Над 40 автори събра 40-ата Национална изложба „Карикатура” на „Шипка” 6

Рибарски неволи, пресъздадени от тандема Алла & Чавдар Георгиеви. Снимка: СБХ © Алла & Чавдар Георгиеви СОФИЯ. Повече от 40 български художници ще участват в 40-ото издание на Националната изложба „Карикатура”, която от днес до 10 май ще представи галерията на Съюза на българските художници (СБХ) на ул. „Шипка” 6 (II етаж).


Националната изложба „Карикатура” е традиционно събитие, което всяка година прави „преглед на най-високите постижения на съвременните български художници, работещи в областта на различните жанрове на карикатурата”, казват организаторите от Съюза на българските художници.

Изложбата си поставя за цел да стимулира развитието на изкуството на карикатурата в България и да допринася за популяризиране на творчеството на работещите в тази област художници в страната и в чужбина.

Медиите през погледа на Трайко Попов. Снимка: СБХ © Трайко Попов Експозицията събира последните творби на известни български карикатуристи, много от които са били публикувани в периодичния печат. Темите както винаги са разнообразни, вдъхновени от всекидневието, политиката, проблемите на съвременния човек, допълват от секция „Карикатура” към СБХ. Политическата сатира и шаржовете на популярни личности представляват една значителна част от показаните произведения…

По време на откриването, което ще се състои днес от 18.00 ч., на официална церемония, ще бъдат връчени следните отличия:
Награда на Съюза на българските художници;
Награда на секция „Карикатура” за цялостно творчество
;
Награда на Столична община „Доньо Донев”
;
Награди на различни медийни партньори
.

В Националната изложба „Карикатура” 2015 свои творби ще покажат художниците: Алла & Чавдар Георгиеви, Анри Кулев, Асен Костакиев, Борислав Златанов, Валери Александров-Валекс, Валери Лютов, Велин Андреев, Галина Павлова, Генчо Симеонов, Георги Ведроденски-Мортус, Георги Каралиев, Георги Панов, Деян Михайлов, Диляна Николова, Димитър Атанасов, Жейно Жейнов, Желю Желев, Живко Табаков, Иван Тодоров, Ириен Трендафилов, Йовчо Терзиев, Йовчо Савов, Ивайло Цветков, Калин Николов, Кирил Божкилов, Красимир Костов, Константин Анастасов, Любомир Михайлов, Майа Чолакова, Маргарита Янчева, Милко Диков, Мирослав Божков, Неди Гугучкова, Николай Бебенов, Николай Георгиев-Кайо, Пенчо Кунчев, Радослав Маринов, Светла Христова, Силвия Ганчева, Теодора Нанова, Трайко Попов, Цветан Павлов, Цочо Пеев, Чавдар Николов, Христо Недялков-Хри.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1740-nad-40-avtori-sabra-40-nacionalna-izlogba-karikatura-na-shipka.html

Излезе проучване за българското приложно, декоративно и монументално изкуство

В общата панорама на художествения живот в България,  книгата „120 години българско приложно, декоративно и монументално изкуство” изследва внушителна група пластични изкуства, които са толкова значими, колкото и изящните изкуства. Снимки: © СБХ СОФИЯ. В галерия „Академия” на НХА, на 31 март, Съюзът на българските художници (СБХ) и фондация „Поддържане на изкуството в България” представиха своето най-новото мащабно изследване, обединено в книгата „120 години българско приложно, декоративно и монументално изкуство”. Уникалното издание доразвива концепцията на художническата организация, чиято основа положи проучването „120 години българско изкуство (съюзи, дружества и групи 1892-2012)”, публикувано през 2012 г. на български и английски език.


„Изданието представя внушителна група пластични изкуства, също толкова значими колкото и изящните изкуства, в общата панорама на художествения живот в България. Новата книга е отделен, самостоятелен том, тъй като в случая не беше възможно да се приложи същият принцип на композиране по дружества и групи, както при „120 години българско изкуство…”, казват авторите на изследването. Структурирането на съдържанието е формирано според отделните видове изкуства, определяни или от материала (керамика, текстил, стъкло, метал, дърво и т.н.), или от техните функционални характеристики (монументални, декоративни, приложни). Представени са и отделни синтетични творчески области – например, участието на художника в театъра, в киното…

Читателят на „120 години българско приложно, декоративно и монументално изкуство” има възможността да се запознае с историческото развитие, богатството на стилови и тематични тенденции, с биографиите на значими автори и с ярките художествени постижения в областта на църковната и стенно-монументалната живопис, витража и монументалната скулптура, на текстила и модата, керамиката и стъклопластиката, дърворезбата, медалната скулптура, накита, пластиката от метал и кожа, сценографията и анимацията, комикса и карикатурата. Много от явленията в съвременното визуално изкуство имат своя генезис именно в многобройните прояви на изкуствата, свързани със средата за живеене. Изданието запълва една съществена празнина в историографията на българското изобразително изкуство и с богатия си информативен и визуален материал ще бъде от полза както за специалисти, така и за и любители.         

Съставители на книгата са Виолета Василчина, Димитър Грозданов, Долорес Дилова, Свилен Стефанов и Чавдар Попов, а автори: Анжело Красини, Анна Бояджиева, Антон Стайков, Атанас Свиленов, Васил Рокоманов, Вера Динова-Русева, Виолета Василчина, Гена Живкова-Чолакова, Даниела Чулова-Маркова, Диана Драганова-Щир, Дима Недялкова-Каприева, Димитър Грозданов, Калин Николов, Любомир Стойков, Мария Митева, Милена Георгиева, Мирена Златева, Николай Златанов, Пенчо Кунчев, Петър Петров, Райко Райков, Свилен Стефанов, Слава Иванова, Станимир Божилов, Теодора Вълчева, Христо Харалампиев, Чавдар Попов и Юлиян Райчев.


Изданието се реализира със съдействието на Министерство на културата, Министерство на външните работи, Столична община, Агенция „София прес”, ЗАД „Алианц България”, Национална художествена академия, Национална художествена галерия, ХГ „Жорж Папазов” – Ямбол, Национално Дарик радио.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1739-izleze-prouchvane-na-bulgarskoto-prilogno-decorativno-i-monumentalno-izkustvo.html

Философията на живота: парвенютата

Холандският художник Йеронимус Бош (Hieronymus Bosch; 1450-1510) един от най-безпощадните критици на противоречивата човешка природа и на нейните демонични страсти. „Ад” - фрагмент от триптиха „Градината на земните удоволствия” (The Garden of Earthly Delights; 1490-1510). Снимка: Museo del Prado   Тези хора имат лъскава броня, силна свирка, но и много слаб двигател, казва изтъкнатият български театрален критик проф. Юлиян Вучков.

PARVENU. От френски – човек от незнатен произход, домогнал се до аристократичните среди и подражаващ на аристократите в своето поведение, маниери… С една дума – натегач. Особено неприятни персони, за които все по-бездуховното глобално битие е идеална хранителна среда. За тези „много вредни – като най-устойчивите вируси” хора, предлагаме на вашето внимание традиционното неделно есе на проф. Юлиян Вучков от неговата книга „Човешкият свят, или храна за душата (Философия на живота)” (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2003). В своя неподражаем стил, с фино чувство за хумор и с безпощадна критичност, Професора, както го наричат неговите почитатели, рисува реалистичен портрет на парвенюто, който ще помогне на мнозина да разпознаят безпогрешно тази социално противоречива и опасна особа…


* * *

По правило парвенютата притежават нищожни способности и сива биография до момента, когато започват да се катерят по стълбата на подреждането в живота. Образованието им е бедно или пък може да е висше, но да е придобито с традиционните студентски хитрини, а понякога и с подкупи. Те нерядко са свръхосведомени в дребните, в преходните и са невежи в сложните неща от действителността. Много от тях са деца на бедно или пък на относително заможно, но пък съвсем ограничено, мисловно изостанало семейство. Световъзприемането им е много тясно, много плитко. Но те са самолюбиви, макар че са лишени от гордост, от достойнство. Държат да изкупят продължителното си застояваме в опашката на обществото, като попаднат не къде да е, а в овластената и в богаташката среда. Често желаят да бъдат нейни водачи. Съгласяват се да са поне нейните печелещи слуги, щом не успяват да я оглавят. По принцип те олицетворяват скока от дъното на баира, където се оказват с намесата на силните си покровители и цъфтят като кукуряк на припек.

Еснафът и парвенютата нерядко ни подтикват да ги смесваме, защото си приличат и са еднакво известни с ненаситната си жажда за материални придобивки. И той, и те са бездуховни хора. И той, и те обичат удобствата и мразят всяко задълбочаване във философията на живота. Но те се различават от него, въпреки че корените им са еднотипни или поне близки. Те печелят повече от него, защото го превъзхождат с доста по-голямата си подвижност. Имат далеч по-изострени сетива за динамиката и за характера на промените в живота.

Еснафът нерядко е предприемчив и упорит, докато трупа имоти, вещи, пари. Но няма бързите и винаги изгодни рефлекси на парвенютата. Често е хитър. Но те са по-отворени към света, макар че опознават явленията повърхностно и само с оглед на личните си интереси.

Парвенютата се дразнят от монотонното съществуване

То ги изнервя даже когато е подсигурено и цветущо от материално гледище. Те често харесват не само безболезненото подреждане, а и приключенията, напрежението, клопките на изгодната игра. Обожават и постигат измъкването от трудностите, а дори и безделието в рамките на възможното. Но имат голяма потребност от шума на всекидневието, от безвкусните забавления в ресторанти и ревюта, от приемите, където възникват много предложения за нечистоплътни изгодни сделки.

Парвенюто бързо преобръща поведението си според целите си, според посоката на вятъра, според характера и нуждите на установеното в момента. Елементарно е като същност. Мисли и се грижи само за себе си. Не променя тази удобна философия при никакви обстоятелства. Но играе повече роли и ги редува. Сменя ги според партньорите си. Простее като еснафите. Измества по-слабите като простаците. Спотайва се и напредва ту тържествено, ту тихо като всички мошеници. Щом преуспее, започва да се големее и да се държи тежко, макар че дрънчи като падналата счупена стомна.

Обикновено парвенюто е на власт през всички времена. Ако не заема ръководно място, то има поне добро материално положение. Върви му поне относително, защото винаги се нарежда сред най-шумните първи знаменосци на победителите. Съумява да се представи като жертва на победената страна дори когато е било нейна опора или поне нейна надежда.

Парвенютата са

най-активни и най-напредващи в преходните периоди

в дни на големи преустройства, при преминаването от една към друга обществена система. Тогава ценностната стълбица се разбърква ту повече, ту по-малко, чак докато новият ред стане достатъчно устойчив. Затова именно те спокойно „ловят риба в силно размътената вода”. Тогава използват всеобщата паника, изнервената обстановка и с лекота заемат освободените изгодни пространства.

И сега наблюдавам как едни от бившите млади кариеристи по високите етажи на социалистическото време забравят, че са хвалили братството и равенството. В близкото минало те се прегръщаха и се целуваха с работниците и селяните. А сега са ледени капиталисти. Готвели са се да оглавят пазарното стопанство точно докато са го хулили шумно.

Много деца на важни ръководители от епохата на комунизма го подиграваха на четири очи. Учеха се или работеха в най-напредналите западни страни, докато баща им ни е съветвал да коленичим пред образователния опит на Съветския съюз. Сега те и подобните на тях сред свръхзаможните и овластените биха прегазили пешеходеца с луксозните си коли, ако можеха да се измъкнат от обвиненията на съда. Те отварят прозореца на возилата си и ни псуват, ако покажем, че сме ядосани от лудешкото им препускане в центъра на града…

Парвенютата са майстори в преустройването си, защото са известни като врагове на здравите принципи. Мачкат слабите. Ала стават неузнаваеми, когато подразнят значително по-влиятелния от себе си и затруднят по-нататъшното си издигане в стълбицата на привилегированите. Тогава гласът им загубва цялата си натрапчивост и буквално изтънява. Тогава и тялото им започва да се вие като градински маркуч, а лицето им се отпуска и заприличва на увехнала зелка. Но тези бездуховни и битови същества се подреждат, защото имат редица предимства.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1738-philosophiata-na-jivota-parvenutata.html

Christie’s to offer Pablo Picasso’s Les femmes d’Alger (Version „O”)

Pablo Picasso (1881-1973), Les femmes d’Alger (Version „O”),  Painted on February 14, 1955. Photo: christies.com © 2015 Estate of Pablo Picasso / Artists Rights Society (ARS), New YorkThe auction house has estimated the iconic masterpiece of the 1950s to realize in the region of US$140 million.

NEW YORK. Christie’s is pleased to announce Pablo Picasso’s Les femmes d’Alger (Version O) will be among the star lots featured at Christie’s New York this Spring (аuction: Monday, 11 May 2015). This painting will be one of several masterpieces offered in ‘Looking Forward to the Past’, a sale created in the spirit of the many great curated auctions Christie’s has organized in New York and London in recent years. This majestic, vibrantly-hued painting is the final and most highly finished work from Picasso’s 1954-55 series in which he looked back to 19th century French master Eugene Delacroix (1798-1863) for inspiration, and in the process created a new style of painting, announced christies.com.


Previously sold at Christie’s in 1997, as part of the legendary record-breaking sale of the Collection of Victor and Sally Ganz, this iconic work promises to cause a sensation on the global art market this spring. Christie’s has estimated* the work to realize in the region of US$140 million.

* * *

To me there is no past or future in my art.
If a work of art cannot live always in the present it must not be considered at all.
The art of the Greeks, of the Egyptians, of the great painters who lived in other times,
is not an art of the past; perhaps it is more alive today than it ever was…”
- Pablo Picasso (1881-1973), 1923

* * *

Les femmes d’Alger (Version O”)

is among the first announced highlights of Looking Forward to the Past, an innovative addition to the spring calendar of auctions at Christie’s New York this May (see separate release for details). This tightly-curated sale focuses on the major artists of the 20th century and reflects a growing trend of cross-category collecting among Christie’s clients.

From the auctioneer’s rostrum it has become clear that the many new global collectors chasing masterpieces have been waiting for an iconic Picasso to appear on the market. None is more iconic than Les femmes d’Alger. The sale on Monday 11 May promises to be a sale to remember,” said Jussi Pylkkanen, Christie’s Global President.

Les femmes d’Alger, (Version O”) is the culmination of a herculean project which Picasso started after Matisse’s death, in homage to his lost friend and competitor, and which over a period of 2 months and after nearly 100 studies on paper and 14 other paintings led to the creation of this phenomenal canvas in February 1955. With its packed composition, play on cubism and perspective, its violent colors, and its brilliant synthesis of Picasso’s lifelong obsessions, it is a milestone in Picasso’s oeuvre and one of his most famous masterpieces, together with Les demoiselles d’Avignon, 1907 and Guernica, 1937. One can arguably say that this is the single most important painting by Picasso to remain in private hands. Its sale on 11 May will be a watershed moment in the market for 20th century art,” stated Olivier Camu, Deputy Chairman, Impressionist and Modern Art.

In today’s fast-paced world, it Is remarkable to think that Picasso’s Les femmes d’Alger exhibits as much freshness of perspective and approach as it did when it was painted,” declared Loic Gouzer, International Specialist, Post-War and Contemporary Art, who curated the ‘Looking Forward to the Past’ sale.

Looking to Delacroix, creating a masterpiece

Picasso painted a series of fifteen variations on Delacroix’s Les femmes d’Alger between December 1954 and February 1955, designated as versions A through O. Throughout his series, Picasso references the Spanish master’s two versions of the shared subject, intermingling their elements. Picasso is quoted as having an imaginary conversation with Delacroix, You had Rubens in mind, and painted a Delacroix. I paint [the Les femmes d’Alger series] with you in mind, and make something different again, (ed. M. McCully, A Picasso Anthology: Documents, Criticism, Reminiscences, London, 1997, p. 251).

Picasso had been fascinated by Delacroix all his adult life, and by Les femmes d’Alger in particular. Picasso’s companions testify to this intense fixation; Sir Roland Penrose states, This picture haunted his memory,” (R. Penrose, Picasso: His Life and Art, Berkeley, 1985 (3rd ed.), p. 395). In her 1964 book, Francoise Gilot recounted: He had often spoken to me of making his own version of Femmes d’Alger and had taken me to the Louvre on an average of once a month to study it. I asked him how he felt about Delacroix. His eyes narrowed and he said, “That bastard. He’s really good.’”

In addition to being an homage to Delacroix, Picasso conceived the series as an elegy to his friend and great artistic rival, Henri Matisse (1869-1954). Matisse had died in November 1954, five weeks before Picasso began the series. Matisse viewed Delacroix as his immediate forebear in terms of color and Orientalist subject matter. Carrying this legacy forward, Picasso stated, When Matisse died, he left his odalisques to me as a legacy,” (R. Penrose, Picasso: His Life and Art, Berkeley, 1985 (3rd ed.), p. 396).

Over the years, Les femmes d’Alger (Version O) has been featured prominently in major Picasso retrospectives all over the world, including at The Museum of Modern Art, New York in 1957 and 1980, The National Gallery in London in 1960, the Grand Palais, Paris in 1966-1967, The Metropolitan Museum of Art, New York in 1968, and more recently at the survey ‘Picasso et les Maîtres’ at the Louvre in 2008-2009, as well as at ‘Picasso: Challenging the Past’, at London’s National Gallery in 2009, and ‘Picasso & Modern British Art’ at the Tate Britain in 2012.

The Ganz Provenance

Les femmes d’Alger (Version O, 1955 last appeared at auction in 1997, as a key highlight of Christie’s sale devoted to the celebrated collection of Victor and Sally Ganz. The Ganzes were the original owners of the the full, 15-painting series Les femmes d’Alger, bought directly from Picasso’s dealer Daniel Kahnweiler, who had cannily insisted that one buyer purchase the entire group. Victor and Sally Ganz complied, acquiring the series on June 6, 1956 for $212,500. They later sold ten to the Saidenberg Gallery, keeping Versions C, H, K, M and O for themselves. Version C was sold in 1988 following the death of Victor Ganz, and the remaining four, including Version O”, were sold as individual lots at the 1997 sale at Christie’s New York. The collection totaled $206.5 million, setting an auction record for any single-owner collection at the time. Les femmes d’Alger (Version O”) was sold for $31,902,500, more than twice its high estimate of $12 million.

Additional highlights of ‘Looking Forward to the Past’

include approximately 25 lots created between 1902 and the end of the century. Additional highlights of the sale will be announced in coming weeks and include paintings, drawings, and sculpture by artists including Claude Monet, Piet Mondrian, Egon Schiele, Marcel Duchamp, René Magritte, Pablo Picasso, Jean Dubuffet, Mark Rothko, Alexander Calder, Martin Kippenberger, and John Currin, among others. All of the works featured will be chosen as a reflection of the sale’s overarching theme of artists using inspiration from the past to create something entirely innovative and new.

Full collection catalogue available in mid-April.

More for…

- Christie’s hold the world auction record for a work by Pablo Picasso with Nude, Green Leaves and Bust, 1932, sold For $106.5 million (New York, 4 May, 2010);

- In 2014, Christie’s achieved global sales of US$1.2 billion for Impressionist and Modern Art, an increase of 19% over the previous year;

- Christie’s is the leader for Post-War and Contemporary Art worldwide, and holds the highest prices for any works of art sold at auction: On November 12, 2013, at Christie’s New York, Francis Bacon’s Three Studies of Lucian Freud, was sold for $142,405,000 setting the new world auction record for any work of art ever sold at auction.

_____

*Estimates do not include buyer’s premium. Sales totals are hammer price plus buyer’s premium and do not reflect costs, financing fees or application of buyer’s or seller’s credits.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1737-christies-to-offer-pablo-picassos-les-femmes-dalger.html

Сам Тейлър-Джонсън няма да снима продължението на „Петдесет нюанса сиво”

Режисьорката Сам Тейлър-Джонсън (най-вляво) напусна творческия екип, заснел филма „Петдесет нюанса сиво”, заради несъвместимост в характерите с авторката на книгата Е.Л. Джеймс (най-вдясно). Снимка: ©  Forum Film BulgariaЛОС АНДЖЕЛИС. Режисьорката Сам Тейлър-Джонсън (Sam Taylor-Johnson) няма да снима продължението на филма „Петдесет нюанса сиво” (Fifty Shades of Grey; 2015), съобщи The Hollywood Reporter. По време на снимките, между нея и Е.Л. Джеймс (E.L. James) – авторката на едноименния роман, се водеше постоянна „борба за контрол над проекта”, припомнят наблюдатели.


„Независимо, че няма да снимам продължението, пожелавам успех на този, който ще се заеме с втората и третата част. Работата по „50 нюанса сиво” беше напрегната и невероятна, и аз съм благодарна за този опит”, сподели режисьорката. Тя благодари на компанията Universal, на продуцентите и на снимачния екип, на изпълнителите на главните роли – актьорите Дакота Джонсън (Dakota Johnson) и Джейми Дорнън (Jamie Dornan)…

Няколко дни преди световната премиера на филма – 12 февруари, Сам Тейлър-Джонсън обяви, че продължава работа и по следващите две части на еротичния книжен сериал: „Петдесет нюанса тъмно” (Fifty Shades Darker) и „50 нюанса свобода” (Fifty Shades Freed). Тогава от компанията-производител на лентата, обаче, не потвърдиха новината.

От информацията на The Hollywood Report става ясно, че и сценаристка на филма, британката Кели Мерсъл (Kelly Marcel), също излиза от екипа. Този факт потвърждава намеренията на Е.Л. Джеймс да смени целия творчески състав на продукцията.

До момента, приходите от „Петдесет нюанса сиво”, чийто бюджет е 40 млн. USD, надхвърлят 550 млн. USD, като 394.5 млн. USD от тях са от световно разпространение. Премиерният уикенд на филма в американския боксофис събра почти 87.2 млн. USD, а в България, където е разпространяван от Forum Film Bulgaria – над 583.6 хил. лв. и със 70 хил. зрители, стана най-гледаната премиера у нас.  

Едноименната книга, написана през 2011 г., разказва за отношенията между студентката по английска литература Анастейша и младият милиардер Крисчън Грей. Според киностатистици, 125-минутната екранизацията съдържа около 20 минути еротични сцени.

Въпреки сравнително големия зрителски интерес и впечатляващия финансов успех, „Петдесет нюанса сиво” получи изключително противоречиви оценки от кинокритиката, които бяха адресирани по-скоро към слабата литературна основа на филма, отколкото към работа на кинематографистите.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1736-sam-taylor-johnson-nyama-da-snima-prodaljenieto-na-50-nuansa-sivo.html

Благотворителна изложба на „Шипка” 6 ще набира средства за болни деца

В галерията на СБХ на „Шипка” 6 (III етаж), от 27 до 30 март, ще бъдат изложени пейзажи и натюрморти с цветя. Средствата, събрани от тяхната продажба, ще подпомогнат деца, страдащи от церебрална парализа и епилепсия. Снимка: © artnovini.com СОФИЯ. Благотворителна изложба с цел набиране на средства за деца, болни от церебрална парализа и епилепсия, организира Съюзът на българските художници (СБХ) по идея и с участието на художничката Роза Енгибарова, която всяка година предоставя свои творби за различни добротворни каузи. Експозицията ще бъде открита на 27 март, в 18.00 ч., на третия етаж в галерията на ул. „Шипка” 6, и ще продължи до 30 март.


СБХ осигурява изложбено пространство, а в изложбата ще участват художници, които са готови да предоставят безвъзмездно своите творби, с цел набиране на средства за нуждаещите се, съобщават организаторите.

Почитателите на изобразителното изкуство ще могат да попълнят своите колекции с живописни творби – пейзажи и натюрморти с цветя, изпълнени в маслени бои и акварел. Цените ще бъдат минимални, за да може изложбата да изпълни своята мисия, казват от СБХ и приканват всички, които са съпричастни към страданията на децата да посетят изложбата и при възможност да се включат в набирането на средства.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1735-blagotvoritelna-izlogba-na-shipka-6-ste-nabira-sredstva-za-bolni-deca.html

Завършват строителството на La Sagrada Familia с помощта на 3D-принтери

Строителството на La Sagrada Familia трябва да завърши пред 2026 г. Фотографията вдясно показва как ще изглежда готовата катедрала. Снимки: Screenshot of sagradafamilia.cat БАРСЕЛОНА. За завършването на легендарната катедрала „Светото семейство” (Basilica de la Sagrada Familia), чието строителство започва през 1882 г. по проект на гениалния Антонио Гауди (Antoni ‘Antonio’ Gaudi i Cornet; 1852-1926), ще бъдат използвани и най-новите достижения на революционните 3D-print технологии, съобщи порталът artnet.net. По този начин изграждането на архитектурния паметник ще може да бъде завършено през 2026 г.


В техническия отдел към храма, който отговаря за неговото завършване, се отказали от ръчното създаване на сложните модели и започнали да използват 3D-принтери, което съкратило времето за изработката им до 12 часа. Освен това тази технология позволява и корекции по „отпечатания” вече модел, допълват специалистите.  

„Заради сложните повърхности и форми, използването на двуизмерни чертежи няма смисъл от архитектурна гледна точка, – споделя Жоди Кол (Jodi Coll), главен архитект на Sagrada Familia. – Ако Гауди беше жив, той би използвал в максимален обем 3D-print технологиите, тъй като голяма част от замисъла на неговата творба е била замислена, именно като тризмерна.”

Снимка: Wikipedia.comКак ще изглежда
катедралата „Светото семейство”
през 2026 г. можете да видите тук.

Преходът към изработването на 3D-print прототипи започва в през 2001 г., но сега техническата база е подобрена значително и ще позволи да се съкрати значително от времето за създаване на моделите и ще намали финансовите загуби. По този начин завършването на грандиозната катедрала през 2026 г. е напълно реално, коментират експерти.

Антони Гауди е един от най-известните архитекти не само в Испания, но и в света. Неговото творчество излиза извън пределите на еклектизма от XIX в. и на доминиращите в пределите му исторически стилове, за да влезе в света на неравните, заоблени повърхности, за да създаде своя неповторим и безгрешно разпознаваем стил – уникален синтез между стила „мудехар” (симбиоза между испански и арабски архитектурни елементи), неоготика, ар нуво, сюрреализъм, кубизъм…

Сред най-ярките образци, създадени от гения на Гауди, са парка и двореца Гуел (Parque Güell, Palau Güell), Casa Batlló, Casa Vicens, Епископския дворец в Асторга, Casa Calvet, и др. Много от сградите, проектирани от него, са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1734-zavarshvat-stroitelstvoto-na-la-sagrada-familia-s-pomoshta-na-3d-printeri.html

„Къща за птици” ще представи „Основи на църковната живопис” от Тодор Митрович

 Оригиналната корица на „Основи на църковната живопис” от сръбския художник и преподавател доц. Тодор Митрович. Българският книжен пазар отдавна има потребност от подобен всеобхватен наръчник по иконография. Снимки: Личен архив на художникаСОФИЯ. Издателство „Омофор” ще представи пред ценителите и специалистите по християнско изкуство книгата „Основи на църковната живопис” от именития сръбски иконописец доц. Тодор Митрович (Todor Mitrović). Премиерата ще се състои на 26 март, четвъртък, от 18.30 ч. в ателие-книжарница „Къща за птици” (ул. „Проф. Асен Златаров” 22). Авторът е художник и преподавател по иконография в Академията за иконопис и консервация към Сръбската православна църква в Белград.


„Тодор Митрович балансира между традицията и иновацията, между почитта към старите майстори иконописци с тяхната опитност и изключителни постижения и – тежненията към обновление на иконографския метод, каквито усилия, разбира се, съществуват, но не всякога са безспорни или приемливи. Да споменем тук и вълненията на автора, че храмовото изкуство очаква обновление, разбира се, под санкцията на богословската каноничност на Църквата”, пише по повод изданието редакторът Венета Дякова.

Книгата е своеобразен „наръчник” – сам авторът я предлага на студентите по църковно изкуство. В своята монография художникът е обяснил и илюстрирал най-важните етапи и стъпки, подходи, цветови решения и прочее в постигането на иконния образ – според нормите и технологията на средновековните майстори зографи. И още едно достойнство на книгата: впечатляващият илюстративен материал от скици, цветови детайли, стенописи, мозайки, икони, идещи от древността на църковното „богословие в образ и цвят”, казват още издателите.

„Основи на църковната живопис” е енциклопедичен труд, посветен на опита на старите майстори и на въпросите за мястото на иконописта в нашата съвременност. Книгата ще заинтригува и онези, които в красотата на иконата откриват копнежа по божествената светлина, допълват от „Омофор”.

„Богато илюстриран с примери за различни подходи и от различни исторически периоди на византийското изобразително изкуство, наръчникът „Основи на църковната живопис” е авторитетна книга, която има ценен принос в областта на християнската иконография. Насочен преди всичко към студентите и специалистите по изобразително изкуство и иконопис, този труд се превръща в същностно необходима литература за всеки, който иска да получи изчерпателно познание за мястото и значението на иконата и живописта в съвременния свят и от перспективата на вечния живот.” – отбелязва в рецензията си към монографията изтъкнатият сръбски художник и преподавател проф. Чедомир Васич (prof. Čedomir Vasić).

Тодор Митрович е роден н Белград през 1972 г. Завършил е Факултета по изящни изкуства на Художествената академия (University of Arts) в родния си град през 1997 г., от където получава и магистърска степен (2006). От 2001 г. e преподавател в художествената академия на Сръбската православна църква (Висока школа – Академија Српске Православне Цркве за уметности и консервацију).

В началото на своята кариера работи активно в областта на абстрактната живопис и неговите творчески търсения са увенчани с наградата за най-добра изложба в Белград през 1999 г. Своята последна светска експозиция Митрович представя през 2003 г.

Художникът рисува икони от 1993 г. През всички тези години той интерпретира канона на християнската икона чрез различни изразни средства, като се опитва да направи мост между църковното и съвременното изкуство.    

Доц. Тодор Митрович е автор на редица статии по теория и история на Византийското изкуство, по теология. През 2009 г. става участник в групата от преподаватели по иконография от Гърция, България, Румъния, Сърбия, Русия и Македония, наречена Eikona, която предава опита си на студенти в различни университети. Участник е в различни регионални и международни конференции.

Художникът има осем самостоятелни изложби (пет с иконопис). Свои творби е представял и в много групови експозиции: в Белград, София, Атина, Букурещ, Битоля, Велико Търново, Париж, Лондон, Рейкявик, Осло, Кембридж, Солун и т.н.  


Книгата „Основи на църковната живопис” ще бъде представена от проф. д-р Елена Генова от Института за изследване на изкуствата към БАН, Тодор Енчев – преподавател по християнско изкуство в Православния богословски факултет на Великотърновския институт и редакторката на изданието Венета Дякова.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1733-kasta-za-ptici-ste-predstavi-osnovi-na-carkovnata-jivopis-ot-todor-mitrovic.html

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ: Литературата е душата на българската нация

Георги Константинов - един от класиците на съвременната българска поезия. Снимка: © Ани Петрова, в. „Новинар”Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва – въпреки насрещния вятър, казва отново един от класиците на съвременната българска поезия.

ПРЕДИ около месец и половина писателят Владимир Луков сподели в профила си във Facebook едно интервю с големия български поет Георги Константинов. Интервюто беше взето от изтъкнатия критик, журналист и преводач Огнян Стамболиев и бе публикувано в сайта на Съюза на свободните писатели в България. Когато зачетох този текст, нямах никаква представа кога е правено. След това разбрах, че е не е от вчера, но въпреки това продължава да бъде безпощадно актуално. Какво се случва с българската култура? С българската литература? С българския талант?..


Заглавието на интервюто: „Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва – въпреки насрещния вятър”, ме впечатли особено силно. В България насрещният вятър и днес продължава да е силен, дори вече – ураганен. Сякаш „капитаните на изкуството” едва удържат руля – някои, за огромно съжаление, „слязоха на сушата”… Други, като поетът, писателят и издател Георги Константинов, продължават да пазят Пламъка на българската душевност в сърцето си… Накъде ли води кораба на българската култура и изкуство насрещната буря на противоречивото ни съвременно битие?..

Сега, през март 2015 г., след няколко седмици на дистанционна интерактивна координация, предлагаме на вашето внимание, с любезното съгласие на г-н Стамболиев и на г-н Константинов, интервюто (във вариант на своеобразен журналистически remaster), допълнено с няколко въпроса, които artnovini.com зададе на главния редактор на „Пламък” – най-старото литературно списание, което излиза в България…

* * *

Ще направя всичко възможно пламъкът
да не загасва – въпреки насрещния вятър

„Поетът е лъжец, който винаги казва истината”
Жан Пол Сартр
(1905-1980)

- Уважаеми, Георги Константинов, да започнем с началото на вашия път в поезията. Дебютирахте в едно особено време – през 1967 г., със стихосбирката „Една усмивка ми е столица”. Как се прие първата ви книга тогава? После продължихте с „Обичай ме в неделя” (1970)… Още с първите си книги се изявихте еднакво силно и в т.н. „гражданска поезия”, както я наричахме тогава, и в лиричната поезия. Останахте верен на тези две линии, но с времето тя се промени, става по-дълбока, по-мъдра…

- В първите ми книги имаше немалко творби, в които звучаха критично-публицистични и сатирични нотки - „Цар Ивайло”, „Един от нас е Бог…”, „Есен”, „Вик” и др. Бяха насочени против догматизма и остарелите представи за света, в който живеехме. Ето защо в печата се появиха и немалко критични отзиви по мой адрес, особено за първата ми книга. Но това засили, мисля, читателското внимание към нещата, за които пише един съвсем млад поет. В основата на такива творби е истината, голата истина за нещата на живота. Тази особена посока в моите стихове се разшири и задълбочи по-нататък, тя скъси разстоянието между мен и читателите, но стана причина и за мои горчиви преживявания – няколко години преди падането на Берлинската стена. Ще спомена обществения шум около мои произведения като „Динозавърът”, „Квартално събрание”, „Скица от натура” и др. И досега пиша такива творби, понякога – откровено сатирични… Даже неведнъж съм чувал да ме наричат „лирикосатирик”… Ето и един случай от това време. Бързах за тръгващия плевенски влак и задъхан влязох в купето. А там седи доста стар човек и ме поглежда изпитателно. „Каква ти е работата?” – пита. „Журналист съм” – отговарям (никога не казвам на всеослушание, че съм поет). А той: „А, журналист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този – като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него – моето стихотворение „Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах…

Но ако трябва да бъда още по-откровен – мисля, че любовната лирика ми донесе много повече от онази подранила популярност. Стихотворения като „Писмо”, „Жените не обичат…”, „Миг като вечност”, „Тя се съблича бързо, кратко…”, „Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и много още, ми преправиха невидима пътека към хилядите почитатели на поезията. Многократно съм се убеждавал в това – чувал съм тези стихотворения да се цитират от непознати хора, виждал съм ги преписани с различни почерци. Неслучайно моята книга с любовна лирика от по-ново време „Обичам те дотук” достигна тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на английски и са били посрещани с немалък интерес на различни международни форуми. А в студентските ми години такива именити творци като Камен Зидаров и Дора Габе ми казваха, че някои мои творби са „дебеляновски”. Независимо, че тогава четях повече Гео Милев, Никола Вапцаров или Веселин Ханчев, а от световните поети се възхищавах на Шекспир, Вийон и Кавафис… Мисля, че ми е присъщо да чувствам по особен начин и природата – планината, равнината, морето, космоса. Ярките знаци, които ми дава природата, ми помагат да задълбочавам и обогатявам и своята лична философия за живота. Големият наш поет Валери Петров пръв отбеляза тази „природна” особеност на много мои стихотворения. И самият аз съм откривал в себе си, как да кажа, свой ъгъл на гледане към природата. Бил съм някъде с други хора, но единствен съм забелязвал и вечерната дъга, и миража в пустинята, и вълната, която се ражда от самата себе си…

Всъщност, какво според вас е Поезия, и какво е Вдъхновение? Имате ли свое кратко определение?

- През своя живот съм написал няколко стихотворения за поезията. В едно от тях – от книгата ми „Врана в снега” (2011) – иронизирам всички възможни литературни определения: „Какво е поезията?/ Според поета – / вечерно слънце, / бяла мъка/ и любов без име…/ Според лекаря – / една щастлива форма на неврастения. / А според филолога Хикс – глаголи, / съществителни, / и тук-там епитети…” И завършвам с думите, че най-хубав израз на поезия има в онази народна песен за сурия елен над извора: „С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”. А в едно друго стихотворение сравнявам поетическото вдъхновение със споменатата вълна, родена от „себе си”.

Наистина, действителният поет не очаква вълнение отстрани: от прочетени книги, от чуждо вълнение, от критическа похвала или правителствен орден. Най-често неговата болка или възторг идват от скрити пластове на живота. Неговата лична вълна може да се надигне и в абсолютно задрямало море. Истинският поет има способността сам да извика, когато трябва, своето вдъхновение.

В тази връзка, бих искал да ви попитам: Жан Пол Сартр се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме, или да откриваме?” Какво мислите вие?

- Сартр има още една запомняща се мисъл: „Поетът е лъжец, който винаги казва истината”. Познавам десетки поети, някои от тях – богато ерудирани и надарени с красноречие. Но повечето от тях имат дребен, но много важен недостатък – липсва им усет за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, мания за литературна изключителност и себелюбов. От такъв човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители говори Жан Пол Сартр. А има предвид такива поети, които могат да напишат творби като „На един убит”, поемата „Септември”, „Предсмъртно” от Вапцаров или „Жив съм!” от Веселин Ханчев. А може да продължим изреждането с такива световно известни стихотворения като „В очакване на варварите” от Кавафис, „Под моста Мирабо…” на Аполинер, баладите на Вийон или „Паметник” от Пушкин. Нарочно ги казвам разбъркано, без хронология, защото те така живеят в човешката памет. Такива поети са откриватели, а понякога – и създатели на своите открития. Но в дневника си намерих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен мъдрец: „Както лошият човек е все пак човек, така и лошият поет е все пак поет”. Това, при добро желание, също може да бъде прието като реален факт.

Вярвате ли в ролята на Подсъзнателното в поезията?

- Подсъзнателното идва, когато ти съзнателно си се готвил за него. Без никаква връзка с моите стихотворни ръкописи, аз съм се интересувал в различните години от астрономия, история, философия, даже от ядрена физика. И в някакъв „подсъзнателен” творчески момент е идвала помощ – като метафора, житейска формула или афоризъм. От съседни на поезията пространства.

Смятате ли се за свързан с вашето поколение в поезията?

- Доста скептично се отнасям към понятието „поколение”. Ако говорим за творци – дали Христо Ботев и Кръстьо Пишурката са от едно поколение? Ако става дума за връзката поет-читател, толкова различни са читателите от едно поколение. Едни обичат да четат стихове близки до чалгата, други се напрягат да разберат Сен Джон Перс… Да не говорим за нечитателите, които са многократно повече.

Та връзката ми с хора от моето поколение е повече житейска. Давам си сметка, че точно това поколение преживя няколко огромни обществени сътресения в личния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските догми, уморителната работа по социалистическите строежи (според мен, тогава България започна да става индустриална държава), студената война, срутването на системата СИВ и идването на грабителската псевдодемокрация… В болките и радостите на моето поколение се оглежда почти половинвекованата съдба на нашия народ… Но ето че заговорихме за политико-обществени проблеми и поезията се скри зад ъгъла.

Пишете и за деца? Как започнахте? Как се случи това? Трудно ли е да се пише за деца? Максим Горки имаше интересна мисъл по този повод…

- Доколкото си спомням, той казваше, че за деца трябва да се пише така, както се пише за възрастни, само че по-добре. Аз пък бих допълнил – и още по-честно. Ала без много дидактизъм и банални поуки. В литературата за деца най-добри помощници са сладкодумието и чувството за хумор… Започнах да пиша онези весели приказки, влезли в книгата „Папагалчето Браво” заради своя малък син Константин. Това беше преди повече от 40 години. После се появи хумористичният роман за деца „Туфо, рижият пират”. Синът ми беше станал по-голям и тогава влезе на няколко места в романа като литературен герой. Сега той едва ли ще разтвори някои от моите книги за деца, но други деца още ги четат. През 2011 г. издателство „Хермес” направи по две издания на „Туфо…” (романът е значително преработен и допълнен) и на „Румпи-румп”. След това публикуваха отново и „Папагалчето Браво”. Там излезе и моята стихосбирка „Любовно разписание”. Мога да заявя гордо, че съм най-издавания български автор в издателство „Хермес”… Е, тиражите не са толкова големи, но все пак става дума за издавани и преди детски книги (не включвам стихосбирката), преживели няколко десетилетия…

Имате ли свои учители в поезията – наши и чужди? Кои автори четете и препрочитате?

- Малко учудващо ще призная, че обичам да чета проза. От такива автори като Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Куельо. От нашите автори бих препрочел „Железният светилник”, „Време разделно” или „Поручик Бенц”. Напоследък, силно впечатление ми направиха романът „Разруха” на Владимир Зарев и сборникът с разкази „Българчето от Аляска” на Деян Енев, книгата „Алкохол” на Калин Терзийски. Имаме и още интересни, съвсем млади, разказвачи. Много съм благодарен и на големия преводач Огнян Стамболиев, който ми даде възможност да се запозная с най-доброто от румънската литература… А за поезията вече говорихме. Но да спомена повече имена: Шекспир, Роберт Бърнс, Кавафис, Янис Рицос, Франсоа Вийон, Пушкин, младият футурист Маяковски, Уитман, Сен Джон Перс, Вислава Шимборска, Тумас Транстрьомер (когото лично познавам). А от българската поезия ще спомена творби, които говорят сами за себе си: „Хаджи Димитър”, „Нощ”, „Легенда за разблудната царкиня”, „Гаврош”, поемата „Септември”, „Предсмъртно”, „Жив съм!”, „Възпоминание за снега” на Инджов, „Алабалада за контрадмирала” от Валери Петров, и поне още толкова български творби…

Приемате ли твърдението, че нашата поезия е една от добрите в света. Вие сте председател на българският ПЕН клуб (бел. ред.: от 2014 г. негов председател е Бойко Ламбовски). Следите процесите в литературата и специално – в поезията.

- Може би е вярно това. Но колкото е добра поезията ни, толкова е почти неизвестна. Едва ли има европейска държава, която да държи в такава сянка своята литература. В страни, на големина като нашата, съществуват специални фондации за издаване в чужбина на национална литература, преди всичко – поезия. Тези фондации разполагат със стотици хиляди евро за преводи на чужди езици, за срещи на писателите в чужбина, за реклама на излезли книги и т.н. Подобна фондация в Словакия се нарича „Слолия”, в Австрия – KulturKontakt, във фламандската част на Белгия – „Фламандска литература”, в Сърбия и Македония има няколко такива фондации и т.н.

Носител сте на немалко литературни награди… Какво мислите за тях? Необходими ли са на твореца?

- Хубаво е да има литературни награди, те обръщат погледа на обществото към важни имена от нашата книжовност. Но когато наградите се дават вследствие административни комбинации, или без да се познават истинските сполуки в един или друг жанр, тогава погледът на обществото остава излъган. А такава измама във време на духовна криза може допълнително да навреди и на българската литература, и на вкуса на оределите нейни читатели…

Ако не сте писател и започнете отново, бихте ли избрали друг път, друга професия?

- Примамливо е това, което символично си представяте, но не бих искал да започвам отново. Целият, изминат от мен творчески път – с грешки и падения, с завои и сполуки – ми е скъп. Пък и няма как да станеш два пъти писател. Това призвание е неповторимо. Изпитвам гордост, че съм български писател в най-сложния период, може би, от новата ни история.

Отдавна сте редактор, работихте дълго и плодотворно в „Родна реч”, след това продължихте и в списание „Пламък”, където сте и досега. Какво ви дава и какво ви отнема тази работа?

- Банално казано, вече няколко десетилетия имам възможността да държа ръката си върху пулса на родната литература. Публикувал съм първите творби на десетки млади писатели. После тези млади писатели пред очите ми постепенно са изчезвали или са ставали известни в литературния свят. Например пред очите ми са Бойко Ламбовски, Деян Енев, рано отишлият си Виктор Пасков, трагично загиналата Петя Дубарова, Алек Попов, Милена Лилова, Владо Любенов, Пламен Киров, Радостина Григорова, Патриция Николова, Весела Димова, Румен Денев, Илияна Стоянова и много други… Тази творческа връзка с непрекъснато подмладяващата се литература в „Родна реч” и „Пламък” навярно ми е подарила млади импулси и на мен… А аз самият винаги съм се старал да бъда в помощ на младите автори – не толкова със съвети, колкото с лични примери… И неведнъж съм им казвал думите на известен френски писател: „Дайте повече от нас, но знайте, че ние дадохме всичко!”

Държавата изостави дори водещите културни и литературни издания да се спасяват сами. Голяма част от тях загинаха. „Пламък” оцеля…

- Да, ученическото списание „Родна реч” изчезна от хоризонта… Сигурно идва ред и на списание „Пламък”. Споменах вече за безразличието на държавата по отношение на литературните издания, на родната литература изобщо. „Пламък” още съществува, но вместо всеки месец, или на два месеца веднъж – сега излиза в 4 сезонни броя през годината: зима, пролет, лято, есен. Трудно ми е да коментирам такова абсурдно отношение на нашето общество към изданията за литература. А литературата е душата на нацията!… Но аз не съм свикнал да се предавам. Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва – въпреки насрещния вятър.

Основано от Гео Милев през 1924 г., списание „Пламък” е най-старото издание за литература, което излиза в България. Снимки: © сп. „Пламък”* * *

В днешно време у нас литературата не е главна грижа.
И второстепенна не е

„Внезапното поколение” изигра положителна роля в нашия литературен живот, каза пред artnovini.com един от класиците на съвременната българска поезия.

Ще започна оттам, откъдето завършва интервюто на г-н Стамболиев: какво се случва днес, през 2015 г., със списание „Пламък”?

- Списание „Пламък”. Списанието на Гео Милев (1895-1925), създадено преди повече от 90 години, и дало път на много млади автори в днешно време, сега се задъхва и се появява много по-рядко от преди – четири пъти в годината. Причините са главно финансови: списанието няма подкрепа на държавата, а Съюзът на писателите (СБП) трудно отделя пари за него.

Всичко е на раменете на нашия малък екип: търсим средства от общини и фондации, понякога го спонсорираме с лични пари. За жалост в днешно време  у нас литературата не е главна грижа. И второстепенна не е. И все пак се гордеем, че през годините дадохме трибуна – в повечето случаи за пръв път – на автори като Здравка Евтимова, Бойко Ламбовски, Радостина
Григорова
, Владо Любенов, Пламен Антов, Иван Желев, Пламен Киров, Весела Димова, Мария Николова – НияСибила Алексова, Васил Балев, Ирина Велева, Христо Караславов, Светла Георгиева, Анжела ДимчеваМилена Николова, Илеана Стоянова, Георги Ангелов, Александър Гочев и много, много, други. Някои от тях израснаха като твърде известни писатели…

Казвате, че сте скептик към понятието „поколение”, но някъде в началото на Милениума вие дадохте име на една широка, пъстра група млади хора, които нарекохте „Внезапното поколение”. Имах честта да бъда сред хората, които се събирахме в редакцията на „Пламък”. Които публикувахте. Сега, години по-късно, за мен този спомен е като прекрасен сън… Дадохте ни доверието си, а на някои от нас и крила да полетим… Смятам, че не ви подведохме…

- Изброявайки няколко десетки авторски имена, като по-горните, аз имам предвид и названието, което им дадох тогава – „Внезапното поколение”. Спомням си, че една британска литературна енциклопедия отбеляза този творчески факт като „обещаващо явление в новите източноевропейски литератури”. Тя посочи (на близо половин страница), че това е „откритие” на българското списание „Пламък”, споменават и моето име като създател на тази впечатляваща рубрика.

Да, самото определение и творческото обособяване на „Внезапното поколение”, изигра положителна роля в нашия литературен живот. По този начин ние подпомогнахме идващата литературна вълна у нас, която си имаше своя, сравнително нова, характеристика: по-широк поглед, разкрепостеност на изказа, по-голяма доза чувство за хумор и т.н.

Но не по наша вина тази помощ не беше достатъчна. Тогавашните млади таланти, вече с посивели коси, продължават да водят битка за своето себеутвърждаване. Някои от тях заминаха за чужбина: като Христо Караславов е в Брюксел, Радостина Григорова е в САЩ, Марио Николов е във Виена, Александър Гочев е в САЩ и т.н.

Радващо е това, че повечето от споменатите творци участват в българския литературен живот. Неотдавна издадоха нови книги Здравка Евтимова, Христо Караславов, Владо Любенов, Сибила Алексова, Васил Балев, Светла Георгиева и доста други. Книгите им бяха посрещнати с положителни отзиви от четящата публика.

Кое е най-важното нещо, което днес държите върху бюрото си?..

- Ако се интересувате  и от моето лично творчество, мога само да изредя заглавия. Най-напред ще кажа, че продължавам да пиша стихове, които бяха включени в няколко стихосбирки: „Врана в снега” (2013) – отличена с наградата на СБП; „Вълнение н Константинопол” (2014) с две издания; и още: два тома „Лирика” и „Сатирични стихотворения” – част от четиритомното издание на ИК „Захарий Стоянов” и др.

Но ще сложа особен акцент на своята есеистична проза, като отбележа двете си споменни книги: „Човек за споделяне. Първа част” (2013) и „Човек за споделяне. Книга втора” (2015) на пловдивското издателство „Хермес”.

Мисля, че така – със стиховете и споменната си проза – очертах по-ясно пространството на своята творческа работа и това, мисля, беше в интерес на моите любознателни (вероятно не чак толкова многобройни) читатели.
Използвам повода с това интервю да изпратя поздрави във всички посоки – на талантливите, по-млади от мен, хора на перото у нас и в чужбина, на верните читатели и почитатели на българската поезия, където и да се намират те.
Желая на всички здраве и вдъхновение!


* * *

Георги Константинов. Снимка: © ИК „Хермес”Биографии:

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден през 1943 г. в Плевен. Завършил е гимназия в родния си град, а след това – „Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски”. Работил е като телевизионен журналист и завеждащ творчески отдели във вестниците „Пулс” и „Народна младеж”. През 1973 г. става главен редактор на ученическото списание „Родна реч”, а от 1983 г. оглавява списание „Пламък”, където работи и досега. Бил е народен представител във Великото Народно събрание (1990-1991) и зам.-министър на културата (1995-1997).

Първите му стихотворни публикации се появяват в списание „Родна реч” през 1959 г., където негов стихотворен цикъл получава първа награда. Печата свои творби в вестниците „Пулс”, „Студентска трибуна”, „Литературен фронт”, както и в списанията „Пламък” и „Септември”. Първата му стихосбирка „Една усмивка ми е столица” се появява през 1967 г. Автор е на повече от 30 книги със стихове, между които „Обичай ме в неделя”, „Неграмотно сърце”, „Електронното куче”, „Общителен самотник”, „Обичам те дотук”, „Будна кома”, „Дърво и птица”, „Вечерна дъга”, „Лявата ръка на Бога”, „Аспиринов сняг”, „Човекът е въпрос”, „Нови стихотворения”, „Врана в снега” и др. Автор е на книгите с хумористична проза за деца „Туфо, рижият пират”, „Приказки за слончето Румпи-румп”, „Магаре с крила” и др. Публикувал е също редица есеистични и публицистични творби.

По негови стихотворения са създадени много песни. Георги Константинов има книги, преведени на френски, немски, полски, руски, украински, сръбски, казахски и други езици. Негови стихотворни цикли са излизали на английски, японски, хинди, пенджабски, фарси, турски, румънски, словашки, фламандски и други езици.

От 2009 до 2012 г., издателство „Захарий Стоянов” публикува поредицата „Избрани творби в четири тома” с негови избрани съчинения: лирика, сатира, книги за деца, есеистика, публицистика.

Писателят е носител на националните литературни награди „Иван Вазов”, „Петко Рачов Славейков”, „Константин Константинов”, „Гео Милев” и др. Лауреат е на приза Medalica Pontificia (1996), който връчва Ватикана. През 1994 и 1996 г. е номиниран за Световната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен”. Почетен гражданин на родния си град Плевен. Дългогодишен издател на списание „Пламък”. От 2000 до 2014 г. е председател на българския П.Е.Н.-център.

* * *

Огнян Стамболиев. Снимка: © svobodenpisatel.orgОГНЯН СТАМБОЛИЕВ е роден през 1947 г. в Русе. Завършил е българска и италианска филология в Софийския университет. Специализирал е румънски език в Букурещкия университет. Работил е като оперен драматург, библиотекар, учител, редактор.

Критик, журналист, преводач. Автор е на монографиите: „Несравнимият Кирил Кръстев”, „Слънчевият тенор Николай Здравков”, „Нова книга за операта” в два тома, „Книга за оперетата и мюзикъла”. Автор и преводач на оперни либрета.

Издал е много книги с преводи от Жан Пол Сартр, Йожен Йонеско, Емил Чоран, Мирча Елиаде, Лучиан Блага, Йон Лука Караджале, Никита Станеску, Григоре Виеру, Захария Станку, Мирча Динеску и др. Участвал в редица поетични антологии с преводи на румънски и италиански поети. Сътрудничи активно на големите наши периодични и ежедневни издания. Представен е в енциклопедии у нас, в САЩ, Великобритания и в Румъния.

Член на Съюза на преводачите в България (СПБ) и на Управителния му съвет. Председател на Дружеството на преводачите в Русе. Носител на награди от Съюза на преводачите в България, Министерство на културата на България, Министерство на културата на Румъния, Румънския културен институт, Съюза на румънските писатели. Огнян Стамболиев е първият български лауреат на Наградата за превод на Румънската академия и др.


* * *

Георги Константинов

Снимка: © Архив на писателяАспиринов сняг
(от стихосбирката „Аспиринов сняг”, 2001)

Единствена аптека сред градчето.
Момински профил.
А косата – бяла…
Това ли е момичето, което
за първи път целунах
на раздяла?

Защо не се обадих – сам не зная.
А тя потъна в шала си.
Отмина…
След туй мълчах в хотелската си стая.
И тъжен бе цветът
на аспирина.

Белееха дърветата отсрещни.
И дансингът. И лятната къпалня.
И тъжен
аспиринов сняг валеше
над моята любов провинциална.

Но върнах се във спомен ненадеен.
Видях се млад
на избледняла снимка…
Добре, все пак, че чувството живее
по-дълго
от една настинка.

* * *

Благодаря ти, че ме мразиш искрено
(от стихосбирката „Общителен самотник”, 1982)

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта – заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги…
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая…
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.

* * *

Снимка: © Архив на писателяВ летящ ден, в летяща нощ
(от стихосбирката „Дърво и птица”, 1999)

Дали говоря или се крия от думите,
Дали въздишам отчаяно
или крещя от радост,
дали навеждам глава над своите грижи
или зяпам безцелно през прозореца -
лети животът ми (не е банална метафора),
лети животът ми
с реактивна безвъзвратност.

Летят моите безкрили жестове,
летят моите падения,
превръщат се в летящи спомени
моите мъдри планове за утре…
Може да съм потънал
някъде в себе си
може да съм оглупял от любов
или вцепенен от скръб -
животът ми лети с космическа изчисленост.
Аз съм само пътник
в летящ ден, в летяща нощ.

Не питам за посоката
в необятния пейзаж.
Нямам представа – отивам или се връщам.
Но зная, че ми предстои
Голямото приземяване,
в което човек
разгадава небето.

Source Article from http://artnovini.com/interview/1732-georgi-konstantinov-literaturata-e-dushata-na-bulgarskata-nacia.html

The movie star Ingrid Bergman is of the official poster for the 68th Festival de Cannes

Photo: © FDC / Lagency / Taste (Paris) / Ingrid Bergman © David Seymour / Estate of David Seymour - Magnum PhotosCANNES. The 68th Festival de Cannes has chosen to pay tribute to Ingrid Bergman (1915-1982) with this year’s poster, following on from Marcello Mastroianni (1924-1996) in 2014, announced festival-cannes.fr. Hollywood star Ingrid Bergman was a modern icon, an emancipated woman, an intrepid actress, and a figurehead for the new realism. She changed roles and adoptive countries as the mood took her, but never lost sight of her quintessential grace and simplicity.


This year’s poster captures the actress, who worked with Alfred Hitchcock (1899-1980), Roberto Rossellini (1906-1977) and Ingmar Bergman (1918-2007), and starred opposite Cary Grant (1904-1986), Humphrey Bogart (1899-1957) and Gregory Peck (1916-2003), in all her beauty, her face lit up by a calm serenity that seems to herald a promising future.

Liberty, audacity, modernity – values also shared by the Festival, year after year, through the artists and films it showcases. Ingrid Bergman, who was President of the Jury in 1973, encouraged this journey…

My family and I are deeply moved that the Festival de Cannes has chosen to feature our magnificent mother on the official poster to mark the centenary of her birth,” said Isabella Rossellini. Her outstanding career covered so many countries, from the smallest European independent films to the greatest Hollywood productions. Mum adored working as an actress: for her acting was not a profession but vocation. As she put it, ‘I didn’t choose acting, acting chose me.’ ”

Based on a photograph by David Seymour, co-founder of Magnum Agency, Hervé Chigioni, who also created for last year’s remarkable Festival poster, was once again behind this year’s image, with his graphic designer Gilles Frappier.

He has also produced an animated film based on the visual, featuring a remix of the Festival’s theme music, The Carnival of the Animals (1886) by Camille Saint-Saëns (1835-1921), arranged by two Swedish musicians, Patrik Andersson and Andreas Söderström.

And the tributes will not end there. Ingrid Bergman, in Her Own Words‏, a documentary by Stig Björkman (the author of books and documentaries on Woody Allen and Ingmar Bergman) will also be screened as part of the Cannes Classics.

Finally, the Festival de Cannes will also be associated with the ‘Ingrid Bergman Tribute’ to be organised next September by Isabella Rossellini, to celebrate the centenary of her mother’s birth. The show, directed by Guido Torlonia and Ludovica Damiani, will be based on the star’s autobiography and her correspondence with Roberto Rossellini. It will be performed in the five key cities in Ingrid Bergman’s life: Stockholm, Rome, Paris, London and New York, and will feature, alongside Isabella Rossellini, Jeremy Irons, Fanny Ardant, Christian De Sica and several other actors. The show’s cast will be announced at next Festival.

The 68th Festival de Cannes will take place from 13 to 24 May 2015. The Jury will be presided by the American directors Joel Coen and Ethan Coen. The Official Selection will be announced on Thursday 16th April.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1731-the-movie-star-ingrid-bergman-is-of-official-poster-for-the-68-festival-de-cannes.html