Conflict, Time, Photography in Tate Modern

Nagasaki - 18 years later… Shomei Tomatsu, ‘Steel Helmet with Skull Bone Fused by Atomic Bomb, Nagasaki’ 1963. Photo: © Shomei Tomatsu - interface. Courtesy of Taka Ishii Gallery, TokyoLONDON. The exhibition Conflict, Time, Photography brings together photographers who have looked back at moments of conflict, from the seconds after a bomb is detonated to 100 years after a war has ended. This exhibition will be open in Tate Modern (The Eyal Ofer Galleries) on 26 November 2014 and will continue until 15 March 2015, announced

Conflict, Time, Photography coincide with the centenary of the First World War (1914-1918), this major group exhibition offers an alternative to familiar notions of war reportage and photojournalism, instead focusing on the passing of time and the unique ways that artists have used the camera to reflect on past events.

Dresden - 7 months later… Richard Peter, ‘Dresden After Allied Raids Germany’ 1945. Photo: © SLUB Dresden / Deutsche Fotothek / Richard Peter, sen.Conflicts from around the world and across the modern era will be depicted, revealing the impact of war days, weeks, months and years after the fact. The works will be ordered according to how long after the event they were created: Images taken weeks after the end of the American Civil War (from 1861 to 1865) will be hung alongside those taken weeks after the atomic bombs fell on Japan in 1945. Photographs from Nicaragua taken 25 years after the revolution will be grouped with those taken in Vietnam 25 years after the fall of Saigon. The exhibition will conclude with new and recent projects by British, German, Polish and Syrian photographers which reflect on the First World War a century after it began.

The broad range of work will reflect many different ways in which conflict impacts on people’s lives. The immediate trauma of war can be seen in the eyes of Don McCullin’s Shell-shocked US Marine 1968, while the destruction of buildings and landscapes are documented by Pierre Antony-Thouret’s Reims After the War (published in 1926) and Simon Norfolk’s Afghanistan: Chronotopia 2001. Other photographers explore the human cost of conflict, from Stephen Shore’s account of displaced Jewish survivors of the Second World War (1939-1945) in the Ukraine, to Taryn Simon’s meticulously researched portraits of those descended from victims of the Srebrenica massacre.

: Hiroshima - seconds later… Toshio Fukada, ‘The Mushroom Cloud - Less than twenty minutes after the explosion (4)’ 1945. Photo: Tokyo Metropolitan Museum of Photography © The estate of Toshio Fukada, courtesy Hiroshima Peace Memorial MuseumDifferent conflicts will also reappear from multiple points in time throughout the exhibition, whether as rarely-seen historical images or recent photographic installations. The Second World War for example is addressed in Jerzy Lewczynski’s 1960 photographs of the Wolf’s Lair / Adolf Hitler’s War Headquarters, Shomei Tomatsu’s images of objects found in Nagasaki, Kikuji Kawada’s epic project The Map made in Hiroshima in the 1960s, Michael Schmidt’s Berlin streetscapes from 1980, and Nick Waplington’s 1993 close-ups of cell walls from a Prisoner of War camp in Wales.

As part of Conflict, Time, Photography, a special room within the exhibition will also be guest-curated by the Archive of Modern Conflict. Drawing on their unique and fascinating private collection, the Archive will present a range of photographs, documents and other material to provide an alternative view of war and memory.

Conflict, Time, Photography is curated at Tate Modern by Simon Baker, Curator of Photography and International Art, with Shoair Mavlian, Assistant Curator, and Professor David Mellor, University of Sussex. It is organised by Tate Modern in association with the Museum Folkwang, Essen and the Staatliche Kunstsammlungen, Dresden, where it will tour in spring and summer 2015 respectively. The exhibition is also accompanied by a fully-illustrated catalogue ()from Tate Publishing and a programme of talks and events in the gallery.

* * *

Artists included in the exhibition are: Pierre Antony-Thouret, Nobuyoshi Araki, George Barnard, Adam Broomberg and Oliver Chanarin, Luc Delahaye, Matsumoto Eiichi, Roger Fenton, Jim Goldberg, Toshio Fukada, Kikuji Kawada, An-My Lê, Jerzy Lewczynski, Emeric L’huisset, Agata Madejska, Diana Matar, Chloe Dewe Mathews, Don McCullin, Susan Meiselas, Simon Norfolk, João Penalva, Walid Raad, Jo Ratcliffe, Sophie Ristelhueber, Julian Rosefeldt, Hrair Sarkissian, Michael Schmidt, Ursula Schulz-Dornburg, Indre Serpytyte, Stephen Shore, Harry Shunk, Taryn Simon, Shomei Tomatsu, Hiromi Tsuchida, Paul Virilio, Nick Waplington and Jane and Louise Wilson.

‘Shell Shocked US Marine, The Battle of Hue’ 1968, printed 2013. Photo: © Don McCullin* * *

Related events

Talks and lectures

Susan Meiselas in conversation with Simon Baker
Thursday 27 November 2014, 18.30-20.00

Curator’s tour and private view: Conflict, Time, Photography
Wednesday 3 December 2014, 18.30-20.30

BSL Tour: Conflict, Time, Photography
Friday 6 February 2015, 19.00-20.00

Photographing History: Conflict, Time, Photography artists
in conversation with Simon Baker

Monday 16 February 2015, 18.30 – 20.00

Curator’s Tour and Private View: Conflict, Time, Photography
Monday 23 February 2015, 18.30-20.30

Performance and music

War Primer 2 by Broomberg & Chanarin
Monday 26 January 2015, 18.30-20.30


Harun Farocki: Images of the world at the inscription of war
Friday 30 January 2015, 19.00-21.00

John Gianvito: Vapor Trail (Clark)
Sunday 1 February 2015, 14.00-19.00

Source Article from

Първата част на „Сойка-присмехулка” е най-гледаният филм в света през уикенда

Пийта Меларк (Джош Хътчерсън) - вляво, и Катнис Евърдийн (Дженифър Лоурънс) преди поредната схватка във филма „Игрите на глада” - „Сойка-присмехулка” - част I. Снимка: © Forum Film BulgariaТретата част от „Игрите на глада” събра 123 млн. USD в премиерния си уикенд, а за по-малко от три години, трите филма са спечелили над 2.782 млрд. USD.

СОФИЯ. Дългоочакваното продължение на антиутопичната сага „Игрите на глада”„Сойка-присмехулка” – част I (The Hunger Games: Mockingjay – Part 1) на режисьора Франсис Лоурънс (Francis Lawrence), стана най-гледаната кинопремиера в България, съобщиха дистрибуторите на филма Forum Film Bulgaria. С над 45 хиляди зрители, третата част от поредицата се нареди на първо място по брой зрители в премиерния си уикенд на голям екран и така изпревари досегашния първенец „Дракула: Неразказан” (Dracula Untold; 2014) – режисьорски дебют на Гери Шор (Gary Shore).

Съвсем очаквано, със 123 млн. USD (от 4151 екрана), първата част на „Сойка-присмехулка”, който стана и най-гледаната част от франчайза в България, се превърна и в безспорния лидер на американския боксофис през миналия уикенд (21 - 23 ноември). По данни на, след него останаха анимацията „Героичната шесторка” (Big Hero 6) на Buena Vista и режисьорите Дон Хал (Don Hall) и Крис Уилямс (Chris Williams) – с 20.1 млн. USD (за три седмици – 135.7 млн. USD), и 168-минутната приключенска фантастика на Кристофър Нолън (Christopher Nolan) Interstellar с Матю Макконъхи (Matthew McConaughey) и Ан Хатауей (Anne Hathaway) в главните роли, който в третата си седмица на екран събра 15.1 млн. USD (досега – 120.7 млн. USD).

„Игрите на глада: „Сойка-присмехулка” - част I има реален шанс да изпревари като отделен касов сбор предишните два филма от серията: „Възпламеняване” (The Hunger Games: Catching Fire), чиято щатска премиера се състоя на 22 ноември 2013 г. и, засега, с 424.7 млн. USD и 864.9 млн. USD от световно разпространение, е най-гледаният от тях, и първите „игри” – на режисьора Гери Рос (Gary Ross), които предизвикаха големия кинофурор през пролетта на 2012. Лентата тръгна на 23 март и за 24 седмици на екран донесе на създателите си 408 млн. USD (691.2 млн. USD – в цял свят)…

Само за две години и осем месеца, от домашно разпространение (в САЩ и Канада), трите филма от „Игрите на глада”, разказващи за приключенията на Катнис Евърдийн (Katniss Everdeen), в чиято роля се превъплъщава Дженифър Лоурънс (Jennifer Lawrence), и на Пийта Меларк (Peeta Mellark) – актьорът Джош Хътчерсън (Josh Hutcherson), са събрали приходи от над 951.5 млн. USD, а от световно разпространение сумата надхвърля 1.831 млрд. USD, или общо – над 2.782 млрд. USD. Тези показатели превръщат франчайза в една от най-успешните филмови поредици в историята на световното кино.

Source Article from

Диего Веласкес – кралят на испанската барокова живопис

„Аполон в ковачницата на Вулкан” (1630) - гениалният художник Диего Веласкес е един от най-изтъкнатите представители на испанския Златен век. Снимка: © Madrid, Museo Nacional del PradoМузеят за история на изкуството (KHM Wien) представя изложбата Velázquez (до 15 февруари 2015 г.), която включва някои от най-значимите творби на гениалния испански художник.

ВИЕНА. Злато, диаманти, коприна – вълнуващи, но драматични портрети, обвити в кралски блясък … Сакрални библейски сюжети, митология и история, пейзажи, натюрморти… Но преди всичко – гениална живопис, изпълваща сетивата с усещане за извисяваща безметежност, която кара душата да полети високо над дребнавото консуматорско битие на бездуховния и прагматичен XXI в. Наречена, просто – Velázquez, изложбата във виенския Музей за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum Wien; KHM) е първото цялостно монографично представяне на великия испански художник Диего Веласкес (Diego Rodriguez de Silva y Velázquez; 1599-1660) в германоговоряща страна.

Най-често широката публика свързва изкуството на Веласкес с неговата изключителна поредица „Инфантите” (The Infante and The Infanta), но разбира се, тази колекция е само предверието към възхитителната вселена от шедьоври, с които е изпълнено творчеството му, част които предлага и изложбата във Виена.

На официалното откриване на изложбата Velázquez в Музея за история на изкуството (KHM) във Виена на 27 октомври т.г. присъстваха (отляво-надясно) президентът на Република Австрия Хайнц Фишер (Heinz Fischer), кралица Летисия Испанска (Letizia de España) и министъра на културата на Република Австрия Йозеф Остермайер (Josef Ostermayer). Зад тях е знаменитата творба на Веласкес „Принц Балтазар Карлос на кон” (1635). Снимка: © Georg Hochmuth/APA/picturedesk.comАранжирана в три секции, експозицията се фокусира върху двата основни творчески периода на Веласкес: младостта му в родната Севиля и времето след 1622 г., когато заминава за Мадрид и на 24-годишна възраст (на 6 октомври 1623 г.) е назначен за придворен художник на испанския крал Филип IV (Felipe IV de Austria o Habsburgo); 1605-1665).

Първите образци в изложбата съвпадат и с първите значими произведения на художника, които той рисува, когато е 18-20-годишен. Двете картини на тема „Непорочното зачатие” (Immaculate Conception), съответно от 1618 и 1619 г., са изпълнени с впечатляваща живописна техника и показват, че не случайно, макар и толкова млад – осемнадесет годишен, художникът е получил званието „майстор-живописец”. Според някои изследователи, за образа на Дева Мария Веласкес е бил вдъхновен от Хуана, дъщерята на своя учител Франциско Пачеко (Francisco Pacheco del Rio; 1564-1644), за която се оженва на 23 април 1618 г. В тези творби, освен нетърпеливостта и леката „скованост” (основно колористична), се усеща (съвсем нормално) и влиянието на неговия учител. Пачеко, наричан заради широките си енциклопедични познания и „севилският Вазари”, от своя страна пък бил силно впечатлен от изкуството на Ел Греко (El Greco; 1541-1614), с когото се запознал през 1611 г. в Толедо. Франциско пренесъл неговите методи на живописване в своята школа, която олицетворявала официалния религиозен канон, към който, като цензор на Светата инквизиция в града, той стриктно се придържал. Така, макар и косвено, младият Диего – най-добрият ученик в Academia Sevillana, се оказал озарен и с частица от гения на родения на о. Крит художник…

За този творчески период на Веласкес е характерно и временното повлияване от живописта на Караваджо (Michelangelo Merisi da Caravaggio; 1571-1610), чиято сила вече е завладяла изобразителното изкуство в почти цяла Европа. Въздействието на италианския художник ясно личи във великолепното платно „Поклонението на влъхвите” (La adoración de los Magos; 1619), в образците на характерния испански битов жанр бодегонес (от испански: bodegón – трактир или гостилница, още и натюрморт) „Продавач (разносвач) на вода от Севиля” (El aguador de Sevilla; 1620) и „Трима музиканти” (Tres músicos; 1617-1618), както и в портретите на Св. Павел (San Pablo; 1618-1620), на Св. Петър (Las Lágrimas de San Pedro; 1617-1619) и на Св. Тома (Tomás el Apóstol; 1619-1620). Именно в последните три платна може да бъде открита и онази божествена искра, която съвсем скоро ще превърне младия андалузец в един от най-големите майстори на психологическия портрет в историята на изкуството…  

Младият художник рисува „Продавач (разносвач) на вода от Севиля” през 1620 г. Картината е смятана за е един от върховете на  характерния испански жанр бодегонес. Снимка: © London, Apsley House, The Wellington Collection English HeritageСвоеобразен акцент на експозицията в KHM са портретите, които условно можем да обединим като Залата на инфантите. Но преди тях е невъзможно да не се спрем пред величествения портрет на испанския крал Филип IV – Felipe IV a caballo (1534-1535). Картината е копие на едноименната творба от Питер Паул Рубенс (Sir Peter Paul Rubens; 1577-1640), което между 1644 и 1648 г. Веласкес прави заедно със своя ученик и поселдовател Хуан Батиста Масо (Juan Bautista Martínez del Mazo; c.1612-1667). През 1625 г. Диего получава поръчка да нарисува портрет на краля върху кон за „Новата зала” на мадридския дворец Алказар (Real Alcázar de Madrid), но по-късно платното е заменено с произведението на Рубенс, чийто оригинал, за съжаление, е унищожен в големия пожар, който избухва в двореца на Бъдни вечер през 1734 г. Тогава са изпепелени около 500 произведения на някои от най-големите европейски художници от епохата на Ренесанса и след него.

Този бароков образец е последван от галерия с няколко от най-лиричните и възхитителни детски (и юношески) портрети, които световната живопис познава. Дори и случаен посетител би затаил дъх пред поредицата с инфанта Маргарита (Infanta Margarita; 1651-1673) в розова, бяла и синя рокля, рисувана съответно през 1654, 1656 и 1659 г., пред „Принц Филип Проспер (1657-1661)” (Infant Philipp Prosper; 1659), „Инфанта Мария Тереса Испанска (1638-1683)” (La infanta María Teresa de España; 1652/53) и т.н. Безспорна кулминация на очарователната колекция, обаче, е картината, изобразяваща първородния син на Филип IV и престолонаследник „Принц Балтазар Карлос на кон” (El príncipe Baltasar Carlos a caballo; 1635), който е и една от „перлите” на музея „Прадо” (Museo Nacional del Prado) в Мадрид.

Със същия „скъпоценен” статус е и „Портрет на дон Карлос” (Retrato del infante don Carlos; 1626-1628) - платното с инфанта на Испания с право е смятано за най-елегантния портрет, създаден по времето на испанския „Златен век” (Siglo de Oro)

* * *

Прекрасният „Портрет на дон Луис де Гонгора” (1622) доказва, че Веласкес не случайно е смятан за един от най-големите портретисти в световната живопис. Снимка: © Boston, Museum of Fine ArtsЗлатният век
на испанската живопис

e епохата, която дава на човешката цивилизация знаменити художници като Веласкес, Ел Греко, Франциско Сурбаран (Francisco de Zurbarán; 1598-1664) – съученик на Диего от школата на Пачеко, Мурильо (Bartolomé Esteban Murillo; 1617-1682) – също роден в Севиля, Франциско Рибалта (Francisco Ribalta; 1565-1628), Хусепе Рибера (José de Ribera; 1591-1652) и прочее, но и писателя Мигел де Сервантес (Miguel de Cervantes Saavedra; 1547-1616), драматурзите Лопе де Вега (Lope de Vega; 1562-1635) и Педро де ла Барка (Pedro Calderón de la Barca; 1600-1681), архитектът на двореца Ескроиал Хуан Ерера (Juan de Herrera; c. 1530-1597), основоположникът на международното право Франсиско де Витория (Francisco de Vitoria; c. 1486-1546) и др.

* * *

През 1622 г. Диего Веласкес, подкрепен от свои съграждани със силни позиции в кралския двор, заминава за Мадрид, където се надявал да бъде представен на монарха. Въпреки че всемогъщият граф-херцог Оливарес (Conde-Duque de Olivares; 1587-1645), известен със своето властолюбие и алчност (тези негови черти личат ясно в портрета, който художникът рисува през 1638 г.) и с огромното си имение в Севиля, става министър-председател, той успял да издейства за младия художник само… посещение в двореца-манастир Ексориал. В този бастион на испанската корона императорът на Свещената Римска империя Карлос I (V) (Carlos de Austria o Habsburgo; 1500-1558) и неговият наследник Филип II (Felipe II; 1527-1598) съхранявали колекцията си с произведения от „великолепната четворка” на Венецианската школа: Тициан (Tiziano Vecellio; 1488/1490-1576), Веронезе (Paolo Veronese; 1528-1588), Тинторето (Jacopo Robusti, Tintoretto; 1518/1519-1594) и Якопо Басано (Jacopo Bassano; c.1510-1592).

Макар и разочарован от неслучилата се среща с краля на Испания, младежът бил окрилен от срещата си с нещо наистина грандиозно и безсмъртно -

изкуството на Тициан!

Според Хуан Галего (Julián Gállego; 1919-2006), един от най-големите съвременни изследователи на Веласкес, след като проучил внимателно творбите на венецианския майстор, Диего прозрял консервативната ограниченост на Севилската школа и когато се завърнал в родния си град, направил решителни промени в техниката си на рисуване и в стила си – загърбил аскетичния натурализъм и суровата землиста палитра, той започнал да пресъздава светлината и цветовете по-искрящи (златисти, сребристи), а контурите на фигурите потънали в сфумато и подобно на Тициан, колоритът на картините му достигнал до упорито търсеното хармонично единство с емоционалната цветност на изобразяваните персонажи или сюжети…

Един от многобройните портрети на испанския крал Филип IV (1605-1665), рисуван от Веласкес или от негови ученици. Картината е датирана към 1653 или 1656/59 г. Снимка: © Wien, Kunsthistorisches MuseumНяколко месеца по-късно Веласкес се завърнал в Мадрид, но този път, за да кандидатства за овакантеното след смъртта на придворния художник Родриго Виляндрандо (Rodrigo de Villandrando; 1588-1622) място. Той отседнал в дома на поета Луис де Гонгора (Luis de Góngora y Argote; 1561-1627) – капелан на Филип IV. При предишното си посещение в Мадрид Диего е нарисувал феноменален портрет на изтъкнатия лирик, който дон Фернандо Австрийски (Cardenal Infante don Fernando de Austria; 1609/1610-1641) - брат на краля, показал на монарха. Филип IV останал възхитен от видяното и поръчал на художника да нарисува и него. Скоро след това Веласкес започнал работа по първия си кралски портрет. Felipe IV (1623) предизвикал небивал възторг в испанската столица, а самият крал, който също бил изкушен от живописта и взимал уроци при Хуан Батиста Майно (Juan Bautista Maino; 1581-1649), оценил много високо таланта на младежа от Севиля и няколко месеца по-късно го назначил като художник в двора. За нещастие, тази картина също е изгубена през годините, но пък днес, посетителите на музея във Виена могат да се насладят на шедьовъра Luis de Góngora (1622), който е сред най-важните творби в колекцията на Бостънския музей за изящни изкуства (The Boston Museum of Fine Arts).

В залите на KHM посетителите ще видят и други значими произведения на бароковия художник, сред които са прекрасният експресивен ескиз „Вила Медичи в Рим” (La Villa Médici en Roma, Pabellón de Cleopatra-Ariadna; 1630) и психологическата композиция „Аполон в ковачницата на Вулкан” (La fragua de Vulcano; 1630), които той рисува при първото си посещение в Италия през 1629-1630 г. За вдъхновител на втората творба се смята Рубенс, с когото Веласкес се среща и работи през 1628-1629 по време на 8-месечното дипломатическо посещение на великият фламандски художник в Мадрид…

Един от безспорните естетически върхове на изложбата

е „Венера с огледалото” (La Venus del espejo; 1647-1651) – творба, каквато нито като сюжет, нито като тема, нито като послание, до този момент испанската живопис (особено в годините на Светата инквизиция), не познавала. Тази картина, която Веласкес започва по време на второто си посещение в Италия (1649-1651) и завършва в Мадрид, впечатлява освен със съвършената живописна техника, но и със своята загадъчност. Според някои изследователи, изобразявайки обикновена жена, чието отразено в огледалото тъмно лице е дори некрасиво, художникът е искал да каже на зрителя, че обожествяването зависи от нас - хората. Концепция, която подкрепят още семплият декор и недотам каноничното (сладникаво) излъчване на Купидон. Други експерти предполагат, че модел за тази картина е била италианската художничка Фламиния Тривио (Flaminia Triva), с която испанецът имал тайна връзка и чрез тази творба той решил да увековечи любовта им…

„Венера с огледалото” (Rokeby Venus; 1648-1651) - изключителен шедьовър с изключително драматична съдба. Снимка: © London, The National GalleryПрез годините „Венера с огледалото” няколко пъти сменя собствениците си, сред които е и 13-ата херцогиня Алба (Duquesa de Alba; 1762-1802), която изложила изкусителното произведение в своя дворец. Мнозина историци на изкуството смятат, че именно тази картина е вдъхновила Франциско Гоя (Francisco Goya y Lucientes; 1746-1828) за шедьовъра му „Голата маха” (La maja desnuda; 1797-1800), за която се твърди, че е позирала аристократката. След внезапната смърт на Алба, платното е купено от амбициозния и коварен Мануел Годой (Manuel Godoy; 1767-1851) - фаворит на крал Карлос IV (Carlos IV de Borbón; 1748-1819), а през 1906 г. то става притежание на Националната галерия (The National Gallery) в Лондон…

Съдбата, обаче, продължила да бъде неблагосклонна към картината и през следващите години – докато нейният автор успял да я опази далеч от всемогъщата Инквизиция, на 10 март 1914 г. британската феминистка-суфражетка (от Лигата за избирателни права на жените) Мери Ричардсън (Mary Richardson; 1882/3-1961) й нанася седем вандалски удара със… сатър за месо. След години упорит труд, наричаната още и Rokeby Venus, е възстановена по виртуозен начин от тогавашния главен реставратор на Националната галерия Хелмут Руеман (Helmut Ruhemann; 1891-1973)

„Придворният шут Хуан Калабасас” (около 1638) - психология на живописта... Снимка: © Madrid, Museo Nacional del PradoНа обратния полюс на романтиката, изяществото и еротизма на „Венера…” са две също емблематични произведения на Веласкес – „Шутът дон Хуан Австрийски” (Don Juan de Austria; c. 1633) и „Придворният шут Хуан Калабасас” (El bufón Juan de Calabazas (Calabacillas); c.1638). Главни герои на тези особени картини са любимците на всеки европейски двор още от времето на Средновековието – шутове, джуджета и всякакви „обидени” от природата хора… Прави чест на художника, че е подходил към тази тема сякаш със съчувствие и без пренебрежение. Но все пак, Калабасас, чиято тягостна безсмислена усмивка и празен поглед подчертават дълбоката драма на придворния шут, е заобиколен от „атрибутите на глупостта” – тиквите, а „съименникът” на незаконния син на Карлос I (V) - знаменитият пълководец Дон Хуан Австрийски (Don Juan de Austria; 1547-1578), разгромил турския флот в историческата Битка при Лепанто на 7 октомври 1571 г. – живописецът е „облякъл” иронично в доспехите на благородник…

Според Марко Босчини (Marco Boschini; 1613-1678), Диего Веласкес е „прекрасно образован и възпитан човек, изпълнен с чувство за лично достойнство…” Потвърждение на думите на венецианския художник дава кристалното им отражение в един много важен „документ”, в чиято „фотографска” достоверност не би трябвало да се съмняваме нито за миг – „Автопортрет” (Autorretrato; c. 1650). Същински живописен „диамант”, с размер 45 x 38 см, който блести със силата на прочутите автопортрети на Рембранд (Rembrandt Harmenszoon van Rijn; 1606-1669)бел. ред.: три от тях могат да бъдат видени във виенския музей.

На почитателите на изобразителното изкуство несъмнено ще направи впечатление и

един необикновен портрет -

на почитаната и от католици, и от православни, покровителка на Севиля Света Руфина (Santa Rufina; 1632-1634). Тази брилянтна творба покорява зрителя с изящната си простота и духовна чистота. Тук дон Диего ни предлага съвсем различен поглед към трагичната съдба на младата мъченица Руфина (270-287), която заедно със сестра си Хуста (Justa; 268-287), била измъчвана до смърт, за да се откаже от християнската вяра… На нечовешкото насилие той противопоставя превъзходна рисунка, фин колорит и вдъхновяващото, спокойно излъчване на Руфина, която сякаш ни казва, че уповавайки се на своята вяра, човек може да преодолее всякакви изпитания…

„Света Руфина” се оказва и най-скъпата картина от Диего Веласкес, продавана досега на търг. На 4 юли 2007 г., в Sothebys London, от Fundación Focus-Abengoa платиха 17 млн. USD и днес тя e собственост на Centro de Investigaciones Diego Velázquez в родния град на художника.

И след толкова много редове, с които само се опитах да скицирам тази изумителна изложба, мога да кажа (което едва ли ще е нещо ново), че изкуството на Веласкес е безмерно – във всички аспекти на творчеството. Неговото изкуство е дълго пътешествие в света на изобразителното изкуство и в духовността, в което той непрестанно търси, открива и преоткрива, дори и тогава, когато не рисува, а се занимава с административните си задължения в двора на Филип IV. Тук трябва да споменем, че художникът е автор на голяма част и от декорацията на кралските дворци, но за съжаление много от неговите творби са унищожени при различни обстоятелства и до нас са достигнали само писмени сведения за тях.

…Злато, диаманти, коприна – вълнуващи, но драматични портрети, обвити в императорски блясък… Сакрални библейски сюжети, митология и история, пейзажи, натюрморти…

Не може да се отрече, че Веласкес не акцентира осезателно върху социалната критика – както е, да речем, при Франциско Гоя. Предвид артистичната чувствителност на художника, едва ли би трябвало да говорим за преднамерено игнориране на тази страна от живота в тогавашна Испания – най-вероятно става въпрос за

съобразяване с конюнктурата и за личен компромис

Не в негова защита, но нека си припомним, че подобна социална пестеливост е характерна за творческата съдба и на други автори със същия обществен статут: Рубенс, Антони ван Дайк (Antony van Dyck; 1599-1641), Антон Менгс (Anton Raphael Mengs; 1728-1779), Ханс Макарт (Hans Makart; 1840-1884) – „суперзвездата” от епохата „Рингщрасе”…

Веласкес едва ли не е осъзнавал, че управлението на Филип IV е белязано от мизерия, постоянно народно недоволство и неуспешни войни - Испания губи Португалия, Русийон (Северна Каталуния), Артоа и Бургундия, а през 1648 г. признава и независимостта на Холандия. А в същото време, дворът живее в невъобразим разкош, като фактическите управници на страната са духовенството и държавните чиновници…

При Веласкес тълкуването на социалните проблеми изглежда по-рафинирано, по-деликатно, по-езоповско, а „правдиво отразяване на действителността”, може би, трябва да търсим в отделни ранни негови творби: „Мулатката” (La mulata; 1620), „Продавач (разносвач) на вода в Севиля”, „Стара жена пържи яйца” (Vieja friendo huevos; 1618), „Трима мъже на маса (Обяд)(Tres hombres a la mesa - El almuerzo; 1617-1618)… По-късно, в качеството му на придворен художник, тази тема (в някаква степен) намира проекция и в картините от цикъла с придворни шутове и джуджета, както и в два разтърсващи метафорични портрета (в цял ръст): на древногръцкия баснописец „Езоп” (Esopo; 1639-1640), когото той обгръща в тъжното безразличие и мъдрост на човек, прозрял смисъла и стойността на живота, и на философа-киник и сатирик „Менип” (Menipo; 1639-1640), известен с интелектуалната си сдържаност и неодобрение към противоречивото битие… Загадъчността на тези платна, върху които двамата класици на Античността са изобразени като просяци, се засилва още повече и от факта, че те са били предназначени за ловната хижа Torre de la Parada на Филип IV, до която имал достъп ограничен кръг хора.

Диего Веласкес - „Автопротрет” (1650)!!!. Снимка: © Valencia, Museo de Bellas ArtesВсъщност, в какво се изразява

гениалността на Диего Веласкес…

Безспорно, в неговия изключителен, авангарден за времето си похват на рисуване и във възможността му да достига до най-потайните кътчета на човешката психика…

През целия си живот маестрото развива изключително динамично своята живописна техника, като нито за миг не се притеснява да изтъква достойнствата в изкуството на Караваджо, Тициан, Ел Греко, Рубенс, Ян ван Ейк (Jan van Eyck; c. 1385-1441)… В някои от своите по-късни творби, Веласкес достига невероятно майсторство да обобщава отделните фрагменти от картината (виж „Принц Балтазар Карлос на кон”, „Автопротрет”), така че когато зрителят я гледа отблизо, той сякаш вижда хаотично положени, напластени цветни петна, а когато се отдалечи – те оживяват в напълно различно, реалистично изображение – технически прийом, който придава на изкуството му удивително съвременно звучене…  

Докато разглеждах изложбата, ми направи силно впечатление и един друг аспект от неговата работа – макар и приближен на краля и на неговото семейство, художникът не пропуска да документира безпристрастно и видимо деликатни подробности, свързани с своите благодетели. Веласкес не подминава дори и анатомичните несъвършенства на испанските Хабсбурги (почти всички техни представители имали издадена напред долна челюст – т.нар. мандибуларен прогнатизъм), следствие от неразумните бракове по сметка с австрийските им близки родственици. Бракове, чийто последен потомък – Карлос II (Carlos II El Hechizado; 1661-1700), практически слага край на местното разклонение на династията и след продължилата от 1701 до 1714 г. Война за испанското наследство (Guerra de Sucesión Española) на престола се възкачват Бурбоните (Bourbon)

Освен споменатите дотук картини, Веласкес създава още няколко ненадминати шедьовъра, които не са представени в изложбата: „Предаването на Бреда” (La rendición de Breda; 1634-1635), „Портрет на папа Инокентий X(Retrato de Inocencio X; 1650) и композицията „Менини” (Las Meninas; 1656) - бел. ред.: в KHM е изложен висококачествен неин принт в реален размер. Разбира се, не само тези картини, но цялото творчество на Веласкес, оказва

огромно влияние върху развитието
на изобразителното изкуство

през следващите столетия. Изкуството му намира силно отражение в произведенията на много именити художници, представители на различни основни стилове от XIX и XX в.

Например, грандиозната мощ на Веласкес поставя пред Франциско Гоя практически невъзможна мисия – да пресъздаде в черно-бяло, чрез изразните средствата на офорта и акватинтата, драматичната дълбочина и колорит на „Менините”. От заплануваните 21 гравюри-копия, Гоя, който смята за свои учители „природата, Рембранд и Веласкес”, обаче, успява да пресъздаде едва… 11. Едуард Мане (Édouard Manet; 1832-1883) патетично го нарича „художник на художниците” и „предвестник на импресионизма”, а останалите си колеги „фалшификатори”Салвадор Дали (Salvador Dali; 1904-1989) пък казва: „Благодарение на Веласкес аз разбрах какво е светлината, как трябва да се рисува и каква може да бъде ролята на… огледалото; на всичко това не можаха да ме научат дори планините специализирана литература. Веласкес е неизчерпаемо съкровище в областта на математиката и точните науки…” Пабло Пикасо (Pablo Ruiz y Picasso; 1881-1973), според когото класикът е гений, вдъхновен от него през 1957 г. рисува прочутата си серия „Менините”, съставена от… 58 картини, а Франсис Бейкън (Francis Bacon; 1909-1992), който от 1950 до 1960 г. прави 45 експресивни варианта на „Портрет на папа Инокентий X, споделя: „…страхувам се от реализма на Веласкес, след моята намеса”

Velázquez в KHM - една задължителна за ценителите  изложба... Снимка: © artnovini.comИзложбата Velázquez в Музея за история на изкуството в австрийската столица представя общо 46 творби: на Веласкес, на негови ученици и на италианеца Пиетро Нери (Pietro Martire Neri; 1591-1661). В експозицията са включени произведения от престижните колекции на Museo Nacional del Prado в Мадрид, The National Gallery и Apsley House, The Wellington Collection English Heritage в Лондон, Metropolitan Museum в Ню Йорк, The Boston Museum of Fine Arts, чикагският Art Institute, Meadows Museum в Далас, Szépmuvészeti Múzeum в Будапеща, Museo de Bellas Artes във Валенсия, Galerie Canesso в Париж, Musei Capitolini в Рим, флорентинската Galleria degli Uffizi, Staatliche Museen в Берлин, барселонският Museu Nacional d’Art de Catalunya и др.

Посетителите на KHM ще могат видят 12 от общо 13-те платна на Диего Веласкес и на неговата школа, които благодарение на тесните династични и политически връзки между Мадрид и Виена през XVII в., световноизвестният музей притежава. Куратор на изложбата, която ще продължи до 15 февруари 2015 г., е директорката на отдела с картинната галерия – Силвия Ферино (Sylvia Ferino).

* * *

В България, за първи и последен път, част от творчеството на Диего Веласкес беше представено през 1989 г., в рамките на изложбата „Златният век на испанската живопис”, организирана и представена от Музея „Прадо” в Националната галерия за чуждестранно изкуство (тогава галерия на Международна фондация „Людмила Живкова”).

Source Article from

Томас Енгер пристига в България, за да представи романа си „Фантомна болка”

Писателят Томас Енгер продължава да развива успешната традиция на норвежкия криминален роман. Снимка: © ИК „Персей”Трилърът от колекцията на ИК „Персей” е продължение на успешния „Мнима смърт”.

СОФИЯ. Норвежкият писател Томас Енгер (Thomas Enger), един от майсторите на съвременния трилър, ще бъде специален гост на Софийския литературен фестивал (Sofia International Literary Festival), който ще се проведе от 26 ноември до 14 декември т.г. в НДК, в рамките на традиционния Коледен панаир на книгата. Срещата с именития автор ще се състои на 10 декември (сряда) от 18.30 ч. в Мраморното фоайе. Енгер ще остане в българската столица три дни и ще се срещне с почитатели и медии.

Писателят направи международен пробив още с първия си роман „Мнима смърт” (оригинално заглавие: Burned; 2010), който до момента е преведен на 23 езика и е бестселър в 15 страни. Книгата, както и сюжетно самостоятелното й продължение – романът „Фантомна болка” (Pierced; 2011), вече са в българските книжарници от издателска къща „Персей”.

Томас Енгер е роден на 21 ноември 1973 г. в Осло. Работи като журналист, но загърбва успешната си кариера заради литературата, припомнят от издателството. Още с дебюта си норвежкият писател постига изключителен успех и затова сравненията със Стиг Ларшон (Stieg Larsson) и трилогията „Миленуим” (Millennium trilogy) не са случайни. Енгер, обаче, създава нещо ново, като въвежда в криминалния жанр стила на телевизионните сериали. Така се ражда епична и амбициозна криминална поредица, която обхваща пет книги: „Мнима смърт”, „Фантомна болка”, „Жажда за кръв” (2013), „Герб” (2014) и „Смъртно ранен” - романът трябва да излезе през 2015 г.

Главен герой в книгите на Енгер е журналистът Хенинг Юл, отличен криминален репортер с по-добър нюх от полицията. Но той е преживял дълбока травма – в апартамента му една нощ избухва необясним пожар, при който умира шестгодишният му син Юнас. Хенинг оцелява, но с ужасни белези по лицето… и в душата. Успоредно със случаите, които разнищва и винаги е крачка по-напред от полицията, той иска да намери отговора на въпроса: Кой е убил сина му? Едновременно с това авторът изважда на показ полицейски разследвания, брутални престъпления, бандитски групировки, корумпирани политици, както и забързаното всекидневие на хората, които нонстоп са обект на новините…

Автор: Томас Енгер; заглавие: „Фантомна болка”; страници: 384 стр.; жанр: роман, трилър; ISBN 978-619-161-051-8; цена: 14 лв. Снимка: © ИК „Персей”* * *

Ако откриеш кой ме натопи, ще ти кажа кой уби сина ти” – това е предложението, което престъпният бос Торе Пули прави на криминалния репортер Хенинг Юл. Пули е осъден за убийство, за което твърди, че не е извършил. Предстои му обжалване на присъдата, а от Хенинг иска да открие истинския убиец…

До неотдавна Торе Пули е бил главорез и бияч, който се е „преобразил” в успешен бизнесмен (естествено, със съпруга топ модел), но реално остава силен играч в престъпния свят на норвежката столица Осло. Той продължава да помага на бившите си приятели да се измъкнат от тинята, но си има и скрити врагове. Една вечер Торе отива на среща със свой противник, но го заварва пребит и съсечен. Обажда се в полицията, но се превръща в главния заподозрян, защото убитият е бил пребит с неговия бокс и с удар, който е запазена марка на Пули. За полицията, която и без това търси начин да вкара зад решетките знаков мафиот като Торе, това престъпление е добре дошло – бизнесменът е осъден и е пратен в затвора, но продължава да твърди, че е невинен…

До обжалването на присъдата остават няколко дни и Торе се обажда на Хенинг Юл. Тъй като знае че репортерът е много вещ в разследванията си и често интуицията му е по-добра от тази на полицията, той му предлага сделка: да разбере кой го е натопил, а в замяна ще му каже всичко, което знае за пожара, при който е загива 6-годишният му син…

Търсейки истината, Хенинг се потапя дълбоко в престъпния свят, където изникват повече въпроси, отколкото отговори. Затова репортерът споделя информацията си със своя колега Ивер Гюнешен – любовник на бившата съпруга на Юл, но пък отличен професионалист. Двамата дори успяват да се сработят и бързо напредват по случая, повдигат завесата на заплетения сюжет от „Персей”.

Междувременно скъпоплатен професионалист за „мокри поръчки”, е нает да извърши почти невъзможно убийство, а обещаният хонорар е предостатъчен след това „да се пенсионира”. Убиецът превръща в своя пионка телевизионен оператор, работещ за популярен тв канал, като го изнудва, че жена му и децата му ще бъдат ликвидирани, ако не изпълнява стриктно всичко, което му бъде наредено. Операторът отива в затвора, за да снима интервю „на живо” с Пули, който, по време на разговора, след „неволно” докосване до камерата умира… Единственият, който прави връзка между убийството на Торе и оператора е Хенинг… Но наоколо продължават да дебнат и други убийци, които стават изключително опасни, защото залозите никога не са били толкова високи…

„Фантомна болка” е епична криминална драма и крачка напред към разрешаването на загадката за това кой е убил 6-годишния син на Хенинг Юл. Романът е сюжетно самостоятелно продължение на световния бестселър „Мнима смърт”, изстрелял Томас Енгер сред най-четените автори на трилъри…

* * *

Световните медии за романа „Фантомна болка”:

„Няма нито един скучен момент, докато читателят следва Хенинг Юл и преследващите го призраци. Всяка страница държи читателя в желязна хватка, от която той не може и не иска да се освободи. Страхотна творба!”

„Фантомна болка” е перфектен роман – дори по-добър, отколкото превъзходния дебют на автора.

„Книгата е толкова добра, че читателят я завършва със силното желание да продължи да следва репортера и в следващото му приключение.”
Romerikes Blad

„Най-силната черта на Енгер е, че той успешно поддържа напрежението и темпото през цялата книга – никога не ти доскучава.”

„Енгер е мощен нов глас във все по-разширяващата се скандинавска криминална традиция и писател, който ще следим с огромен интерес…”

„Бавното разнищване на загадката за това кой стои зад пожара е движещата сила на мотивацията на Юл и искрата, която разпалва „Фантомна болка”. Моментално той започва да разследва престъпни банди в Осло с международни връзки и брутални главорези. Трябва да разкрие нови убийства по пътя на търсенето на големия отговор.”
Stavanger Aftenblad

„Все още имаме да извървим дълъг път, докато стигнем до последната част от поредицата, в която се предполага, че ще бъдем възнаградени с отговора на загадката, но междувременно сме много приятно забавлявани.”

Source Article from

Време е българското изкуство и култура да се възползват от новите реалности*

Любимо Минков. Снимка: Личен архив на автора„Изкуство” означава да можеш да определиш стойността на духовните ценностите, а „култура” – умението да живееш с тях.

САЙТЪТ за изкуство и култура започва публикуването на поредица от аналитични текстове, коментари, лични мнения и интервюта, чрез които ще потърсим обективни отговори на различни въпроси с голямо значение за развитието на изобразителното изкуство днес. Например: 1. Защо четвърт век след т.нар. „демократични промени” понятието „български пазар на изкуство” продължава да звучи абсурдно; 2. Арт конюнктура - световна и българска; 3. Тенденции; 4. Културни политики и практики; и т.н.

* * *

РАЗМИШЛЯВАЙКИ върху проблемите на културата, чиято еманация наричаме изкуство, не бива да забравяме, че тя се обуславя от масовия вкус в последните повече от 60 години. С други думи, принизяването на критериите за изкуство, за удобство на масовия средностатистически вкус, и тиражирането на копия, доведе до разцвет на „изкуство”, чиято стойност е повече от съмнителна.

Не е лъжа за никого, който е изучавал някакъв вид изкуство, че паметниците на неговата измеримост трудно се намират в нашето време и епоха. Почти всички, без изключение, сме се учили от световните класици и от онези българи, които са имали възможност да следват в чужбина и са преподавали в предвоенна България. В страната ни, повече от 60 години, изкуство се преподаваше от учениците на последния ешелон наши интелектуалци (съизмерими с европейските) и то най-вече в тесните потребности на социалния строй, в който живеехме. Културата, като всичко друго, се правеше по партийна линия и така, повечето истински творци или бяха заклещени в тези рамки, или предпочетоха изгнаничеството в чужбина. Дали те са останали българи и дали изкуството им е останало българско, е въпрос на техен избор.

Тук застава голямата дилема, дали националността на автора, или природата на вдъхновение, е определяща при даването на националност на което и да е произведение на изкуството.

Националният привкус идва от различното вдъхновение и по-късно получава признание за автентичност в световния стил на изразяване. Например, един глас не може да има националност, както нито един талант, а по-скоро той е съизмерим с най-добрите представители на световния човешки гений.

България е малка страна – почти колкото един голям европейски град, но в този смисъл, в лицето на много свои доказани пред света таланти, безусловно има неподражаемо и автентично изкуство. Най-лесното обяснение за това, е кръстопътят на световните енергии, на който живеем. Доколко, обаче, тези таланти намират почва за своето изкуство в наложената днес реалност – това е друг въпрос…

Източниците за творческо вдъхновение не познават граници и стига човек да е верен на своята сетивност, открива поприще, в което да твори. Някои пътуват, други търсят конкретно вдъхновение за определен материал, а трети се гмуркат в неизчерпаемите духовни светове. Някои българи творят в родината си, но се вдъхновяват от чужди прозрения, а други творят в чужбина и вплитат новото с носталгичното в темите си. Някои са в плен на българските дадености, други на световните, а трети на духовните…

В България съществуват

условия за универсална духовност и творчество

и като такова място тя е дала вдъхновение за много чуждестранни творци, но друг е въпросът къде по света българското изкуство е получило признание?

Комерсиалната стойност на българското изкуство до голяма степен зависи от неговото… потребление. Изкуството и ценителството винаги са били много важен критерий при доказване на материално и духовно богатство, и като такова, то зависи пряко от нивото на своите потребители. Небезизвестно и много драматично, през последните 20 години, се правеше всичко възможно, за да преосмислим ценностите си, осъразмерявайки ги със световните „постижения”. Разбираем бе и консерватизмът на старите институции, които продължават отчаяно да бранят ролята си в това отсяване „на плявата от житото”. За щастие, централизирана представа за изкуство не съществува, нито уравновиловката, а знамето на реалността отдавна вече не е в техните ръце. Българското изкуство излезе на пазара на световните реалности и няма нужда от институции, които да го представляват, а единствено от такива, които да го менажират, спонсорират и представят.

Шокът от „празния лист”, от свободата, какъвто преживяха хората с достъпа си до света, не притеснява единствено изкуството – в този смисъл, всяко произведение създадено в България и от българи, застана достойно до образците на световната творческа класа. Няма по-голямо предизвикателство за твореца, застанал пред белия лист на неизвестното и необятното.

С удоволствие мога да споделя монументалното представяне на художници и други творци в чужбина и нескритият интерес на публиката, който е сравним единствено с очарованието на чужденците, посетили и усетили красотите на България, и опознали духовното лице на нашата национална същност.

За съжаление, заедно със свободата, в България се създаде процес на заграждане на вече съществуващите интелектуални натрупвания и подмолно се реализира потискаща политика по отношение на изкуството, като се вложиха огромни сили, енергия и пари в съпътстващата я „по-печеливша” халтура и улична култура. В сянката на тези събития бяха ограбени и препродадени голям брой творби и автори с една-единствена цел – трупане на богатства. Бяха изнесени и препродадени множество артефакти, свидетелстващи за стародавността на българския творчески талант. Но, за щастие, за да оцелее, изкуството винаги само открива верния път към своите ценители, независимо къде се намират, така както парите намират своя най-добър стопанин.

В момента, драмата не засяга самия продукт на изкуството, защото както вече казах, то само си открива своите ценители. За изкуството няма добри времена, но за създателите на изкуство, подобно на добри семена, от огромно значение е да попаднат на добра, богата почва. В този смисъл, творческата енергия е изключително важна за всеки народ, както тази, която ни гарантира физическо възпроизводство. Затова и процесите неслучайно са сходни. Изчезваме в демографски срив и заедно с това изчезваме като културна идентичност. Потъваме в блато от световна посредственост, което е едновременно заплаха и шанс – да оцелеем. Защото е изпитание за националния ген, защото изкуството ражда и национално самосъзнание…

От друга страна, през последните години медиите направиха твърде лоша услуга на изкуството в България, като го оставиха в периферията на своите приоритети, заменяйки го с често зловещите факти, свързани с т.нар. промяна. В резултат на това, когато днес се каже българин в чужбина, например, се разбират така контрастни образи: от футболисти, измамници и проститутки, до велики гласове, учени, откриватели, история… В същото време, творците от предишното поколение се впуснаха да реализират подтиснатата си недоизказаност от миналото, която в много случаи носеше и продължава да въплъщава носталгична безвкусица…

В ерата на новите технологии, настъпи момента на разкриване на новата световна история и на преден план постепенно започна да излиза приноса на всяка отделна нация в различните процеси на еволюцията, в които нашите деди и тяхното духовно изкуство определено имат своята огромна роля. В процеса на избистрянето на тези причинно-следствени връзки,

за българското изкуство се появява шанс
отново да получи световно признание

и да надделее над сегашната вестникарска представа за него. В интернет се появяват все повече сайтове, които с почит и уважение представят една съвсем различна от актуалната ни „културна” реалност. Но в тази нова визия има твърде малко държавна и политическа подкрепа и се оказва, че тя е по-скоро резултат от личната амбиция на българите да се докажат пред света. Това разминаване, обаче, намалява ефекта й, и макар да не я обезсмисля напълно, говори за недалновидността на управляващите фактори в конкретната посока…

За никого не е тайна, че в последните години предоставените на страната ни еврофондове често са разграбвани от постсоциалистически модифицирани институции, които доказват единствено своята некомпетентност и липса на ценностна система. Това е напълно обяснимо, вследствие на изфабрикуваните преди 60-70 години псевдостойности и обслужващата ги интелектуална гилдия. Ето защо парите рядко стигат до адреса на истински нуждаещите се талантливи хора. Сега, всеки творец, подозиращ своя талант, се отправя в бягство, за да спаси своето вдъхновение в чужбина или бяга далеч от капана, който представляват много от културните институции у нас.

Излезлите напоследък нечистотии с културни далавери, са само върхът на айсберга на родната действителност (бел. ред.: текстът написан през 2011 г.). Цялата културна и ценностна система в България е като нива след дълбока оран, в която черни врани търсят червеи. Почти всички творчески гилдии са полуразрушени и безплодни в своята безпринципност и недалновидност, обяснявани наивно с безпаричие. На мястото им, единствено, заради личните качества на отделни хора, се появяват малки и жизнени, творчески колективи, които обират потенциала на пристрастената към изкуството публика. Но, прави ли една птичка пролет?

От 15 години насам забелязвам поляризирането в тази посока на две тенденции: едната е тази на еуфоричното производство на субкултура, а другата – на разграничаването на здравите енергии, подкрепяни от външни или частни интереси.

Големите творци на България безмълвно се самоизолираха в свой свят

на нивото на своите и световните ценности. Небезизвестен е фактът, че по-голямата част от картините на Владимир Димитров-Майстора (1882-1960), са извън България и такава е съдбата на по-голяма част от истинското българско изкуство. Очевидно, че българското истинско изкуство е несъизмеримо с малкото свои местни ценители и намира по-голямо признание за себе си извън страната като това съвсем не е някаква модерност. Все по-често гледам чужди филмови продукции с подложена българска музика, световни касови филми, направени с майсторското сътрудничество на компютърни аниматори българи… И това са само очевидни примери за съществуването на българския творчески гении. Победите на децата ни по различни олимпиади и конкурси говорят за изтичащ български потенциал, към който не се проявява държавническо мислене – освен високопарните похвали. Процесът е така възмутителен и абсурден, че предизвиква усещане за съзнателна недобронамереност, която ако може да бъде спряна, сякаш ще реши всичките ни национални проблеми.

В средите на истинските творци винаги се е коментирал и ще продължава да се обсъжда факта, че

България и българите живеят върху златно яйце

което така и не може да се излюпи благодарение на боричкането… за правата на бащинство. Ако българското изкуство се излюпи от яйцето на своята институционалност и получи правата си и подкрепата на българите, животът ни ще се промени напълно. От вестоносци на материалната безизходица, ще се превърнем в духовна алтернатива за човечеството и това съвсем не трябва да звучи патетично, а напълно реално, познавайки прекрасни български творци и тяхното творчество…

…Колко писатели трябва да има една нация, за да се чувства богата със своята литература; колко художници, музиканти, режисьори, певци и творчески колективи?.. Това никой не може да прецени, но е факт, че

един гений храни поколения с национална гордост

Колко шекспировци са нужни на Великобритания? Колко като Юго на Франция и като Гьоте на Германия, като Пушкин, Чехов, Толостой – на Русия?.. Впрочем хората на изкуството са една шепа, в сравнение с тълпите от хора, които са се извървели през вековете по планетата и всички те взети заедно не могат да направят онова, което са направили единици. На тях човечеството дължи всичките си успехи и нивото на интелекта на съвременните държави пряко зависи от отношението на обществото към тези хора.

Има общества, които не заслужават героите и творците си

каквото днес до голяма степен е нашето, и такива, които ги създават, боготворят и с които се отъждествяват. Има и друга гледна точка, а тя представлява личната, индивидуална култура на човека и изкуството, което е способен да създава при съответните обстоятелства. Уверен съм, че у всеки българин съществува интелектуален потенциал, който може да се развие и прояви, а обществото съответно да се възползва от него. Културата, която притежава човек, всъщност е основата, материалът, с който по-късно всеки ще може да прояви своята способност в най-великото изкуство – да живее!

Като такова, изкуството не само е възможно, но е вечно и няма закономерности, с които да се определя, нито като националност, нито като пол или като възраст. Неговото потребление, обаче, зависи от нивата на културата на обществото, до степен, в която да не повтаря баснята за щъркела и лисицата, които се канили на гости и всеки поднасял храната в съд, удобен за него и неудобен за госта си.

В България винаги е имало творчество и изкуство на световно ниво

и винаги ще има, така както имаме фантастична природа, климат и дадености, които трябва да се научим да ценим и използваме, за да подобрим благосъстоянието си като народ и нация. Способността да го направим, представлява нивото на нашата култура и умението да превръщаме живота си в изкуство, както се случва при други народи, които не се отъждествяват единствено със символите на заварени предразсъдъци, а продължават да живеят, създавайки блага за децата си и за останалия свят. Общества, които освен че пазят ценностите на миналото, се възползват от ценностите на всекидневието и създават нови – за в бъдеще!

Изкуство, означава да можеш да определиш стойността на духовните ценности, а култура – умението да живееш с тях! Днешното време, благодарение на технологиите, предлага уникална за човечеството културна платформа за развитие, в която ценностите ще бъдат глобални, а умението на хората да творят ще бъде от значение за целия свят. Никога, както сега, една добра идея, или добре направено изкуство, не са имали възможността да бъдат така широко представени и използвани от по-широка културна аудитория – това е шанс за новите хора, които трябва да продължат да творят при тези условия, съизмерявайки своя талант с хората по света. Никога отделните култури не са имали такава уникална възможност да се допълват в търсенето и сътворяването на глобалната хармония. Никога България и българите не са имали толкова значима, сериозна роля и творчески потенциал за глобалната култура. Време е да се научим да се възползваме от новите реалности.

Време е, новата реалност да роди новите си таланти, и това е неизбежно – така както се раждат децата на това време.

Нашите възможности и талант са мостовете над реката от собствените ни предразсъдъци…


* Бел. ред.: публикува този текст с любезното разрешение на неговия автор Любимо Минков. Материалът е написан по поръчка на сайта, а оригиналното му заглавие е: „В криза ли е българското изкуство и има ли място под слънцето за него?” го публикува с незначителни съкращения и редакция.

Source Article from

Катерина Медичи изпълва с демоничен блясък „Предсказанието” на Дюма-баща

Фрагмент от портрет на Катерина Медичи (Catherine de Médicis; 1519-1589), нарисуван от анонимен художник между 1547 и 1559 г. Днес картината се намира в галерия „Уфици” във Флоренция. Снимка: commons.wikimedia.orgИК „Персей” издаде за първи път на български прочутия роман, който разказва предисторията на „Кралица Марго”.

СОФИЯ. Преди година издателска къща „Персей” предизвика небивал възторг сред почитателите на Александър Дюма-баща (Alexandre Dumas, père; 1802-1870) като им предложи неговия документален шедьовър „Борджиите” (Les Borgia), част от поредицата „Знаменитите престъпление” (Crimes célèbres; 1839-1856). Година по-късно, с логото на издателството, на българския книжен пазар излезе друг „бестселър” на знаменития френски писател – „Предсказанието” (L’Horoscope; 1858)

…Властолюбивата и амбициозна кралица и отровителка Катерина Медичи (Catherine de Médicis; 1519-1589) - една от най-противоречивите фигури в световната история, изгрява с целия си демоничен блясък в този роман на Дюма-баща. Мнозина литературни изследователи смятат, че книгата поставя началото на поредицата за династията Валоа (Valois), чиито крале управляват Франция от 1328 до 1589 г. Творбата, която излиза за първи път в превод на български (в поредицата „Световна класика” на ИК „Персей”), проследява завръзката на кървавата трагедия, която ще сполети хиляди хугеноти (протестанти) по време на Вартоломеевата нощ (massacre de la Saint-Barthélemy) на 23 срещу 24 август 1572 г. и която е в центъра на романа „Кралица Марго” (La Reine Margot, 1845).

Франция, средата на XVI в. Крал е младият Франсоа II (François II; 1544-1560), женен за шотландската кралица Мария Стюарт (Mary I Stuart; 1542-1587). Но управлението на страната реално е в ръцете на кралицата-майка – Катерина Медичи…

За да се спасят от проливен дъжд, херцог Дьо Гиз (duc de Guise; 1550-1588), маршал Дьо Сент Андре (Jacques d’Albon, Seigneur de Saint Andre (c. 1505-1562) и принц Дьо Конде (Louis de Bourbon a.k.a. prince Louis de Condé; 1530-1569) се отбиват в мизерна крайпътна кръчма. Там подслон ще потърси и една циганка, която решава да им предскаже бъдещето. Предсказанието е фатално не само за тримата велики мъже, но и за съдбата на кралството. В мрачната кръчма принц Дьо Конде вижда за пръв път красивата Шарлот, дъщеря на маршал Дьо Сент Андре и годеница на най-големия син на херцог Дьо Гиз. Независимо от безбройните си победи на нежния фронт, принцът се влюбва безпаметно в нея. Дълго време след това любовта на Дьо Конде е все по-силна, ала неотстъпчивостта на госпожица Дьо Сент Андре – все по-голяма. Каква е причината, ще стане ясно, когато тайна любовна бележка, попаднала в случайни ръце, се оказва малкото камъче, което ще преобърне колата на цяло едно кралство и ще превърне приятели във врагове, разкриват част от сюжета на „Предсказанието” от ИК „Персей”.

Днес, Александър Дюма-баща е сред най-продаваните френски автори в света и най-екранизираният (с над 200 филма по негови творби). Малко известен факт е, че той е квартерон – неговата баба Мария-Селест е чернокожа робиня, а дядо му - маркиз Александър-Антоан Дави дьо ла Пайетери, e аристократ и генерал. Не може да се отрече, че този смесен произход вреди през целия живот на писателя, но затова пък успехът му е сензационен за времето си.

Дюма е на гребена на вълната с романи в подлистници, които преживяват истински бум в средата на ХIХ век. Така излизат неговите шедьоври „Тримата мускетари” (Les Trois Mousquetaires, 1844), „Граф Монте Кристо” (Le comte de Monte Cristo, 1844-1845) и „Кралица Марго”, разказващ за Маргарита дьо Валоа (Marguerite de Valois; 1553-1615), която е дъщеря на крал Анри II (Henri II; 1519-1559) и на Катерина Медичи.

Но проблемът на писателя е, че живее екстравагантно и нашироко (например, сам си построява замък „Монте Кристо”). Печели страшно много от книгите си, но още повече харчи. Има няколко незаконни деца, които признава – сред тях е Александър Дюма-син (Alexandre Dumas fils; 1824-1895), авторът на великолепната повест „Дамата с камелиите” (La Dame aux Camélias; 1848).

Александър Дюма е един от първите изследователи, които задълбочено проучват голям обем документални извори и след това написва редица исторически трудове - например, за скандалната фамилия Борджии. Тук не важи знаменитото правило на писателя, че историята е просто пирон, върху който закачва произведението си. Напротив, в книгата си „Борджиите”, Дюма доказва, че е не само превъзходен писател, но е и добросъвестен изследовател, който дава реална представа за личности като папа Александър VI (Alessandro VI; 1431-1503) и неговите деца Чезаре (Cesare Borgia; 1475-1507) и Лукреция Борджия (Lucrezia Borgia; 1480-1519). А тяхната история е достатъчно интересна сама по себе си, за да има нужда от разкрасяване…

Но Александър Дюма е любимец на много поколения читатели най-вече заради романите си с обаятелни герои, заплетена интрига, превъзходен диалог и динамично действие. Да защитиш честта на кралицата и да си способен да направиш всичко за приятелите си, е не само вълнуващо преживяване, но има и възпитателен ефект, такива „мускетарски” приключения те учат на доблест и смелост, на мъжество и себеотрицание, припомнят издателите.

Наред с мускетарската романна серия за дАртанян: „Тримата мускетари”, „Двадесет години по-късно” (Vingt ans après, 1845) и „Виконт Дьо Бражелон или Още десет години по-късно” (Le Vicomte de Bragelonne, ou Dix ans plus tard, 1847), особено популярна е и другата романна поредица на Дюма, разказваща за династията Валоа. Най-известният роман от серията е „Кралица Марго”, който е издаван многократно у нас, докато „Графиня Дьо Монсоро” (La Dame de Monsoreau, 1846) и „Четиридесет и петимата” (Les Quarante-Cinq, 1847) се появиха сравнително късно в превод на български. А романът „Предсказанието” сега за пръв път става достояние на българските почитатели на литературата.

Автор: Александър Дюма; заглавие: „Предсказанието” (предисторията на „Кралица Марго”); жанр: исторически роман; страници: 320; ISBN 978-619-161-042-6; цена: 11.98 лв.; Снимка: © ИК „Персей”Според описаните исторически събития, действието на книгата предшества трите книги за династията Валоа, въпреки че романът обаче е написан от Дюма десет години по-късно – първото му издание е от 1858 г.

Произведението разказва за времето непосредствено преди избухването на религиозните войни между католици и хугеноти във Франция, продължили от 60-те години до края на XVI в., сред главните герои е Катерина Медичи, вдовицата на крал Анри II Валоа и кралица-майка, тя управлява Франция в продължение на три десетилетия, време, в което нейните синове се качват на престола един след друг: Франсоа II, Шарл IX (Charles IX; 1550-1574) и Анри III (Henri III de Valois; 1551-1589). След смъртта на последния династията Валоа е заменена от Бурбоните (Bourbon), когато крал става Анри IV (Henri IV; 1553-1610), съпругът на кралица Марго, на която Дюма посвещава един от най-прочутите си романи.

В „Предсказанието” читателят за първи път среща героите на тази епоха – Катерина Медичи и безволевия й син Франсоа II, херцог Дьо Гиз, принц Дьо Конде и адмирал Дьо Колини (Gaspard de Coligny de Chatillon; 1519-1572), които са реални исторически личности.

Действителен е и образът на маршал Дьо Сент Андре – значим политик и военачалник, който се издига от придворен благородник до маршал и губернатор на Лион, където се проявява като безпощаден противник на хугенотите, конфискува имуществото им в името на краля, но много от случаите задържа част от богатствата им за себе си. Заедно с херцог дьо Гиз и конетабъл Монморанси (Anne Ier de Montmorency; 1492-1567) той застава начело на най-крайните католици…

Дъщеря му Маргьорит (в книгата е наречена Шарлот) е придворна дама при Катерина Медичи и се прочува както с любовните си похождения, така и с амбициите си да си осигури изгоден брак. Първоначално тя прави опит да се омъжи за принц Дьо Конде, после за Анри дьо Гиз, докато накрая става съпруга на манастирски настоятел, когато успява да принуди да се откаже от сана си.

Робърт Стюарт (Robert Stuart) също е реална историческа личност – шотландски протестант, който действително убива президента католик Минар (president Minard).

В романа „Предсказанието”, в своя типичен стил, Дюма успява да вплете реалните герои и събития в сюжет, чийто основен двигател са фаталната предопределеност и любовните терзания на принц дьо Конде. Предсказанието на старата циганка е съдбовно не само за херцог Дьо Гиз, маршал Дьо Сент Андре и принц Дьо Конде, но и за участта на Франция….

Source Article from

Sotheby’s Contemporary Art Evening Sale Of Contemporary Art Total $460.3 Million

Jasper Johns’ 1983 Flag is among the most recognizable works of American Art and sold for $36 million. Снимка: Screenshot of sothebys.comNEW YORK. The 11 November Contemporary Art evening sale brought in $343.6 million, landing solidly within the total pre-sale estimate*, announced Auctioneer Oliver Barker was lively throughout the night, taking bids in a packed salesroom from collectors from 38 countries, with nearly 40% from outside the United States. A round of applause was heard as Jasper Johns’s Flag (1983) sold for $36 million – an auction record for the artist and one of the top lots of the evening. Records were also set for Glenn Ligon (1960), Jean Dubuffet (1901-1985) and Alexander Calder (1898-1976), whose Personnage sold for $1.9 million, the top price for a painting by the artist. And Robert Ryman’s Untitled (1961) brought $15 million – doubling the artist’s previous auction high.

Mark Rothko’s No. 21 (Red, Brown, Black and Orange), a pivotal work from 1953 and the centrepiece of the Schlumberger Collection, realized $45 million (estimate upon request). That followed the impressive $30 million-plus prices earned by two Rothkos in the sale of Masterworks from the Property of Mrs. Paul Mellon, held the previous evening at Sotheby’s.

When combined with such masterpieces by Rothko (1903-1970), Richard Diebenkorn (1922-1993) and Lucio Fontana (1899-1968) from Masterworks from the Collection of Mrs. Paul Mellon, this week’s contemporary art has achieved $460.3 million.

Alexander Rotter, Co-Head of Sotheby’s Global Contemporary Art Department, commented: It has been a wonderful start to our week of Contemporary Art sales, with the running total now above $460 million, and a very strong day sale yet to come. Having known and admired Jasper Johns’ final encaustic Flag for decades, we were thrilled to see it establish a new record for the artist at auction. Tonight’s sale was anchored by The Schlumberger Collection and the outstanding prices achieved for works that had been tucked away in that legendary collection for a generation, including Mark Rothko’s sublime No. 21 (Red, Brown, Black and Orange) and Jean Dubuffet’s masterful Cite Fantoche, which also set a new record. Sotheby’s had the unprecedented privilege of offering three major canvases by Rothko from key moments in his career this week and the results were spectacular.

Mark Rothko, No. 21 (Red, Brown, Black and Orange; 1953). Снимка: Screenshot of    * * *


Total: $343,677,000
85.9% Sold by lot

Artist records: Jasper Johns, Glenn Ligon, Robert Ryman, Jean Dubuffet.
Medium records: Glenn Ligon neon, Alexander Calder painting.

Contemporary Art has achieved $460,268,000 at Sotheby’s so far this week, including works by Rothko, Diebenkorn and Lucio Fontana from The Collection of Mrs. Paul Mellon sold last evening for a total of $116.6 million.

This auction saw a sell through rate of 85.9%. Marking the 13th consecutive Evening Sale of Contemporary Art at Sotheby’s New York with a sell-through rate of over 80%.

Global participation evident throughout the sale process:

- Works consigned from 12 countries on five continents sought after by participants from 38 countries including nearly 40% from outside the US, and with participation from Latin America and Asia.

The sale was led by Mark Rothko’s No. 21 (Red, Brown, Black and Orange) from The Schlumberger Collection which was sought by five bidders before selling for $44,965,000 to applause:

- The pivotal canvas from 1951 has been in The Schlumberger Collection – the magnificent compendium of Modern and Contemporary masterworks acquired by distinguished collectors and benefactors Pierre and Sao Schlumberger, for over 40 years and was last seen in public in 1970.

- Other Schlumberger Collection works that performed well included Jean Dubuffet’s Cité Fantoche (1963) which set a record for the artist when it sold for $7,445,000 (est. $4/6 million).

Jasper Johns’ 1983 Flag is among the most recognizable works of American Art and sold for $36,005,000 to set a new record for the artist at auction after an extended contest between six bidders (est. $15/20 million):

- Acquired from the artist in 1983, the year it was made, and has remained in the same private collection since.

Top prices for Andy Warhol portraits included:

- Liz #3 (Early Colored Liz) the portrait of Elizabeth Taylor on a distinctive mint background achieved $31,525,000, Brigitte Bardot from the Gunter Sachs Collection sold for $11,645,000, and Self-Portrait (Fright Wig) fetched $11,365,000.

Strong Prices For Abstraction:

- The 1961 Untitled Robert Ryman (1930) fetched $15,005,000, doubling the previous record for the artist which has stood since 2006 and several times the $500,000 the work brought when it last appeared at auction in 1988.

- Gerhard Richter’s Abstraktes Bild from 1991 drew multiple bidders to fetch $21,445,000 (est. $15/20 million).

- Christopher Wool’s Halloween Fell on a Weekend from 2004 sells for $8,005,000, to exceed the high estimate.

- An Untitled Cy Twombly (1928-2011) work on paper is sought by six bidders before exceeding the high estimate to sell for $5,205,000 to a bidder in the room.

* * *

Sotheby’s has been uniting collectors with world-class works of art since 1744. Sotheby’s became the first international auction house when it expanded from London to New York (1955), the first to conduct sales in Hong Kong (1973) and France (2001), and the first international fine art auction house in China (2012). Today, Sotheby’s presents auctions in eight different salesrooms, including New York, London, Hong Kong and Paris, and Sotheby’ BidNow program allows visitors to view all auctions live online and place bids in real-time from anywhere in the world. Sotheby’s offers collectors the resources of Sotheby’ Financial Services, the world’s only full-service art financing company, as well as private sale opportunities in more than 70 categories, including S|2, the gallery arm of Sotheby’ Contemporary Art department, as well as Sotheby’ Diamonds and Sotheby’s Wine. Sotheby’ has a global network of 90 offices in 40 countries and is the oldest company listed on the New York Stock Exchange (BID).

* * *

* Estimates do not include buyer’s premium and prices achieved include the hammer price plus buyer’s premium.

Source Article from

Триеналето на графичните изкуства представя творби на автори от 30 страни

Художникът Камен Старчев беше отличен с Голямата награда на Седмото триенале на графичните изкуства - София 2014, за творба от серията „Пречиствателни станции” - част II (2013). Снимка: © Галина Найденова-Митерман (Galia)СОФИЯ. Художникът Камен Старчев (Kamen Starchev) стана е лауреат на Голямата награда от Седмото триенале на графичните изкуства – София 2014 (Seventh International Print Art Trienial 2014 – Sofia), което беше открито на 10 ноември в изложбените зали на Съюза на българските художници (СБХ) на ул. „Шипка” 6, съобщиха от организацията. Най-големият форум на графиката, който се провежда в България, ще продължи до 30 ноември т.г.

По време на откриването бяха обявени и четири равностойни награди на спонсорите на триеналето, които отидоха при българските художници Васил Колев (Vasil Kolev), Димо Колибаров (Dimo Kolibarov) и Красимир Добрев (Krasimir Dobrev) и при Владимир Миланович (Vladimir Milanovich) от Сърбия. С наградата на Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий” беше отличена Марта Лех (Marta Lech) от Полша, която получи и приза на СБХ за млад автор, а Съюза на колекционерите в България награди художника Сусуму Ендо (Susumo Endo) от Япония.

Международното триенале на графичните изкуства, което има 20-годишна история, се утвърди като актуална платформа за съвременна световна графика и е сред значимите международни прояви в областта на визуалните изкуства в България, допълват от СБХ, организатори на събитието. Специално за форума, в София пристигнаха водещи съвременни графици като Жозе Гeдес (Jose Guedes) от Бразилия, американецът Хенри Клайн (Henry Klein), Бреда Шкрянец (Breda Škrjanec) от Словения и носителят на Голямата награда от шестото издание на триеналето, което проведе през 2011 - Марк Фризинг (Marc Frising) от Люксембург, който представя и своя самостоятелна изложба.

„Здравейте, г-н Бел” (Hello Mr.Bell), 2013 - една творба на Красимир Добрев, която беше оценена високо от журито и публиката. Снимка: СБХ © Красимир Добрев Седмото триенале на графичните изкуства е най-мащабното събитие у нас свързано с изкуството на графичния отпечатък, което представя процесите и тенденциите в тази област. Форумът показва стотици произведения на автори от 30 държави, както и още три великолепни съпътстващи изложби от Бразилия, САЩ и Словения.

Куратор на изложбата „Дигиталното говорене” е Жозе Гедес, който казва: „Проектът, включен в Седмото международно триенале на графични изкуства в София, е съставен от визуални артисти от различни поколения и направления, резултатът от чиито графики, създадени с компютър, не би могъл да бъде постигнат по друг начин. Колекцията акцентира върху творби, в които се използват фотографски изображения, с по-голям или с по-малък процент на дигитална обработка, заместваща традиционните графични техники. Нейната цел е да покаже колко тънка е линията между фотографията, живописта, рисунката, скулптурата и графиката.”

По повод проекта си „Словенски акции”, д-р Бреда Шкрянец споделя: „Избрах шест съвременни художници, които да представят графичното изкуство на Словения по време на триеналето в София. Двама от тях са добре известни автори, представители на средната възраст, докато останалите четирима, основно жени, принадлежат на младото поколение, което е много продуктивно и непрестанно търси възможности за изява пред публика. Разбира се, тази селекция не може пълно да отрази развитието и движенията в графичните изкуства в Словения, но предлага поне бегъл поглед към това, което се случва в момента в областта на графиката в тази част на света. Смятаме, че артистите рядко избират графиката просто заради страстта си към този метод на изява и доста по-често, защото това, което те лично искат да представят най-точно може да бъде изразено посредством графичните техники.

Освен това забелязваме, че интересът към новите технологии е много голям. Те все по-широко се приемат като един удобен инструмент в процеса на формиране на изображението, и все пак се вижда, че артистите продължават да се обръщат и към традиционните техники.”

„Мимолетната вечност на детската мечта” 11 на Марк Фризинг (Marc Frising) от Люксембург - носител на Голямата награда от триеналето през 2011 г., който сега представя своя самостоятелна изложба. Снимка: СБХ © Marc FrisingПроф. Хенри Kлейн разказва за експозицията „Съвременна американска графика”: „Когато поех тази кураторска отговорност, казах на организаторите, че бих предпочел да събера автори-графици, чието творчество представя най-добре сферата на графиката в САЩ и би било от особен интерес за българската публика. Обещах да потърся най-доброто, което бих могъл да осигуря от професионална и концептуална гледна точка, на автори използващи традиционни и/или авангардни технологии. Освен това, че ще се стремя да включа творческото използване на дигитални технологии, няколко много големи творби, малко съвместни работи, изкуството на авторската книга, и няколко триизмерни инсталации. И накрая бих обяснил, че една от характеристиките на американската графика е приемането на чуждестранни графици, които са превърнали Щатите в свой дом. Вие можете да прецените дали съм успял да изпълня това, което си бях поставил като цел.”

В теоретичната част от програмата на Седмото международно триенале на графичните изкуства, водещо събитие беше дискусията „Съвременната графика – между класическите и дигиталните технологии”, която се проведе на 11 ноември.

„Графичният отпечатък, днес, черпи енергии от нанесените с шаблон партизански графики на анонимните улични художници, от официално спонсорираните билбордове, от различните комбинации от присвоени или намерени материали, от печатните MDF плоскости, тапети и обекти с отпечатани върху тях изображения, от експерименталната симбиоза на техниките за отпечатване с изразните възможности на живописта, скулптурата, модата, дизайна, архитектурата и киберпространството. Всичко това превръща днес графичния отпечатък повече от всякога в място с неизтощим потенциал за философска и естетическа реторика,” пише проф. д-р Петер Цанев (Prof. Dr. Peter Tzanev) в увода на каталога на триеналето, а организаторите обобщават: „…Вече можем да говорим за установяване на една традиция, чрез която се допринася за позиционирането на съвременната българска визуална култура в международен контекст и поставя София сред влиятелните графични средища.”

Source Article from

„Музикаутор” и Google Play Music сключиха договор за партньорство

Снимка: Screenshot ofСОФИЯ. Платформата Google Play Music и българската организация за колективно управление на авторски права в музиката – „Музикаутор”, сключиха договор, благодарение на който българските и международни творци: композитори, автори на текст и на аранжимент, ще генерират приходи от дигиталната музикална платформа в България, съобщиха от сдружението.

„Изключително доволни сме, че добавихме „Музикаутор” към нашето семейство от партньорски дружества на авторите, докато проправяхме пътя за стартирането на Google Play Music в България. С нетърпение очакваме да работим с „Музикаутор”, както и с останалите авторски сдружения, които участваха в стартирането ни на десет нови пазара, за да предоставим на потребителите решение за легалното ползване на музика в дигиталния свят, което в същото време позволява на творците да бъдат възнаградени за техните произведения” - коментира Виктория Кампоамор (Victoria Campoamor), Ръководител партньорства с издатели и дружества на Google Play за Европа, Близкия изток и Африка.

„Google Play e поредната голяма дигитална платформа, която стартира в България. Тя дава на потребителите още една възможност за легален достъп до музикално съдържание. Постигането на споразумение с Google Play е важна стъпка за нас, защото създава още един източник на приход за авторите”, каза Иван Димитров, изпълнителен директор на „Музикаутор”.

Миналата седмица от Google анонсираха, че освен в България музикалната услуга стартира в нови 12 европейски държави: Беларус, Босна и Херцеговина, Хърватия, Кипър, Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Македония, Малта, Румъния и Словения, с което общият брой на държавите, в които e достъпна Google Play Music, вече е 58.

Услугата Google Play Music позволява безплатно съхранение на до 20 000 песни от личната библиотека на потребителите в „облака”, които те могат да слушат онлайн и офлайн както на компютър, така и на всяко устройство с Android или iOS. Клиентите на музикалния магазин ще могат да закупуват музика през мрежата или от своите Android устройства, като песните и албумите ще бъдат незабавно достъпни и също ще могат да се съхраняват в „облака”.

Google Play Music предлага и абонамент за стрийминг музикална услуга, наречена All Access, която дава достъп до повече от 25 милиона песни от целия свят. Всеки може да създава плейлисти и собствени радиостанции и да ги слуша от телефона, таблета или компютъра си, както и офлайн от всяко Android или iOS устройство.

По данни на Международната федерация на звукозаписната индустрия (IFPI), Google Play Music е най-бързо развиващата се абонаментна музикална услуга за 2013 г., допълват от „Музикаутор”.

Source Article from

Новата галерия „Пентименто” отвори врати с „Тайните градини на…”

Живописно-графичен кът от изложбата „Тайните градини на...”.  Снимка: © Мариана Маринова  От 2 декември т.г. изложбата ще бъде показана и в Българския културен институт Дом „Витгенщайн” във Виена.

СОФИЯ. За своя първа изложба, галерия „Пентименто”* (ул. „Гладстон” 8) избра проекта на художничката Миглена Александрова, наречен „Тайните градини на…” Въпреки многото „революционен” подтекст в датата 7 ноември, този ден ще остане в историята на българското изкуство като символ на едно ново артистично начало, на нови надежди, че пазарът на изкуство у нас, въпреки всичко, продължава да търси своето истинско лице…

И така, в петък, в 19.00 ч., „Тайните градини на…” отвориха врати и на още една софийска улица. На още една, защото като концепция изложбата е „отворена” и „пътуваща”, а първата експозиция беше открита през април 2013 г. в друга столична галерия – „Финес” (ул. Христо Белчев 17). За втори път изложбата беше показана през юни т.г. в галерията на СБХ в Пловдив. И сега…

Момент от откриването на галерия „Пентименто”. Вдясно: художничката Миглена Алекснадрова, чиято е идеята за тази експозиция. Снимка: © Мариана МариноваИзложбата „Тайните градини на…” е замислена преди повече от три години. Тази експозиция всъщност е осъществения кураторски проект на Миглена Александрова, който събира двадесет съвременни артисти „около романтичната и мъдра древна метафора на градината като защитено за личността и емоциите духовно пространство, натоварено със символиката за красота и хармония, обхващаща цялата световна литературна история от библейската притча за Едемската обител на Първата двойка човеци до приказната повест на Френсис Бърнет (Frances Hodgson Burnett; 1849-1924) – The Secret Garden (1911). Проектът представлява и пиетет към „класическата” живопис заради обстоятелството, че в него участват редица изявени в този жанр български художници, работещи в страната или извън нейните граници. В определен смисъл това са „тайните градини” на всеки един от участващите артисти…”

За участие в проекта си Миглена Александрова е поканила още Анжела Минкова, Атанас Атанасов, Атанас Ташев, Веселин Дамянов, Веселина Томова, Вихрони Попнеделев, Вълчан Петров, Гълъб Гълъбов, Даниела Зекина, Иван Милев, Иван Стратиев, Линде Броднер, Мариана Маринова, Марио Николов, Матей Матеев, Михаела Иванова, Мими Добрева, Орлин Атанасов, Петър Бояджиев и Свилен Блажев.

Експозицията включва графики, рисунки, живопис и може да бъде разгледана до 22 ноември т.г., а от 2 декември (вторник) - почти до края на януари 2015 г., и в Българския културен институт Дом „Витгенщайн” (Haus Wittgenstein) във Виена (Parkgasse 18, Wien 1030).

В изложбата „Тайните градини на...” участват 21 художници.  Снимка: © Мариана Маринова* * *

Из „Тайните градини на…”
(размисли на Миглена Александрова)

някъде, някога, дали…

- „В градината израстват повече неща от тези, които засажда градинарят”, испанска поговорка;

- Ако търсите удоволствие за час – отворете си бутилка вино;

- Ако търсите удоволствие за година - оженете се;

- Ако търсите удоволствие за цял живот – направете си градина”, китайска поговорка

- „Отзад в градината има феи”, Роуз Файлман (Rose Amy Fyleman (1877-1957), английска поетеса;

- „Проблемът с градинарството е, че не може да остане странично занимание и се превръща в хоби”, Филис Макгинли (Phyllis McGinley; 1905-1978), американска поетеса и авторка на книги за деца; 

- „Един от най-здравословните начини да играете хазарт е с лопата и пакет семена за градината”, Дан Бенет (Dann Bennett);

- „Ако някой посетител от други пространства можеше да види планетата, сигурно би казал: Искам да видя градинаря”, Уилям С. Бъроуз (William Seward Burroughs, 1914-1997), американски писател и поет;

- „Ако имате градина и библиотека, имате всичко потребно”, Марк Тулий Цицерон (Marcus Tullius Cicero; 106 – 43 пр. Хр.), римски философ и политик.

Градината – умален модел на света.

Художникът – автор – бог – създател на този свят.

Тайната градина – едно ограничено пространство, оградено с висока ограда от всичко останало, с площ до 1 дка и ограничено от размера на картината – до 120 см.

създава от Нищото
селекционира, координира
населява това пространство със същества, форми, цветове…

Той е:

- агроном;
–  В.И.К.;
– осветител (слънце);
- режисьор на пиесите, които се играят там
или за по кратко: БОГ.

В същото време, ГРАДИНАТА, подобно на огледало, е най-съкровеният портрет на колегите, участващи в изложбата…

* * *

* Бел. ред.: Пентименто (pentimento) сe наричат следите по една картина, които продължават да личат и след като художникът е нанесъл нов слой бои. Произходът на думата е от италиански – pentirsi, и означава „разкайвам се, покайвам се”. Сред най-известните примери за пентименто (открити с помощта на инфрачервени лъчи) са „Портрет на Арнолфини” (The Arnolfini Portrait; 1434) от Ян ван Ейк (Jan van Eyck; c. 1390-1441) и  „Картоиграчи” (The Cardsharps; 1594) от Караваджо (Michelangelo Merisi da Caravaggio; 1572-1610).

Source Article from