът… Днес, светът е силно глобализиран, но все пак, перспективите пред този феномен, освен утопични, са и изключително деструктивни. Можем ли да твърдим (със съжаление), че национализмът е катализатор на основни исторически процеси?

- От научна гледна точка национализмът е изпълнил своята позитивна роля по времето на създаването на нациите и тяхното себеотстояване. После нездравият национализъм доведе до всички тези войни. Според мен, днес, фанатизмът е присъщ на малка група от хора, повечето неосъществени или с някакъв комплекс за малоценност. Образоваността ще помогне да се преодолеят национализмите. Високообразованите хора говорят на друг език и се разбират прекрасно. Това ги прави и истински патриоти, защото представят нациите си по достойнство. Това трябва да ни ръководи в патриотизма. Няма нищо лошо в това да се гордееш с произхода си, стига да го защитаваш всекидневно и според скоростта, с която се движат съвременниците ти.

А за другите, часовникът е спрял някъде в миналия век и това времево несъответствие може да създаде напрежения. Така че, не национализмът трябва да е катализатор на основните исторически процеси, а знанието, и още повече неговото осмисляне.

Проф. Конева е водещ изследовател на живота и дейността на големия български учен проф. Иван Шишманов. Снимка: © ИК „Гутенберг”Въпреки че историята е наука, изучаваща миналото, според вас, каква е посоката, в която върви цивилизацията ни? Как си представяте света през 2050 г., например?

- Повече от 25 години работя с млади хора. Наблюдавам тяхното развитие. И смело мога да твърдя, че ако между моето поколение и това на моите родители разликата не е особено голяма, то между нас и следващото поколение има бездна. Сигурно още по-голяма ще е последващата пропаст. Но тази дистанция не е непременно „разрушителна”. С респект гледам на техническите умения на младите и си спомням каква мъка беше при нас по „труд и техника” да ковем разни предмети и да ги обработваме на менгеметата… А по математика, пособията, които използвахме, днес са антикварна ценност…

Страхотно изобретение са и компютърът, и интернет, и Google, и Skype. И това, че за секунда можеш да се свържеш с всеки, да направиш нужната справка, да получиш най-общи знания - това не е само глобализация, а огромно завоевание. Е, разбира се, за по-задълбочени знания без библиотеки и архиви няма да се справим. Винаги ще се различават тези, които докосват книгата, от тези, които я слушат. Защото и това, уви, ни дебне.

Не съм фантазьорка по принцип, но в сферата на шегата, няма да се противя, предвид на възрастта ми, през 2050 г. човечеството да се телепортира безпроблемно, а и да се изобрети онзи принтер, който ще отразява направо мислите. И, естествено, медицината да е направила нужните открития, които да възпрепятстват ужасяващото стареене на мозъка.

И от хипотезите, да се върнем към реалността. Малко повече от половин година сте директор на Българския културен институт (БКИ) Дом „Витгенщайн” във Виена. Обикновено равносметките са скучно нещо, но през последните няколко месеца едва ли ви е било скучно на тази длъжност…

- Никак даже ни ми беше скучно. За кратки срокове трябваше да овладея нови материи, да се срещна с нови хора, с техните изградени стереотипи и да се опитам да се впиша в институция с 40-годишна история, каквато е БКИ „Дом Витгенщайн”.

Далеч съм от суетата на ръководител, по-скоро се стремя бързо да довърша някои свързани с динамиката на новото време задължителни „визитки”. С моя екип, а и най-вече с Ваша помощ, изготвихме нов графичен дизайн на програмата, която разпращаме в началото на всеки месец; през август ще стартира и новата ни интернет страница; в момента обновяваме изцяло някои занемарени помещения на първия етаж, където всекидневно минават посетители и едва ли ще коментират гласно, но достатъчно е да си помислят за нас, че наред с прекрасните ни изложби, има врати зад които, както се изразяват младите, соца напомня за себе си. Но посетителите не свързват тези констатации с миналото, а с България и българите. Затова целта ми е да направим, според възможностите, Дом „Витгенщайн” по-уютен и приветлив.

Проф. Конева (в средата) по време от официалното връчване на наградите „Борис Христов” в Министерство на културата. Снимка: Личен архивПодготвяме и софтуер за библиотеката. Притежаваме невероятно богата сбирка. Жалко ще е тя да стои неподредена, прашасала и достъпът до нея да не е улеснен. Тук, във Виена, има много българи. Защо да не използавт и по-съвременни методи за информация?

За културната програма няма да давам аз оценка. Стремя се да запазя всичко положително, изградено като концепция и установено като ползотворна традиция. Имам няколко нови идеи, времето ще покаже доколко сполучливи са били те. Ще споделя само, че едноседмичната програма, посветена на 100-годишнината от рождението на Борис Христов, бе забелязана и отличена от Министерство на културата със златен медал на името големия оперен певец. Това е голямо признание за екипа и за всички, които работиха за този юбилей. На първо място – тенорът Божидар Николов, проф. Петер Дусек (Prof. h.c. Dr. Peter Dusek), останалите прекрасни изпълнители, които пяха безвъзмездно и с голямо професионално майсторство… Имената им огласихме във всички програми, достойни следовници на българския оперен колос.

На 16 януари т.г., когато представихте програмата си като директор на БКИ, присъстващите бяха впечатлени от една снимка, която използвахте в мултимедията – широко отворените врати на Дом „Витгенщайн”. През 2014 г. мотото на института е: „Култура без стени” (Kultur ohne Mauer). Освен исторически повод – 25 години от падането на Берлинската стена, този слоган е и ясна метафора…

- Да, така е. Прекрасно съвпадение на един нов старт с четвърт век „култури без стени”. Метафората сама си дойде, защото дългогодишните ми убеждения са били винаги свързани с това, всеки да е свободен да представи себе си само тогава идва истинската оценка. Винаги съм ненавиждала цензурата и съм страдала, когато някого несправедливо премълчават. Виждала съм случки в живота си, когато представят нечий филм или изложба, а за автора дори не споменават. Не бих допуснала да излагам България по подобен начин. Уважавам достойнството на всеки български автор и творец и ще се опитам да окажа най-сърдечното и заслужено гостоприемство. А публиката е най-добрият оценител…

Що се отнася до 25-годишнината от падането на Берлинската стена, то мисля, че си струва да посветиш цяла година на това събитие. Ние, нашето поколение, си го спомняме. И колко бързо разбрахме, че стените, макар и железни, в областта на културата са били ако не бутафорни, то поне от стиропор. Само тези, за които новата скорост се оказа висока, се оправдават със стените и техните, иначе, несъмнени поражения.

Затова си струва да отбележим този знаменателен факт през ноември. Надявам се да успеем, да бъде и интересно, и съвременно.

А отворените стени са и за всички поколения. Много бях изненадана от големия брой млади хора, които посетиха прожекцията на Love.net, въпреки че филмът беше насочен повече към поколението над 50-те и третира предимно въпросите на кризата на средната възраст, на техните родители. Явно, публиката тук има различни интереси и трябва да се стремим да оправдаем очакванията…

Не на последно място, естествено, са важни и контактите с австрийците и другите чужденци. Сътрудничим си с останалите културни институти и имахме няколко съвместни изяви. Подготвяме и други, но предпочитам да не ги огласявам предварително.

Силно се надявам още от есента да влезем в културната палитра на Виена по-категорично. Не е лесно в столицата на европейската култура, където всяка вечер се случват стотици културни събития, да се бориш за представянето и достойната защита на българската култура. Но си струва!

Благодаря ви за интервюто!

* * *

Проф. Конева (в средата) по време от официалното връчване на наградите „Борис Христов” в Министерство на културата. Снимка: Личен архивБиография:

РУМЯНА КОНЕВА е родена на 10 октомври 1956 г. в София. През 1980 г. се дипломира като „Магистър по културознание” в Лайпцигския университет. От 1982 до 1985 г. е аспирант в Института по история на Българската академия на науките (БАН). През 1985 г. защитава дисертация на тема „Културна политика на българската държава през периода 1912-1918 г.” и получава титлата „кандидат на историческите науки” (PhD). Работила е като проучвател, научен сътрудник и старши научен сътрудник (доцент) в Института по история към БАН. От есента на 2013 г. е удостоена със званието почетен професор (Prof. h.c. Dr.) за изследването и разпространението на миротворството на проф. Иван Шишманов и на неговото участие в Паневропейското движение.

Специализирала е в Мюнхен (1988, 1991, 1997) – в Института за Източна и Югоизточна Европа, а темите, по които работи са „Теоретични проблеми на връзките култура – война”, „Немско-български културни взаимоотношения” и „България в немския периодичен печат”; Австрийско-български културни взаимоотношения 1878-1918 г. през 1989 и 2006 г. във Виена; 2002 г. в Букурещ; 2003 в Лайпциг и Белград;

Проф. Конева е участвала в няколко научни проекта, финансирани от международни и български организации: във Фрайбург (2007-2010) тя изследва темите „Иван Шишманов във Фрайбург” и „Българите във Фрайбург” – проект на Славянския семинар при Albert-Ludwigs-Universität Freiburg; в София – „Балканите и Европа – трансформационни, модернизационни и интеграционни процеси (ХVІІІ – ХХІ в.)”, „Европейската интеграция, Паневропейския проект и балканската взаимност в първата половина на ХХ в.”, „България по пътя на модернизма” и т.н. Водила е лекционни курсове във Фрайбургския университет (на немски език), в Югозападния университет в Благоевград, в Нов български университет и във Варненския свободен университет, в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 3 самостоятелни монографии, на голяма част от Дяла за култура в том 9. На Многотомната история на България, над 70 научни статии, множества научни доклади, рецензии, участвала е в десетки международни научни конференции, много от тях в Германия, и пр.

По време на преподавателската си работа във Фрайбург, Румяна Конева открива, че през 20-те години на ХХ в., в града е живял големият български учен, общественик и радетел на европейската солидарност – проф. Иван Шишманов. В архива му тя издирва неговите лекции, чиято тема е „Светът на славяните”, и които той изнася през 1923 г. по покана на тогавашното ръководство Фрайбургския университет.

По инициатива на проф. Конева и със съдействието на Елизабет Шоре (Prof. Dr. Elisabeth Cheauré), преподавателка по славистика в същата Alma Mater, на 8 декември 2010 г., върху фасадата на Славянския семинар, тържествено е открита паметна плоча на проф. Иван Шишманов – първата, с която германска институция почита български интелектуалец. Към инициативата са привлечени още Фрайбургският университет, Немско-българския форум, Немско-българското дружество за поощравяне на приятелството между Германия и България в Берлин и Дружеството за Югоизточна Европа.

Сега, Конева и Шоре, подготвят издаването на лекциите на именития учен, а мечтата им е един ден фрайбургските студенти-слависти да се подготвят по лекциите на Шишманов.

По повод дейността на проф. Шишманов в Германия и в Австрия, Румяна Конева написва книгата „Иван Шишманов и Обединена Европа” (2012; ИК „Гутенберг”), а заедно с журналиста Бойко Василев, водещ на предаването „Панорама” на БНТ 1, заснемат документалния филм „Преди началото” (2012) по повод 150-годишнината от рождението на Шишманов. По този повод тя изготвя и документална изложба, която озаглавява „България в Европа”. Художник е Орлин Атанасов, а тя е автор на концепцията, текста и подбора на архивните материали, повечето от които се показват за първи път. През юбилейната и през следващите години, изложбата е представена в Народното събрание в София, В Софийския университет, в БАН, в Народния театър, в Страсбург, във Фрайбург, в Йена, в Берлин и в още редица европейски градове.

Областите на научните интереси на проф. Конева са историята на българската култура и културните институции от 1878 до 1944 г.; теорията на културата и институциите; немско-български и австрийско-български културни отношения; история на народността; теоретичните аспекти на взаимовръзката между културата и войната, юбилеите като културен феномен; Паневропа, Балканите и България, и т.н.

От ноември 2013 г. проф. Румяна Конева е директор на БКИ Дом „Витгенщайн” във Виена.

Source Article from http://artnovini.com/interview/1529-prof-rumjana-koneva-parvata-svetovna-voina-e-parviat-mastaben-proval-na-europa.html

Продължават споровете около изложбата на Казимир Малевич в Tate Modern

„Автопортрет” (1908-1910) на Казимир Малевич -  революционерът на световното модерно изкуство. Снимка: © Третяковска галерия, Москва (State Tretyakov Gallery, Moscow, Russia) До 26 октомври т.г., посетителите на галерията могат да видят около 500 творби на „революционера” на модерното изкуство и на негови съвременници.

ЛОНДОН / МОСКВА. Продължават споровете около автентичността на няколко творби на украинския и съветски авангардист Казимир Малевич (Kasimir Malevich; 1879-1935), представени в монографията Malevich Paints: the Seeing Eye (2013) на американската историчка на изкуството Патриция Рейлинг (Patricia Railing). Дискусията се разгоря отново след откриването на изложбата „Малевич: Революционер на руското изкуство” (Malevich: Revolutionary Of Russian Art), която от 17 юли до 26 октомври т.г. представя британската галерия Tate Modern. Експозицията е най-голямата световна ретроспектива на художника за последните 25 години.


Преди дни, пред The Artnewspaper, лондонският арт дилър и специалист по руски авангард Джеймс Бътъруик (James Butterwick) изрази съмнение за автентичността на осем творби, чиито репродукции са представени в книгата на Райлинг. Според него, две от тях със сигурност не са дело на художника. Неговите опасения бяха подкрепени и от Наталия Алекснадрова (Natalya Alexandrova), куратор на модерно изкуство в Третяковската галерия в Москва, която подчерта, че през сравнително краткия творчески живот на Малевич, той едва ли би могъл на създаде толкова много произведения, които днес му се приписват…

Американската авторка отхвърли обвиненията на Бътъруик, а от Tate Modern заявиха, че в експозицията няма фалшификати и както преди всички изложби, които организират, експертите на галерията са направили задълбочени проучвания на произведенията и са селектирани само творби с ясен произход и собственост.

По повод възникналите спорове, управителката на московската галерия „Елизиум Марина Молчанова (Marina Molchanova), която е и председател на Международната конфедерация на антикварите и арт дилърите на ОНД и Русия (International Confederation of Antiquarians and Art Dealers of the CIS and Russia), предложи да бъде създаден международен експертен съвет от изкуствоведи и музейни работници, който да се заеме с острия проблем за атрибутирането на руския авангард и в частност – творбите на Казимир Малевич, към чиито произведения, колкото и да е парадоксално, напоследък световните аукционни къщи не проявяват особен интерес. Досега, най-скъпата негова картина, продадена на търг, е „Супрематична композиция (син правоъгълник върху червен лъч” (Suprematist Composition (blue rectangle over the red beam); 1916), за която в Sothebys New York, на 3 ноември 2008 г., неизвестен купувач плати 60 млн. USD. През миналата година, обаче, името на Малевич не попадна дори в Top 500 на най-продаваните художници (на френския портал artprice.com), чийто долен праг е съвсем малко над 3 млн. USD.

Пред The Artnewspaper Бътъруик споделя още, че пазарът на фалшификати на руски авангард е огромен (споменава се сумата от 500 млн. USD!) и че той подкрепя създаването на т.нар. Russian Avant-Garde Research Project, чието създаване беше неофициално обявено на среща в Trinity College в Оксфордския университет (University of Oxford) през април т.г. Според изданието, инициативата е адмирирана и от руския милиардер, банкерът Петер Авен (Peter Aven), който е известен със своята изключителна колекция от образци на руския авангард.

Една от емблематичните творби на Малевич - „Супрематична картина (с черен трапец и червен квадрат)” от 1915 г. Снимка: © Stedelijk Museum, AmsterdamИзложбата „Малевич: Революционер на руското изкуство” в Tate Modern представя около 500 произведения на художника и на негови съвременници. Въпреки че основоположникът на супрематизма (suprematism) е известен със своите безпредметни композиции, не е тайна, че той е изпитвал влияние от различни стилове и течения в изобразителното изкуство като импресионизъм, символизъм, фовизъм, кубизъм, както и от православната иконопис и от руското народно творчество.

Експонираните в галерията живописни произведения, рядко показваните около 150 рисунки на Малевич, както и неговите скулптури, дават възможност на посетителите да проследят всички етапи от неговото творческо развитие: от импресионизма през супрематизма до неочакваното късно завръщане към фигуративното изкуство, чиято кулминация е вълнуващият „Автопортрет” (Self-portrait; 1933), в който той е изобразен като художник от епохата на Ренесанса…

Изложбата показва 150 основни работи от супрематичния период на авангардиста, като сред тях са и третата от четирите версии на уникалния „Черен квадрат” (Black Square; 1915), както и почти всички оцелели работи от легендарната изложба 0.10, открита на 19 декември 1915 г. в Петербург.

Кураторите на изложбата в Лондон поставят Казимир Малевич до Марсел Дюшан (Marcel Duchamp; 1887-1968) и според мнозина историци на изкуството, с пълно основание. Защото това, което френско-американският художник провокира в развитието на следвоенното и съвременното изкуство (Post-War & Contemporary art), със същата сила важи и за родения в Киев художник, чието творчество разкри необхватни перспективи пред абстракционизма (във всичките му измерения), който е едно от основните художествени направления от първата половина на ХХ в.

Съществуват много интерпретации на творчеството на Малевич, а причината за това разнообразие е, че той живее в изключително противоречивото време, на прага на две столетия. От една страна са големите световни политически катаклизми - Първата световна война (1914-1918) и Октомврийската революция от 1917 г., след която в Царска Русия идват на власт болшевиките, Ленин (1870-1924), Сталин (1878-1953), и от друга – когато в Русия настъпва времето на „невероятен подем на всички духовни сили - и на ангелските, и на демоничните”, които според световноизвестната руска изкуствоведка Паола Волкова* (1930-2013) представляват своеобразен „Руски ренесанс”. В своята авторска документалната поредица „Мост над бездната” (2011-2012), в една от сериите, посветена на художника, тя казва: „Малевич създаде нова художествена азбука. Предишната беше създадена от Джото (Giotto di Bondone; 1267-1337), а преди това – през третото хилядолетие пр. н.е. – в Китай са използвали друга уникална художествена азбука, наречена ба-гуа (bāguà) - въплъщение на съюза между Небето и Земята...

Революционер на руското изкуство! Защо не и на световното! Малевич създава супрематизма (от лат. supremus: най-висш), или доминантното изкуство. Разновидност на абстракционизма, в него доминира цветът, изразен чрез композиционното взаимодействие между най-обикновените геометрични форми: права линия, квадрат, кръг, правоъгълник. При Малевич, за първи път в модерното изкуство, цветът губи връзка с формата и е освободен от „подчинената” си роля. Цветът вече има свое съдържание – на енергетично ниво, а супрематичините творби правят първата крачка към „чистото изкуство”, което е олицетворение на хармонията между творческата сила на човека и тази на Бога (Природата)…  

Третото авторско копие на „Черен квадрат” (също с размери 79.5 х 79.5 см като оригинала), което, според градската легенда, художникът рисува в залите на Третяковската галерия преди самостоятелната си изложба живопис и графика през 1929 г. Снимка: © Третяковска галерия, Москва (State Tretyakov Gallery, Moscow, Russia)Началото на супрематизма дава знаменитият „Черен квадрат”, за който авторът казва: „квадратът – това е чувство, а бялото пространство е празнотата зад това чувство…” Тази особена, провокативна, противоречива (според някои), но по същество гениална творба, се появява сякаш от нищото. През 1913 г. Казимир Малевич рисува декорите за кубофутуристичната опера „Победа на слънцето” (Victory over the Sun; 1913) от композитора Михаил Матюшин (Michael Matyushin; 1861-1934) и с либрето на поета Алексей Кручьоних (Aleksei Kruchenykh; 1886-1968). За втория акт, на второ действие, той подготвя декорацията на задната част на сцената, като рисува различни фигури, сред които е и един голям черен квадрат. По някаква причина, художникът сваля платното от сцената и покрива всички фигури с бяла боя, като оставя единствено квадрата, а миг след това е буквално разтърсен от своето „откритие”. Откритие, което полага ново начало в изобразителното изкуство… Малевич връща свободата на цвета, както е в концепцията ба-гуа, или Преднебеснят череж на триграмите, приписван на митичния създател на китайската цивилизация Фу Си… Всъщност, художникът е познавал много добре древната китайска философия и интерпретацията на „Черен квадрат” като земна (израз на измеряемото, на крайното) проекция на небето (олицетворение на безначалното и безкрайното), което в азиатската страна изобразяват като кръг, е напълно логична. Според Волкова, „квадратът на Малевич” не е реплика, той е „еврика”, той има прецедент – школата ба-гуа. Както, например, античното изкуство е прецедент при Пикасо (Pablo Picasso; 1881-1973)…

Освен черният, съществуват още два основни супрематични квадрата: червен (четириъгълник, близък като форма до квадрат) и бял, които имат важно място в създадената от артиста художествена и философска триада. Картината „Червен квадрат. Живописният реализъм на селянка в две измерения” (1915) е представена в изложбата 0.10, а пет години по-късно (навярно, предвид политическата конюнктура в Русия) той й придава и… „революционно” значение. Специално място в супрематичното му творчество и в системата, които Казимир Малевич развива, заема и „белият” му период, в който също се усеща влиянието на даоизма – там бялото е символ на абсолютно всичко и на абсолютно нищо. Картината „Бял квадрат върху бяло” е своеобразен манифест на конкретния творчески момент, който започва през 1918 г. с платното „Супрематична композиция – бяло върху бяло”

Според организаторите на безпрецедентната по своя обхват изложба в Tate Modern, тя ще хвърли още по-ярка светлина върху творчеството на Малевич, в което се преплитат търсенето на новото бъдеще и конфронтацията му със сталинисткия режим в страната…

В ретроспективата са представени произведения от авторитетни сбирки като: Khardzhiev Collection и Stedelijk Museum в Амстердам, Costakis Collection, SMCA-Thessaloniki (Солун), от Държавния руски музей в Санкт Петербург, от Третяковската галерия в Москва, MoMA в Ню Йорк и Център „Помпиду” (Centre Pompidou) в Париж. Партньор на британската галерия е и Художественият и изложбен център на Федерална република Германия (Die Kunst- und Ausstellungshalle der Bundesrepublik Deutschland) в Бон.

* * *

*Бел. ред.: Паола Волкова е родена на 23 юли 1930 г. в Москва. Именит историк на изкуството и изкуствовед, тя е смятана и за един от световните специалисти по творчеството на гениалния руски режисьор Андрей Тарковски (1932-1986).

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1528-prodalgavat-sporovete-okolo-izlogbata-na-kazimir-malevich-v-tate-modern.html

25 цитата на големия Ърнест Хемингуей

Ърнест Хемингуей. Снимка: АрхивНА 21 ЮЛИ се навършиха 115 години от рождението на световноизвестния американски писател Ърнест Хемингуей (Ernest Hemingway; 1899-1961). По този повод предлагаме на вашето внимание 25 негови цитата, върху които си заслужава да помислим. Подборът е направен от екипа на сайта Газета.Ru:


1. Хората по света се делят на две категории. С първите е леко, както е леко и без тях. Със вторите е много сложно, но да живеем без тях е невъзможно.
2. Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред пишещата машина и кръвта ти започва да изтича.
3. В живота си най-рядко съм срещал умни хора, които били и щастливи.
4. Войната, колкото и да е била необходима и справедлива, винаги е престъпление.
5. Никога не тръгвайте да пътешествате с тези, които не обичате.
6. Повечето хора никога не се чуват един друг.
7. Аз пия, за да станат интересни тези, които са около мен.
8. Преди често пишеха за това, колко е сладко и прекрасно да умреш за Родината си. Но в съвременните войни няма нищо сладко и прекрасно. Ти ще умреш като куче, без никаква причина.
9. Най-отвратителната дума на света – пенсия.
10. С възрастта хората не поумняват. Те стават по-внимателни.
11. Тези, които непрекъснато демонстрират ерудиция и начетеност, нямат нито едното, нито другото.
12. И да се премествате от едно място на друго, вие не ще можете да избягате от себе си.
13. Ако престанете да правите нещата за удоволствие, смятайте, че вече не живеете.
14. Ако двама се обичат един друг, това не може да завърши щастливо.
15. На света има толкова много жени, с които да преспиш, и толкова малко, с които да поговориш.
16. Ако искате да се избавите от някаква мисъл, запишете я.
17. Най-добрата възможност да разбереш дали можеш да се довериш някому е да му се довериш.
18. Всеки страх се дължи на неприязън.
19. При Достоевски има неща, на които вярваш и на които не вярваш, но има и такива истини, които, докато четеш, чувстваш как сам се променяш.
20. Всички сантиментални хора са много жестоки.
21. Истински храбрите хора няма защо да се бият на дуел, но това постоянно правят много страхливци, за да уверят себе си, че са храбри.
22. Ако нещо ни нарани, това означава, че не ви е безразлично.
23. Добрите хора могат да почувстват красотата, имат смелостта да рискуват и силата да говорят истината. И именно тези положителни качества ги правят много уязвими. Именно затова добрите хора често са разрушени отвъртре.
24. Ние всички сме пречупени. И често, точно в местото на счупването, ние сме най-силни.
25. Тайната на успеха е проста: никога не падайте духом. Никога не падайте духом. Никога не падайте духом заради хора.

Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс. Смятан е за един от най-значимите американски писатели. Автор е много разкази, репортажи, както и на шедьоври като „Фиеста. И изгрява слънце” (The Sun Also Rises; 1926), „Сбогом на оръжията” (A Farewell to Arms; 1929), „Отвъд реката, сред дърветата” (Across the River and Into the Trees; 1950), „Безкраен празник” (A Moveable Feast; 1964), „Острови по течението” (Islands in the Stream; 1970) и др. През 1953 г. получава награда „Пулицър” (Pulitzer Prize) за повестта „Старецът и морето” (The Old Man and the Sea), а година по-късно, за същата творба, и Нобелова награда (Nobelpriset).

На 2 юли 1961 г., в дома си в Кечъм, Айдахо, след радикално лечение в психиатричната клиника Майо в Рочестър, Хемингуей слага край на живота си, като използва своята любима пушка.

Както artnovini.com написа, през май т.г., в Хавана, Куба, завършиха снимките на биографичния филм „Папа” (Papa), посветен на световноизвестния американски писател. За основа на филма е използван автобиографичния сценарий на неговия сънародник и приятел, военен кореспондент, писател и тв продуцент Дин Брат Петитклерк (Denne Bart Petitclerc; 1929-2006). Режисьор на филма е Боб Яри (Bob Yari) – продуцент на драмата „Сблъсъци” (Crash; 2004), която беше отличена с три награди „Оскар”.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1527-25-zitata-na-golemia-ernest-hemingway.html

Втора година във Виена е в ход кампанията „Разумно охлаждане”

През лятото във Виена са монтирани над 900 мобилни чешми с питейна вода Trinkwasser. Снимка: © MA49/HoudekВИЕНА. И през 2014 г. летните горещини в австрийската столица са впечатляващи и несъмнено влияят не особено приятно на човешкия организъм. Местните власти вече са взели необходимите мерки и в сайта на община Виена са публикувани ценни съвети, които със сигурност ще помогнат на мнозина да се предпазят от жегите, съобщават от ComPRess/Бюро за връзки с община Виена в София.


През последните години дните с високи и екстремно високи температури в австрийската столица се увеличиха значително, показват метеорологичните наблюдения. За топлинни вълни се говори, ако в два поредни дни температурите са над 30 градуса по Целзий и прогнозата за третия ден е също такава. Експертите на община Виена, наблюдаващи климатичните промени, отчитат увеличен разход на енергия през горещите летни дни. Според техните прогнози, през следващите 20 години, емисиите на въглероден двуокис в града, генерирани от охлаждането на сградите, може да се повишат до два пъти. За да се спре тази тенденция, през 2013 г. във Виена започна кампанията „Разумно охлаждане” (Bewusste Kühlung). В специалната брошура „Слънцезащитни системи – охлаждане без климатик” са представени иновативни системи за предпазване на сградите от силното слънце. Целта на кампанията е да покаже на виенчани енергийно ефективни решения за поддържане на адекватна температура в жилищата и на работните места по време на топлинните вълни, които, според учените, ще зачестяват през следващите години.

От виенската община подчертават, че летните горещини, които са типични за тези географски ширини, не са опасни за здрави хора, ако се спазват някои прости правила, но особено внимателни трябва да са възрастните хора над 75 г., малките деца, хората с хронични здравословни проблеми и работещите на открито.

Макар и да звучат банално, експертите припомнят няколко много важни, изпитани във времето съвета:

1. Стойте повече на сянка и в хладни помещения с вентилатори или климатици.
2. Затъмнявайте помещенията през деня, затворете прозорците и проветрявайте само нощно време или рано сутрин.
3. Ако излизате навън, пазете кожата от директни слънчеви лъчи.
4. Вземайте хладен душ или вана, алтернативно можете да използвате студени компреси.
5. Носете леки свободни дрехи от естествени материали.
6. Дори да не изпитвате жажда, пийте повече течности – вода или неподсладени плодови сокове. През летния сезон във Виена са монтирани над 900 мобилни чешми с питейна вода Trinkwasser. Избягвайте алкохол и тютюнопушене. Яжте по малко, по-често и по-леки храни.
7. И не забравяйте за близките, приятелите и съседите, които са сами вкъщи. Обаждайте им се и им помогнете, ако е необходимо.
8. Ако спазвате тези прости правила, ще можете да се насладите на лятото, дори и да сте на работното си място и далеч от морето.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1526-vtora-godina-vav-vienna-e-v-hod-kampaniata-razumno-ohlagdane.html

Man Ray, Picabia and the review Littérature in the Centre Pompidou

This captivating book (180 pages; 150 illustrations) accompanies the exhibition Picabia, Man Ray and Littérature (1922-1924) presented from July 2th at the Cabinet of the Graphic Arts of the Centre Pompidou. Photo: © Centre Pompidou, Musée national d’art moderne, ParisPARIS. The exhibition Man Ray, Picabia et la revue Littérature (1922-1924), which presents the Centre Pompidou (2 July – 8 September 2014), the sheds light on a crucial period in the history of modern art, between the end of the Dadaist movement and the advent of Surrealism, and is based on the twenty-six covers designed by Francis Picabia (1879-1953) for the review Littérature in the early Twenties, announced centrepompidou.fr.


Until very recently, only their printed version was known. In 2008, Francis Picabia’s original drawings, fifteen of which has never been exhibited, were revealed by the 1900-2000 Gallery, to which Aube Elléouët-Breton had entrusted the works, which had been discovered in an envelope. Thanks to support from Sanofi, the sponsor for the acquisition, this extraordinary set has now entered the Centre Pompidou collections, and is unveiled to the public for the first time. This exhibition also highlights the contribution of Man Ray (Man Ray; 1890-1976). The American photographer had moved to Paris in 1921, and Littérature was where he first disclosed images that have become icons of photographic modernity, like Le Violon d’Ingres (1924) and Marcel Duchamp’s L’Élevage de poussière (Dust Breeding; 1920). The inside pages of Littérature also contained works by Picasso (1881-1973), Max Ernst (1891-1976) and Robert Desnos (1900-1945).

In 1922, André Breton (1896-1966) remained the only one in charge of the review, after the departure of Louis Aragon (1897-1982) and then Philippe Soupault (1897-1990), with whom he had founded it in 1919. To mark the review’s change of direction, Breton decided to replace the cover image created by Man Ray with drawings – different each time – by Francis Picabia, to whom he gave carte blanche for each issue. In the artist’s career, these drawings came between the mechanomorphic works and the Espagnoles (Spanish Woman). Their highly linear graphic style was Picabia’s ironic response to the vogue of the return to Ingres advocated by the former Cubists, whom he regularly mocked. Several covers can thus be compared with the world of the master of Montauban - for example, his irreverent interpretation of the Bain turc. Picabia also drew on religious imagery, erotic iconography, and the iconography of games of chance. These ink drawings also reveal Picabia as an animal artist, as horses, baboons, tigers, dogs and deer, probably inspired by books for laymen, rub shoulders with various figures from the world of the circus or the musical. Several drawings seem to be of the authors of the review itself, to which Picabia made a regular literary contribution. The artist made play with pronounced contrasts of black and white, reminiscent of his Ripolin paintings of the same period, like the Dresseur d’animaux, now in the Centre Pompidou, which has similar iconography.

Littérature was a literary magazine edited by André Breton, Philippe Soupault, and Louis Aragon. Its first issue was published on March 19, 1919. Because of dwindling circulation, Breton decided to terminate publication after the August 1921 issue. In March 1922, however, he relaunched the magazine with the cover illustrating a Man Ray drawing of a shiny top hat, and the title, Littérature: New Series. In 1923, again because the magazine was not selling enough, Breton decided to limit the publication to special issues, the first of which appeared on October 15, 1923. However, there was only one more of these, in June 1924, before publication ceased altogether.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1525-man-ray-picabia-and-the-review-litterature-in-the-centre-pompidou.html

Художникът Шътао и неговите беседи за живописта

Фрагмент от автопортрет на Шътао (1642-1707/1718), нарисуван през 1674 г. Художникът е смятан за един от най-значимите автори, но и най-ексцентрични, работили по време на династията Цин (1616-1912). Снимка: National Palace Museum, Taipei (Taiwan)СОФИЯ. Една стара латинска мъдрост, може би вече банално, казва: „По-добре късно, отколкото никога” (Potius sero, quam nunquam). В журналистическата практика често се случва някои текстове, по някаква необяснима причина, да „изостават” в актуалността им като събития (Слава Богу, не и като послания!), например – премиера на книга, на музикален албум и т.н. В крайна сметка, обаче, за някои от „пропуснатите” все пак идват „по-добри времена” и, може би, точният момент, в който отново да се заговори за тях.


Така се случи с книгата „Шътао и неговите беседи за живописта” (издателска къща „Изток-Запад”) на изключителната руска изследователка на Далечния Изток, китаистка и преводачка Евгения Завадска (Евгения Завадская; 1930-2002), която излезе на българския пазар в края на пролетта, но в artnovini.com ще я представим едва сега, но пък в деня, когато в Националния изложбен център на СБХ „Шипка” 6 ще бъде открита на изложбата на китайска съвременна живопис „Волността на изкуството”. Разбира се, сюжетите и стиловете, в които работят днешните художници в азиатската страна са много различни от стилистиката на знаменития Шътао (Shi Tao; 1642-1707 или 1718), който твори в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в., но нека не забравяме, че в Китай на понятието „традиция”, често му придават смисъл на нещо непреходно. А и тази книга, несъмнено, ще разшири познанията на ценителите на източното изкуство и ще им помогне за неговото пълноценно разбиране…  

Творби на Шътао. Снимки: © ИК „Изток-Запад”„Шътао и неговите беседи за живописта” (оригинално заглавие:Беседы о живописи. Шитао; 1978) е труд, посветен на китайския естетически трактат „Беседи за живописта на монаха Горчива тиква”, написан именно от Шътао. Книгата на Евгения Завадска съдържа ценни нейни разяснителни коментари и множество бележки, както и над 50 от безсмъртните творби на великия творец, казват издателите.

Шътао е един от най-изтъкнатите художници и теоретици на изкуството от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век в Китай. Той е близък родственик на императорската фамилия. Родоначалник на неговото семейство е по-големия брат на Джу Юанджан, основателят на династия Мин (Míng Cháo), която управлява страната 1368 г. до 1644 (или до 1662) г. след отделянето на страната от монголската империя Юан. За родно място на твореца е смятана провинция Гуанси (според други – Дзянси). След дългогодишни разисквания се приема, че е роден през 1641, а не през 1630 г., както се е смятало преди. Истинското му име е Джу Жуодзи, а монашеските му прозвища – Даодзи и Юандзи.

Китайските поети и художници обичали да си измислят най-различни (дори фантастични) псевдоними, но малцина сред тях могат да се мерят с Шътао, който е използвал цели трийсет и осем – и все дълбокомислени, загадъчни и шеговити, припомнят от „Изток-Запад”. Един от най-популярните му псевдоними е „Монахът Горчива тиква“ (Кугуа хъшан), който и до ден днешен звучи чудато на мнозина. Цю Дацюн – известен ерудит и съвременник на Шътао, пише във връзка с това, че тиквата е „доста горчива, но сложат ли я да се вари с други продукти, те не придобиват горчив вкус”. Т.е. тя съхранява горчивостта си, без да я натрапва на околните – в това се състоят и истинските достойнства на съвършеномъдрия дзюндзъ. Именно за такъв благороден и достоен човек, олицетворяващ конфуцианския идеал (подобно на западното „джентълмен”), какъвто е дзюндзъ, са предназначени „Беседи за живописта на монаха Горчива тиква”.

„Шътао и неговите беседи за живописта”, в превод от руски език на Юлиян Антонов, е втора книга от библиотека „Изток” на издателството, към която принадлежат още: сборникът „Тридесет и шестте стратегеми” – книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на Древен Китай; Дзен и японската култура от Дайсецу Т. Судзуки, „Японската религия” на Братислав Иванов и др.

* * *

Заглавие: „Шътао и неговите беседи за живописта”; автор: Евгения Завадска; страници: 288; подвързия: твърда; ISBN: 978-619-152-387-0. Снимка: © ИК „Изток-Запад”ЕВГЕНИЯ ЗАВАДСКА е родена в Москва на 29 май 1930 г. През 1953 г. завършва историческия факултет на Московския университет. Смята се за духовна дъщеря на отец Александър Мен (1935-1990) – протоиерей на Руската православна църква, богослов, проповедник, автор на книги по история на християнството и на други религии. Завадска е научен сътрудник в Музея за източни култури (1950-1954), в Института по философия (1954-1957), в Института по изтоковедство (от 1957). Преподавала е в Московския академичен художествен институт „В. И. Сурикова”, а през 90-те години работи в Тайван, чете лекции по руска литература, превежда на китайски език стихотворения на Осип Манделщам (1891-1938), на Йосиф Бродски (1940-1996) и на други известни поети. През 1983 г. става доктор на философските науки.

Сред нейните най-значими трудове са: „Съвременно китайско приложно изкуство” (1959), „Живописта гохуа в нов Китай. За традициите и новаторството” (1961), „Изток на Запад” (1970), „Естетически проблеми на старата китайска живопис” (1975), „Източната култура в съвременния западен свят” (1977), „Ци Байши” (1982), „Мъдро вдъхновение: Ми Фу, 1052-1107 (1983), „Японско изкуство на книгата, VII-XIX в.” (1986), „Василий Василиевич Верещагин” (1986) и др.

* * *

Откъс от „Шътао и неговите беседи за живописта”
(автор: Евгения Завадска)

ДВИЖЕНИЯТА НА КИТКАТА

Някой сигурно ще каже, че в ръководствата по живопис и другите художествени трактати е обяснено най-подробно как да се борави с четката и туша. Но от древността насам никой не е успял да развие [смислена] теория за формите и структурите на пейзажа, служейки си само със словото. (53)

Ето че в Дацидзъ (54) се пробужда съмнение. Не проявява ли прекомерна гордост, като не следва утъпканите пътеки и с презрение отхвърля лесните и достъпни методи?

Наистина странно съждение! В реалността даровете, идващи при нас от най-недостъпните сфери, се реализират само в конкретното. Затова първо опознавай близкото и непосредственото, за да можеш да служиш на далечното. (55)

Наред с всичко останало, единната черта хуа) е първата и най-елементарна крачка в изучаването на калиграфията и живописта, а нейните варианти съставят най-простия и елементарен начин за боравене с четка и туш (56).

Що се отнася до планините и океаните, тях [обикновено] ги възприемат като първата схема за представяне на изпъкналости и вдлъбнатини [на релефа]. Но за която и форма да става дума, тя винаги се свежда до онези елементарни принципи, на които се основават и различните типове линии и „бразди” (цун).

Шътао смятал, че за майсторството на художника е определяща графичната вещина, а „готовите модели” само го ограничават. Снимки: © ИК „Изток-Запад”Ограничените знания сковават действията на тези, които ги притежават, защото и схемите, с които боравят, са ограничени. Например, този, който в своята ограниченост познава само една планина и само един връх, няма да постигне нищо друго, освен да рисува все същата планина и връх, тъй като е неспособен и на най-малка промяна и обновление. Ръката му механично ще повтаря тези навеки застинали планина и връх. А това е достойно за съжаление!

Нещо повече, в тази игра [на четката] структурите и формите никога не се преобразуват, тъй като се основават на най-повърхностни и чисто технически познания за „големите линии“ и „браздите”. Стилът никога не се обновява, тъй като [художникът] e застинал на школско ниво – познава само формите. И формирането (мънян) на твореца остава частично и се свежда само до няколко условни композиции. Типовете пейзаж също са ограничени, тъй като отразяват само няколко изкуствени модела. (57)

Но ако искат да преодолеят тези четири недостатъка, хората трябва да се стремят най-вече към правилните движения на китката. (58)

Трябва да се работи с лекота и повдигнат лакът (59) – само тогава четката е способна да предаде резките метаморфози.

Нека ударите и завършващите [движения] на китката да са резки, а формата да се предава без скованост и неяснота. Крепкостта на китката помага на четката да „натежи”, за да проникне в дълбините. Лекотата на китката кара четката да пърха като крило и да танцува шеметно и бързо. При по-строга фиксация четката работи с връхната си точка (60), китката кръжи около оста си и четката се движи все по-стремително. Ускорят ли се движенията на китката, и ударите на четката се изпълват с мощ. А забавените движения на китката пораждат приятни емоции.

Различните движения на китката позволяват постигането на естественост и пълно изобилие [от похвати за работа с четката]. (61) Тези метаморфози пораждат странното и причудливото. Точно тази ексцентричност сътворява духове и черти, а когато китката е оживена от духа, реките и планините разкриват своята душа.

(53) Служейки си само със Словото - можем да разделим китайските трактати по живопис на две групи: на исторически и аналитични трудове, предназначени за естети и колекционери, и на работи, писани от художници за… художници. Към втората категория спада и трактатът на Шътао, сам по себе си сложен и многопластов, който изисква от читателя си максимална задълбоченост, за да проникне в тайните на творчеството. За целта трябва да схване многозначността на някои уж технически понятия. Казано най-общо, в трактатите от втория тип се разглеждат – методично и пунктуално – най-различни практически проблеми: технически и пластически, работата с четката и туша, полагането на „бразди” (цун) и „точки” (диен), как се рисуват планини и води, скали и дървета) и т.н., и т.н.

В началото на тази глава Шътао сякаш предвижда критиките на читателя, привикнал с по-конкретни и аналитични работи, който би могъл да упрекне автора, че се зарейва в някакви мъгляви метафизични висоти, вместо да дава приложими съвети и рецепти. В своя защита Шътао казва, че изобщо не бяга от конкретните проблеми – напротив, разглежда ги по възможно най-достъпния и разбираем начин, започвайки от простата черта. Но тази черта, погледната от друг ъгъл, се оказва и Единната хуа), т.е. универсален символ на всички живописни явления.

Всъщност в отделните глави на своя трактат Шътао възпроизвежда повечето традиционни технически рубрики – четка и туш, движения на китката, различни методи и жанрове, как се изобразяват планини и реки или гори и дървета. Но когато разглежда тези условни и традиционни теми, Шътао не предлага технически съвети (като другите автори), а се впуска във философската им интерпретация и дешифрира вътрешното естество на тези конкретни елементи. И вместо да се занимава с технически детайли, разкрива – чрез общия принцип на Единната черта – тяхната съпричастност към всеобщата и универсална същност на живописта. Зад привидно разхвърляните проблеми от всяка област на живописта прозира философският синтез на художественото творчество.

Възприел дълбоко принципите на дзен будизма и даоизма, в много от своите творби Шътао преминава границите на традиционната китайска живопис и съзнателно следва свой собствен новаторски път. Снимка: © ИК „Изток-Запад”(54) Дацидзъ – един от многото псевдоними на Шътао (букв. „Ученикът на Великата чистота”). В края на живота си художникът не го е използвал заради даоистките му конотации [226, с. 53].

(55) Да служиш на Далечното – вариация по същата идея, срещаща се в Глава І и най-вече в Глава ІV – за диалектическото единство на възприятие и познание (шоу-шъ).

(56) Боравене с четката и туша (юн бимо) - този пасаж изисква съпоставка с Глава І. Ако там Единната черта хуа) е разгледана във връзка с нейната абстрактна универсалност, то в тази глава тя е съвсем прозаична и конкретна – най-обикновена „проста черта“.

(57) Няколко изкуствени модела - в този и предния абзац Шътао отново визира академичните методи за обучение по живопис. Този вездесъщ схематизъм кара повечето художници да използват своеобразни „каталози на формите”, където намират готови образци за различните типове скали, дървета и т.н. Шътао обаче смята, че определяща е графическата вещина, а „готовите модели” само ограничават художника.

(58) Правилните движения на китката – в техниката на живописта и калиграфията всичко зависи най-вече от движенията на китката (вж. и Глава І, бел. 16.) Ако ръката е опряна на масата, лесно се спазват желаните контури, но щом застине неподвижно, движенията на четката зависят единствено от пръстите. В такива случаи махът на четката губи сила и движенията ѝ стават малки и суетливи. Но ако лакътят е повдигнат, пръстите – неподвижни и крепко стиснали четката, съществува единство между четка и пръсти и тогава китката предава силата на цялата ръка. Но за да възпроизведеш и най-фините нюанси, китката ти трябва да е максимално гъвкава.

Този проблем е привличал вниманието и на много теоретици. Ето какво пише Джън Дзи: „При направляването на четката пръстите не бива да се движат – „одухотвореният ритъм” се предава само с движения на китката” [145, с. 548].

Друг крупен цински теоретик, Хуа Лин, описва най-подробно различните движения на китката: „Когато държиш четката, приемай ръката си като инструмент, служещ единствено за държането на четката и лишен от всякакви други функции. Нека китката и четката бъдат единни, сякаш са естествено сраснати и само пръстите да пропускат през себе си [одухотворения ритъм]. След това накарай цялата си ръка да се движи, за да направлява китката. Действай така, сякаш си забравил, че ръката ти има и китка. По този начин ще овладееш тайната на крепкото държане на четката и гъвкавите движения на китката. Или по думите на Уан Сиджъ: „Ръката е заета само с това да държи четката, но не и с движенията й, а китката е заета само с движенията на четката, но не и с държането й” [145, c. 497].

(59) С лекота и повдигнат лакът - използваният израз означава буквално „с китка пуста и одухотворена”. Вече стана дума (Глава І, бел. 17) за многозначността на „пустотата”. В случая това може да означава: а) лека и издигната китка, т.е. чисто технически детайл; б) във философски план китката е „освободена” и през нея безпрепятствено протича „одухотвореният ритъм” (циюн).

(60) Четката работи с връхната си точка (цанфън) – букв. „скритият, незрим връх на четката”: още един технически термин в живописта и калиграфията. Китката се движи перпендикулярно на хартията и при съприкосновението на четката с нея се получава точка, съсредоточаваща в себе си цялата сила на маха.

За живописците от периода Сун тази трудна техника е била критерий за майсторство и тогава наистина са я довели до съвършенство. Впоследствие, през периода Юан и най-вече Цин и Мин художниците разширяват своя графически диапазон (но за сметка на интензивността и задълбочеността) и започват да работят с „наклонена четка” (пянфън или цянфън). Самата техника се състои в използване на страничната част (?) на четката [69, с. 371–373]. Този похват съответства по-добре на „импресионистичните” и „експресионистични” търсения на майсторите от ХVІ и ХVІІ в. Далеч не всички художници са му отдавали предпочитанията си. Например, самият Шътао е изписвал главно с „наклонена четка”, докато неговият съвременник Бада Шанжън е работил главно с „точки”, т.е. с вертикално поставена четка.

По този въпрос някои теоретици проявяват яростна непримиримост. Те признават само „правата четка” (вж. по-горе) и смятат, че използването на „наклонена” ще доведе до упадък на живописта. Шътао отхвърля тези ограничения, обусловени към пристрастията към един или друг похват. Според него, художникът трябва да владее четката по всички начини – и „права”, и „наклонена”, за да разшири максимално диапазона в метаморфозите в своето творчество. Доразвивайки идеите му, Хуа Лин показва доста убедително, че споровете в случая са неуместни: „Що се отнася до мен, признавам, че за изобразяването на планински хребети и склонове, върхове и основи на скали, върхари и корени на дървета и изобщо за всички части на свитъка, където щрихите изпъкват по-отчетливо, използването на „права точка” (пиндиен) е по-подходящо. За затъмняването на планините и скалите, а и на всички по-сенчести части трябва да се използва по-мазен туш. А мазният, гъст туш предполага по-широка щриховка. Когато четката е пропита с туш, страничните й косъмчета оставят следи по хартията, при което се получава и т.нар. „скосена точка”. Ако пък в тези части на свитъка искаш да се придържаш към „правата точка“, боя се, че резултатите ще наподобяват по-скоро скелет на змия, а не живопис” [145, с. 498].

(61) Естественост и пълно изобилие – „изобилието” визира всички похвати за работа с четката. За движенията на китката и цялата сложна „гимнастика”, свързана с живописта, е писал доста обстоятелствено Гуо Си. Той припомня един известен епизод от живота на прославения Уан Сиджъ, който внимателно наблюдавал „движенията на гъшата шия”, тъй като те му напомняли ритъма на движенията на четката в калиграфията [144, с. 642].


Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1524-hudognikat-shitao-i-negovite-besedi-za-givopista.html

Китайската съвременна живопис е типичен пример за културната глобализация*

„Жена в синьо” (Lady in Blue) от художника Лин Фенмиан (Lin Fengmian; 1900-1991), смятан за един от пионерите на китайската съвременна живопис и един от основателите на Китайска академия по изкуствата в Ханджоу. Снимка: chinaonlinemuseum.com Доц. Асадур Маркаров представя участниците в изложба „Волността в изкуството”.

СОФИЯ. В понеделник, 21 юли, от 18.00 ч., в Националния изложбен център на ул. „Шипка” 6 ще бъдат представени 42 творби на 11 съвременни китайски живописци – преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в град Ханджоу (Hangzhou), провинция Джъдзян. Изложбата „Волността в изкуството”, която ще продължи до 8 август т.г., е организирана от Съюза на българските художници (СБХ) и Дружеството на художниците на провинция Джъдзян (Zhejiang Province Artists Association). Куратори на експозицията са Ан Ли и доц. Асадур Маркаров.


Предлагаме на вашето внимание текста на куротора от българска страна, който от 1988 до 1993 г. изучава „Традиционна китайска калиграфия” в Академията в Ханджоу при проф. Чън Джън Лиен и проф. Ван Донг Лин. От 1988 до 1889 г. Асадур Маркаров учи и при проф. Марин Върбанов (1922-1989) в Центъра за съвременно текстилно изкуство и гоблен „Върбанов” в същия град. Художникът посещава института и в през 1993-1994 г.

* * *

„Волността в изкуството” -
изложба на китайска съвременна живопис

(Китайско-български съвместен проект за обмен)

Авторите, чиито работи са избрани да участват в изложбата „Волността в изкуството”, са група художници от Китайската академия по изкуствата и имат силно желание да творят, да отдават повече внимание на оригиналността, живописните техники и социалността. Всички те са активно работещи на съвременната художествена сцена в Китай, имат голям принос за развитието на китайската маслена живопис и образованието в Китайската академия по изкуствата в Ханджоу.

Ханджоу е разположен в провинция Джъдзян и притежава голямо историческо и културно наследство. Първо, историята на производството на коприна в Ханджоу може да бъде проследена още от ерата на културата Лианджу (ок. 3400 - 2250 пр. Хр.). Второ, на 24 юни 2011 г. културният пейзаж на Западното езеро (West Lake) е вписан в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство. Това е единствената езерна област в Китай, на която е оказана такава чест. Западното езеро често е определяно като символ на Ханджоу.

В своята история, която ни връща повече от 2200 години във времето, Ханджоу е бляскава перла на Североизточното китайско крайбрежие, с естествен блясък и хуманитарен характер. Древна поговорка казва: „Суджоу и Ханджоу – земен рай”. В исторически и географски план Ханджоу е местност със силно развито земеделско производство. Знаменитият венециански пътешественик Марко Поло (Marco Polo; 1254-1324), след като посещава Ханджоу по време на династията Юан, го обявява за „най-бляскавия град в света”. В хода на историята, древната столица, заобиколена от три страни със „забулени в облаци хълмове” и от четвърта страна – с града, е привличала много императори и аристократи, както и множество книжовници, които се вдъхновявали за своите богати оди от Цзянан (местността южно от реката Яндзъ).

Въвеждането на маслените бои в Китай не означава само директно пренасяне на европейската култура на Изток, но и присаждането, реформирането и регенерирането й на китайска земя.

Пионерското поколение художници като Ху Бейхонг, който през 1919 г. отива в Париж да учи в Академията за изящни изкуства, и по-късно – Лиу Хаису, който специализира в областта на постимпресионизма и фовизма, търси в съвместното съжителство между китайската живопис и западното изкуство перспектива за световното художествено развитие. Лин Фенмиан директно поставя идеята за посредничество между китайското и западното изкуство и започва да учи „Ориенталска култура” на чужда земя (в Париж), докато се оттърсва от задължението на натуралистичния, реалистичен стил на маслената живопис. Както го учи неговият професор, той взима традициите от китайския фолклор, като стенописите на Дънхуан и гипсовите скулптури от времето, когато западното изкуство е било в постоянно търсене на модернистични елементи от Ориенталското изкуство, опитвайки се да ги прехвърли към маслената живопис. Тези художници подкрепяли мисията и отдали живота си за развитието на живописта. Усилията им ги превърнали в най-влиятелните преподаватели по изкуство, които добросъвестно внесли маслени картини в Китай. Като прогонена художествена категория, маслената живопис в процеса на пренос и разпространение се изправя пред неизбежното предизвикателство за сблъскване и избягване на конфликти, докато китайската култура и нейните национални, естетически чувства се просмукват и интегрират.

Цай Юанпъй не би могъл да избере по-идеално място за училище по изкуствата освен Ханджоу, което все още съществува – в местността около Западното езеро, където царуват спокойствието и очарованието, което всички големи китайски градове изглежда са загубили. В Париж, срещата на Цай с Лин Фенмиан през есента на 1927 г. го подтиква да му предложи възможността да създадат първата Национална художествена академия. Цай и Лин убеждават Циан Менлин, президент на Трети Сън Ятсен Университет (днес, Университет Джъдзян) да им даде под наем няколко сгради в местността до езерото, наречена Градината на Ле Юан, и така Академията в Ханджоу била открита от Цай Юанпей на 28 март 1928 г. Като първа национална институция за висше художествено образование, Китайската академия по изкуствата е била пионер в областта на образованието по съвременно китайско изкуство и заема уникално място в художествения свят и на национално, и на международно ниво.

Поканата за изложбата „Волността на изкусвото” в София. Снимка: © sbhart.comОбновяването на виждането за реалистичната живопис започва от работите на поколението след 1950 г., сред които са Ху Джъню, Лу Ци, Уан Ютиен и Жън Джъджун. Те учили живопис при майсторите на френския модернизъм и след това са преминали към нов класицизъм и дори стигнат по-далеч – към китайската нова реалистична школа, която започва съществуването си през 1990 г. Техните творби се преориентират постепенно от меките щрихи на импресионизма към класическите скрити и фини щрихи, като същевременно се стремят към класическа математическа пропорция на фигурите и обектите, които изобразяват. Те търсят повече формиращите скицата връзки, отколкото реалното изражение на външната светлина и цвят, и заедно с това показват отношението на тяхното поклонение към европейската класическа живопис, предимно в тъмнокафяви тонове. Те никога не отразяват старателно истинността на реалистичните или ежедневните житейски теми, дори и поддържат подходяща дистанция от нея. Вместо това, изразяват китайската хуманистична емоциионалност въз основа на тяхното разбиране за европейските класически, естетически принципи. Разбира се, тези художници притежават много отличителни знаци по отношение на художествените стилове, в които работят. Произведенията на Ху Джъню притежават фина и гладка, стегната линия, с формообразуващо значение. Жън Джъджун се опитва да покаже дълбочината на своите изображения с изключително рационални докосвания на четката. Докато изображенията на риби в произведения на Лу Ци са дарени с духовна сила, натюрмортите на Уан Ютиен преследват простотата и честността при възпроизвеждането на привидно истинските изображения…

Всички тези художници се базират на разбирането си за реалистичното изкуство. В творбите им не е трудно да бъде открит художественият принос на европейската класическа живопис, както и човешките чувства и визуални ефекти, които се просмукват в тях – съзнателно или не.

Сред поколението художници, родени след 1960 г., Чан Цин и Цуeй Сяодун придават на своите картини скрити смисли със силно усещане за реалност. Въпреки това, в сравнение с други художници, те рядко откриват поетичното в живота и обикновено разглеждат от индивидуална гледна точка някои дребни неща, които е лесно да бъдат пренебрегнати в битието, за да разберат истинността на човешката природа, която често е изложена неволно. Те съзнателно избягват изобразяването на грандиозни социални теми и вместо това се съсредоточават върху разкриването на тривиалността на личния живот. Чан Цин е изобразил хора от низшата класа, живеещи в градовете, и успява да намери чувството за хумор в живота, докато Цуeй Сяодун е вдъхновен от изобразяването на собственото си ежедневие. Всички те, заедно, демонстрират своя начин на работа, отразявайки директно живота и разкривайки човешката природа чрез своите картини. Те непрекъснато търсят подходящи езикови модели в своите преувеличени и смели рисунки, с цел да разкрият по-добре психологическото състояние на героите си и никога не се ограничават само с помощта на традиционните реалистични методи.

Ан Бин е автор, който е учил и защитава докторантура във Великобритания, и постепенно е надгражда собствения си артистичен език като портретира хора от етническите малцинства, в които майсторски смесва дарбата си на скулптор с техниката на акварела, свободното рисуване и щрихите. Уън Дансиен е формирал виждането си за маслената живопис след абсорбиране на елементи от фолклора, който смесва с енергичността и широтата на културата Си’ан, както и селския аромат, докато могъщата панорама и величествената атмосфера придават естетически тон на произведенията му с ориенталски характер.

Атмосферата в пейзажите на Хъ Хунджоу и Цуeй Сяодун е пресъздадена от натура. Вместо да имитират природата пасивно и обективно, те деформират пейзажите според вижданията си. В резултат на това – те са по-интересни за зрителите. Начинът, по който обръщат по-голямо внимание върху пресъздаването на характеристиките на естествения живот, а не идеята за него, прави творбите им по-привлекателни. Те виждат нещата със сърцето си, природата, която изобразяват, отразява психологическия свят на художниците и техните лични чувства към нея.

Сю Дзин, роден в края на 50-те, учи живопис в Академията по изкуствата Джъдзян (сега Китайска академия по изкуствата) и е бил сред първата група от студенти на проф. Марин Върбанов. Неговите творби без съмнение притежават отличителни белези и качество и са продукт на опитите му да създадат диалог с вътрешния му духовен свят. Мистичен облак на тъга тегне над картините му. Можем да почувстваме това от тихата гора и странните същества в нея, от светлините и сенките, от изкривените тела, от втвърдяването и ретроспекцията на времето в една определена сцена. Когато се изправим пред тези картини, ние неволно потъваме в неговия невероятен свят, който изглежда, че принадлежи на брега. Светът се състои от свободни растящи линии и разкошни цветове, което е едно неясно пречупване на реалността…

Може да се очаква, че художниците, които участват в изложбата „Волността в изкуството”, на един подобен исторически фон, отговарят на точно определен и предвидим мироглед. Те се фокусират върху няколко китайски стила и теми, като говорители на културната или обществена идентичност. Те пренебрегват етикети, разказват собствените си истории и правят свои жестове.

Демонстрацията и изследването на пълната картина на китайската живопис е важна тема за съвременния мултикултурен свят. Фактът, че картини, притежаващи европейски културен ген като зрителна функция могат да се вкоренят и да дават плодове в Китай, е типичен пример за културната глобализация. Просто, такава трансформация от една форма на изкуство към друга, локална, китайска форма на изкуство ясно превъплъщава приспособяването на творческия ген.

Китайските картини от местността Цзиянан не са реплика на европейските. Наистина не е толкова важно дали те притежават чистите черти на оригиналния източник, а как са трансформирани и как художниците са развили творчески ориенталския чар и са насочили изкуството си към съвременните функции на настоящата епоха.

* Бел. ред.: Текстът ни е предоставен любезно от Съюза на българските художници, организатор на изложбата „Волността в изкуството”. Заглавието е на artnovini.com.

* * *

Биография:

АСАДУР МАРКАРОВ е роден на 28 септември 1961 г. в Асеновград. От 1976 до 1980 г. учи специалност „Художествено осветление” в Средно специално художествено училище за сценични кадри в Пловдив. През 1986 е приет в специалност „Текстил” на Националната художествена академия в София, където учи при проф. Васил Овчаров до 1987 г. Същата година заминава за Китай, където две години посещава Пекинския езиков университет. След това продължава образоването си в Художествена академия Джъдзянг в Ханджоу. Специализирал е „Обучение по текстил” при професор Джанис Джеферис в колежа „Голдсмитс” на Университета на Лондон (1997). През 2003 г. специализира текстилната техника „Катазоме” в университета Киото Сейка в Япония, при професор Асада Шуджи.

Художникът е доцент в Катедра „Текстил – изкуство и дизайн”, дисциплина „Текстил” в НХА. Чел е лекции в колежа „Голдсмитс”, в Кралския колеж за изкуство в Лондон, в манчестърския Метрополитен университет, в университета „Киото Сейка”, в университета „Галвей – Майо” в Ирландия, във финландския университет „Южна Карелия Политехник”. Член е на СБХ и на Европейска Текстилна Мрежа (ЕTN) в Хановер, Германия.

Избрани изложби:


2010 - „Хайку пространства”, галерия „Кръг+”, София;
2009 - Групова изложба за мека скулптура „Марин Върбанов и китайския авангард през 80-те години”, Хангджоу;
2008 - „Август в изкуството”, VІ Фестивал на визуалните изкуства, Варна;
2005 – Второ биенале на съвременното изкуство в Пекин 2005. Официално българско участие;
2004 – „Август в изкуството”, ІV Фестивал на визуалните изкуства, Варна;
2004 - Изкуството на колажа, галерия „Ромфея”, Пловдив;
2002 - „Светлина, Нишка, Сянка”, Българо-японска пътуваща изложба. Център за съвременно изкуство „Баня Старинна”. Съвременно текстилно изкуство, Пловдив;
2003 - Wind from East, пътуваща изложба на съвременно българско изкуство, Мадрид, Сантиляна дел Мар;
2002 – X Международно триенале на текстилното изкуство, Лодз, Полша. Официално българско участие;
2001 – „Изкуството на текстила в България”, СБХ, София. Ретроспективна изложба на българско текстилно изкуство;
2000 - Casa de Cantabria, изложба графика и отпечатъци, Мадрид, Испания;
1999 - „Процес-пространство”, изложба съвременно изкуство, Балчик, България;
1998 - Официално българско участие на Седмото международно Биенале за съвременно изкуство в Кайро, Египет;
1998 - Съвременно текстилно изкуство, UNESCО, Париж, Франция;
1995 - Miniartextil Como’95, Виале, Комо, Италия;
1993 - Fascinatie Texstyle 2, Музей „Ван Бомел - Ван Дам”, Венло, Холандия. Текстилна скулптура;
1992/1993 - Пътуваща изложба на съвременно текстилно изкуство в Холандия и Дания;
1992 – XV Международно биенале за текстилно изкуство в Лозана, Швейцария.

Source Article from http://artnovini.com/analizi/1523-kitaiskata-savremenna-givopis-e-tipichen-primer-za-kulturnata-globalizacia.html

СБХ представя съвременна китайска живопис във „Волността в изкуството”

От 21 юли до 8 август т.г., в изложбата „Волността на изкуството”, българската публика ще види 42 творби на 11 китайски художници. Снимка: © sbhart.com

СОФИЯ. Националният изложбен център на ул. „Шипка” 6 в столицата ще представи експозицията със съвременна китайска живопис „Волността в изкуството”, организирана от Съюза на българските художници (СБХ) и Дружеството на художниците на провинция Джъдзян (Zhejiang Province Artists Association). Откриването на изложбата, която включва 42 живописни творби на 11 китайски художници – преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в град Ханджоу (Hangzhou), провинция Джъдзян, ще се състои в понеделник, 21 юли, от 18.00 ч., съобщиха от СБХ.


„Реализацията на тази изложба, чиито куратори са художниците Ан Ли и Асадур Маркаров (анализ на българския художник можете да прочетете тук), отбелязва финала на първия етап от Българо-китайския проект на двете организации за обмен в областта на визуалните изкуства. Инициативата включва различни форми на дейност, притежава уникален потенциал да бъде надграждан в перспектива и разполага с богата програма, обхващаща изложби, работни посещения, творчески резиденции и пленери. Той се реализира във връзка със 65-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Китай”, допълват от „Шипка” 6.

В експозицията са подредени творби на художниците Чан Цин, Уан Ютиен, Жън Джъджун, Ан Бин, Уън Дансиен, Хъ Хунджоу, Лу Ци, Чън Хунцин, Ху Джъню, Сю Дзин, Цуeй Сяодун, които са преподаватели в Китайската академия за изящни изкуства в Ханджоу. Ето какво разказва проф. Ху Джъню за първото висше училище за изобразително изкуство в своята родина:

„През 1928 година китайският пионер в модерното изкуство Лин Фенмиан, след като се завръща от Франция, основава в подножието на планината Гушан, оттатък Западното езеро, първата академия в Китай – Националната художествена академия (сега Китайска академия по изкуствата) и заедно с други художници, завърнали се от обучение в Европа през 1930 година, започнали нова ера в развитието на модерното изкуство и обучението по изкуство в съвременен Китай.

През 85-годишната си история нашите предшественици, изправяйки се срещу всички трудности, успяват не само да поставят солидни основи за развитието на Академията, но също така и да формират уникално художествено творчество и образователен модел в Китай, чрез който тя е обучила огромен брой талантливи художници с големи амбиции. Днес Китайската академия по изкуствата е водена от намерението да се утвърди като институция, разнопосочна и с много направления, стремяща се към насърчаване на академична атмосфера, която е приобщаваща, интерактивна и хармонична, с различни цели при постигането на съвременно образование и бурно развитие. Понастоящем, повече от 10 000 студенти и преподаватели от различни нива учат и работят там. Освен студенти от бакалавърска степен ние също приемаме магистри и докторанти по изящни и приложни изкуства и дизайн, както и по съвременни визуални изкуства, включително архитектура и хуманитарни науки. Академията се е доказала в областта на художественото творчество и международните обмени.”

Когато се говори за историята на Китайската академия по изкуствата трябва да бъде спомената и връзката й с България, датираща още от 80-те години на ХХ в. През 1986 г. българският художник и преподавател проф. Марин Върбанов (1922-1989) основава Център за съвременно текстилно изкуство и гоблен „Върбанов”, който съществува и днес, и където са се обучавали редица талантливи, съвременни китайски художници.

Посетителите на Националния изложбен център на ул. „Шипка” 6 ще могат да се запознаят отблизо със съвременната китайска живопис до 8 август (петък). В рамките на изложбата „Волността в изкуството” на 22 юли от 18.00 ч. (в залата на етаж 2) проф. Лу Ци ще изнесе лекция на тема: „Развитието на живописта в Китайската национална художествена академия и връзката й с реалистичната живопис в Китай”.

Партньор на организаторите е Институт „Конфуций” – София, към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а спомоществователи са Hangzhou Weidu Creative Culture Co. Ltd. и Xiling Yinshe Culture and Art Development Co. Ltd.

* * *

Още по темата:

Снимка: © Личен архив на художничкатаПрез октомври 2012 г. голямата българска художничка проф. Десислава Минчева откри първата си самостоятелна изложба в Китай – в 10-милионния град Сиан (Xi’an), и беше представена със собствена експозиция на West Lake Art Еxpo 2012 в град Ханджоу. По същото време преподавателката по рисуване в НХА в София изнесе и няколко лекции пред свои млади колеги в художествените академии на двата града. След завръщането си в България, художничка беше любезна да сподели впечатленията си с читателите на arnovini.com:

ПРОФ. ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА:
Всяко дълго пътуване започва с първата крачка…
www.artnovini.com (27 ноември 2012 г.)

* * *

По данни на френската платформа artprice.com, през 2013 г. Китай отново е лидер на световния пазар на произведения на изобразителното изкуство с дял от 34.6%, като след азиатския колос са САЩ – с 33%, и Великобритания – със 17%. По време на търговете, проведени в страната, бяха реализирани приходи от 4.1 млрд. USD, което е ръст с 21% спрямо 2012 г., а 563 от сделките бяха за над 1 млн. USD (510 в САЩ, 332 във Великобритания и 50 във Франция).

И през миналата година китайските художници успяха да запазят своите позиции в световния Top 10 по продажби, като с 291.6 млн. USD класикът Джанг Дациан (Zhang Daqian; 1899-1983) се нареди на 3-о място – след Анди Уорхол (Andy Warhol; 1928-1987) и Пабло Пикасо (Pablo Picasso; 1881-1973), а гениалният Ци Байши (Qi Baishi; 1864-1957), чиито продажби достигнаха 230 млн. USD, „остана” на 5-о място. Десети пък е абстрактният художник Зао Ву-Чи (Zao Wou-Ki; 1921-2013), към когото колекционерите проявиха изключителен интерес и негови картини бяха продадени за 139.5 млн. USD (цените на 36 произведения на художника надхвърлиха 1 млн. USD).

Сред най-скъпите творби в Top 500 на artprice.com, продадени през 2013 г., на 19-о място е картината „Цвете” (Flower; 1940) на Сан Ю (San Yu; 1901-1966), която на 28 октомври беше купена за 30.1 млн. USD, а „Тайната вечеря” (The Last Supper; 2010) от познатия и у нас Зенг Фанджи (Zeng Fanzhi), чийто нов собственик плати в Sotheby’s Hong Kong 20.6 млн. USD, е на 38-о място…

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1522-sbh-predstavya-savremenna-kitaiska-givopis-vav-volnostta-v-izkustvoto.html