Месечни архиви: октомври 2014

Käthe Kollwitz Museum Köln: Apokalypsen – Daheim und an der Front

Käthe Kollwitz, Die Freiwilligen, Blatt 2 der Folge Krieg, Holzschnitt, 1921/1922, Käthe Kollwitz Museum Köln. Foto: © VG Bild-Kunst, Bonn 2014Käthe Kollwitz, die deutschen Expressionisten - u. a. Otto Dix (1891-1969), Ludwig Meidner, Ernst Ludwig Kirchner, Max Pechstein, George Grosz - und der Erste Weltkrieg

KÖLN. 2014 jährt sich der Beginn des Ersten Weltkrieges zum 100. Mal und damit verbunden der Todestag des jüngeren Sohnes von Käthe Kollwitz. Am 22. Oktober 1914 fiel Peter Kollwitz als Soldat 18jährig in Flandern. Aus diesem Anlass zeigt das Käthe Kollwitz Museum (Neumarkt 18-24, 50667 Köln) eine Sonderausstellung: Apokalypsen - Daheim und an der Front (17. Oktober 2014 bis 11. Januar 2015), mit rund hundert Leihgaben, die die Auseinandersetzung der deutschen Expressionisten – u. a. Otto Dix (1891-1969), Ludwig Meidner (1884-1966), Ernst Ludwig Kirchner (1880-1938), Max Pechstein (1881-1955), George Grosz (1893- 1959) – mit dem Ersten Weltkrieg beleuchtet. Den künstlerisch verarbeiteten Fronterfahrungen ihrer männlichen Kollegen steht die Position von Käthe Kollwitz (1867-1945) als Daheimgebliebene und Soldatenmutter gegenüber.


Sommer 1914 - die deutschen Expressionisten sind im Urlaub: Ernst Ludwig Kirchner liegt am Strand von Fehmarn und beobachtet Badende, Erich Heckel (1883-1970) malt Windmühlen an der Flensburger Förde und Karl Schmidt-Rottluff (1884-1976) findet Ruhe in der Abgeschiedenheit der Steilküste der Hohwachter Bucht, während es Max Pechstein in die Südsee zieht und er mit seiner Frau Lotte die Pazifikinsel Palau bereist. Nur Ludwig Meidner kommt nicht zur Ruhe: In seinem Dresdener Atelier arbeitet der verarmte und von Depressionen geplagte Künstler Tag und Nacht und ersinnt Apokalyptische Landschaften, in denen in verzerrter Perspektive angsterfüllte Gestalten zwischen aufgerissenem Himmel und zerklüftetem Erdreich Seelenqualen erleiden im Angesicht unermesslicher Katastrophen und kommender Kriege. Ein Jahr später ist die deutsche Avantgarde auf den Schlachtfeldern Europas verteilt: in den Schützengräbern von Flandern und auf den Kriegsschauplätzen der Ostfront, in Sanitäts- und Gefangenenlagern, im Heimaturlaub und in Nervenkliniken. Die anfängliche Kriegsbegeisterung schlägt um in blankes Entsetzen, nur wenige Künstler sind nach Kriegsende in der Lage, ihre Motivation zu beschreiben, so wie Otto Dix in einem Interview Jahrzehnte später: Der Krieg war eine scheußliche Sache, aber trotzdem etwas Gewaltiges. Das durfte ich auf keinen Fall versäumen! Man muss den Menschen in diesem entfesselten Zustand gesehen haben, um etwas über den Menschen zu wissen. Es war wohl persönliche Veranlagung.

Otto Dix, Lens wird mit Bomben belegt, aus der Mappe Der Krieg, Radierung, 1924, Stiftung Museum Kunstpalast, Düsseldorf. Foto: © VG Bild-Kunst, Bonn 2014Keine Künstlergeneration des 20. Jahrhundert wurde durch eine vergleichbar scharfe biographische als auch künstlerische Zäsur in ihrem Leben und Wirken so beeinflusst, wie die deutschen Expressionisten durch den Ersten Weltkrieg. Diese Urkatastrophe des beginnenden Jahrhunderts stürzte die jungen Männer in existentielle Erfahrungen, die sie künstlerisch zu verarbeiten suchten. Der Anblick des unermesslichen Grauens auf den Schlachtfeldern, in den Lazaretten und Schützengräbern, aber auch das durch den Verlust von Freunden und Familie erlittene seelische Leid wurden zum Auslöser eines unerschöpflichen Schaffensdrangs, der sich durch expressive Gestaltungsmittel artikulierte und entlud. Dabei war die subjektive Wahrnehmung Ausgangspunkt für das jeweilige OEuvre, dessen primäre Funktion in der Übermittlung eines psychischen Ausdrucks bestand und nicht in der Nachahmung der Wirklichkeit. Die Expressionisten entwickelten durch ihre elementare Formensprache einen künstlerischen Stil, der es ermöglichte, die Kriegserfahrung auf vielfältige Art und Weise zu beschreiben. Insbesondere in druckgraphischen Folgen gelangten sie zu einzigartigen Schöpfungen in der Auseinandersetzung mit der Kriegsthematik.

Bereits in vergangenen Epochen boten graphische Mappen Künstlern ein Terrain, um kriegsbedingte gesellschaftliche Missstände anzuprangern. So sind die Folgen von Jacques Callot (1592-1635), der die verheerenden Auswirkungen des Dreißigjährigen Krieges schilderte, oder die Mappenwerke von Francisco de Goya (1746-1828), der die Massaker der napoleonischen Besatzung Spaniens bebilderte, zeitlose künstlerische Schöpfungen, die von den Expressionisten rezipiert wurden. So beeinflusst Max Pechsteins Teilnahme an der

Schlacht an der Somme im Jahr 1916, die mit über eine Million toter Soldaten die verlustreichste Schlacht des Ersten Weltkrieges repräsentiert, sein künstlerisches Schaffen nachhaltig. Es erreicht seinen Höhepunkt in der vier Jahre später geschaffenen Radiermappe Somme 1916, in der Pechstein schonungslos die Auswirkungen des technisch­mechanisierten Krieges, aber auch die Brutalität des Nahkampfes in expressiven Bildkompositionen einfängt. Im belgischen Seebad Ostende beschreibt Erich Heckel, der als Sanitätssoldat seinen Dienst leistet, ein anderes Bild von den Schrecken des Krieges: In seinen 1916 geschaffenen Lithographien fängt Heckel die erschöpften und körperlich wie psychisch verwundeten Soldaten in intimen Momentaufnahmen ein und porträtiert einfühlsam deren Verzweiflung und stille Hoffnung.

Max Pechstein, Granateinschlag, Blatt 4 der Mappe Somme 1916, Kaltnadel und Pinselätzung, 1920, Kulturhistorisches Museum Magdeburg. Foto: © VG Bild-Kunst, Bonn 2014Einen Höhepunkt bildet Otto Dix’ Schlachtenepos »Der Krieg« von 1924, das an Drastik und Radikalität in der Kunst der Moderne einen einzigartigen Stellenwert einnimmt. In kühnen Bildschöpfungen bannt Dix den Horror des Gaskrieges und der Grabenkämpfe, die bis zur Unkenntlichkeit verstümmelten Invaliden sowie die Brutalität gegenüber der Zivilbevölkerung. Anlass für diese Ausstellung ist der Todestag von Peter Kollwitz, dem jüngeren Sohn von Käthe Kollwitz, der vor hundert Jahren, am 22. Oktober 1914, als Freiwilliger mit achtzehn Jahren in Flandern fiel. Dabei bildet der Topos der Apokalypse, der Entschleierung dessen, was das Ende allen Seins bedeutet – der Ausstieg aus dem Schützengraben unter dem Gewitter des gegnerischen Bombardements, der Anblick des Verlust der eigenen Gliedmaßen oder der geöffnete Brief, der den Tod des geliebten Kindes offenbart – das thematische Bindeglied dieser Ausstellung.

Den künstlerisch verarbeiteten Fronterfahrungen der männlichen Kollegen steht die künstlerische Position von Käthe Kollwitz als Daheimgebliebene und Soldatenmutter gegenüber. So wird ihre Verarbeitung von Peters Tod im langjährigen Schaffensprozess des Mahnmals Die Trauernden Eltern veranschaulicht. Persönliche Dokumente wie Briefe oder Tagebücher gewähren dem Besucher einen Einblick in ihre Trauer sowie in ihre Reflexion über Opfertod und Vaterlandsbegriff. Sie treten in einen stillen Dialog mit der 1922-1923 entstandenen Holzschnittfolge Krieg, über die Käthe Kollwitz 23. Oktober 1922 in einem Brief an Romain Rolland (1866-1944) schreibt:

„Verehrter Romain Rolland,
Ihr Brief und Gruß war mir eine große Freude. Während des ganzen Krieges, in den vier dunklen Jahren war ihr Name und noch einige wenige andere – eine Art Trost. Weil Sie das vertraten, was zu hören man sich sehnte. Ich danke Ihnen, daß Sie unseres toten Sohnes gedenken. Heute gerade sind es 8 Jahre her, daß er fiel. Zehn Tage war er im Felde, dann war sein achtzehnjähriges Leben beendet. Er ging gläubig und starb so. Noch schwerer haben es seine Freunde gehabt, die auch alle fielen im Laufe der vier Jahre. Ihr Glaube wankte und wurde Haß und Abscheu gegen den Krieg. Aber der Krieg ließ sie nicht los, sie mußten fast alle verbluten in ihrer schönsten Jugend. Wir alle – in allen kriegsführenden Ländern – haben ja dasselbe getragen. Ich habe immer wieder versucht, den Krieg zu gestalten. Ich konnte es nie fassen. Jetzt endlich habe ich eine Folge von Holzschnitten fertig gebracht, die einigermaßen das sagen, was ich sagen wollte. Es sind sieben Blätter, betitelt: das Opfer – die Freiwilligen - die Eltern – die Mütter – die Witwen – das Volk. Diese Blätter sollen in alle Welt wandern und sollen alle Menschen zusammenfassend sagen: so war es – das haben wir alle getragen durch diese unaussprechlich schweren Jahre.

Ich gebe Ihnen die Hand und danke Ihnen für Ihre guten Worte.
Käthe Kollwitz

Otto Dix. Selbstportrait, 1953. Foto: © Sammlung www.artnovini.comWerkeinführungen zu den Expressionisten

Otto Dix - Der Krieg

Ich habe jahrelang immer diese Träume gehabt, in denen ich durch zertrümmerte Häuser kriechen musste, durch Gänge, durch die ich kaum durchkam. Die Trümmer waren fortwährend in meinen Träumen. Nicht, dass das Malen eine Befreiung gewesen wäre.

Wie kaum ein zweites Werk in der Geschichte der Bildenden Kunst des 20. Jahrhunderts erzeugt die 1924 vollendete graphische Folge Der Krieg von Otto Dix beim Betrachter eine nachhaltige Verstörung. Dix, der die Schlachtfelder des Ersten Weltkrieges als Frontsoldat hautnah miterlebte, verarbeitet in dieser Mappe seine Kriegserfahrungen und verdichtet diese zu alptraumartigen Bildschöpfungen, in denen er das unerträgliche Grauen auf einzigartige Weise visualisiert: Soldaten mit Gasmasken, die aus den Gräben hervorstürmen und wie eine Personifikation des Todes erscheinen; Soldaten, die Nonnen vergewaltigen, Schwerstverwundete, die – Untoten gleich – dem Betrachter ihre Hand aus den Gräbern entgegenstrecken und von Maden und Würmern zerfressene Schädel – Dix entwirft hier ein Panoptikum des Schreckens, das der zeitgenössische französische Schriftsteller Henri Barbusse (1873-1935), der 1916 den Antikriegsklassiker Das Feuer veröffentlicht, in einem Vorwort zur Mappe als apokalyptische Hölle beschreibt. Dix entwickelt seine Bildideen jedoch nicht nur aus der subjektiven Erfahrung der eigenen Anschauung, sondern rezipiert auch andere Kunstwerke. So geht beispielsweise das Transplantation betitelte Blatt aus seiner künstlerischen Auseinandersetzung mit den Photographien Hugo Erfurths (1874-1948) von entstellten Kriegsinvaliden hervor. Das Werk Totentanz Anno 17 ist eine expressionistische Version eines mittelalterlichen Totentanzes. Otto Dix Rezeption von Goyas Zyklus Schrecken des Krieges (Los Desastres de la Guerra; 1810-1820) wird insbesondere in der Anordnung der Leichen in der Graphik Durch Fliegerbomben zerstörtes Haus ersichtlich.

Im Gegensatz zu den anderen Expressionisten ist Dix an einer Vielzahl von Kampfhandlungen des Ersten Weltkrieges aktiv beteiligt. Er kämpft im Herbst 1915 im Anschluss an seine Ausbildung in der Champagne und an der Marne und wird gegen Jahresende zum Unteroffizier befördert. Er nimmt im Sommer und Herbst des darauffolgenden Jahres an der Sommeschlacht teil und wird ab 1917 nach Baupaume versetzt. Im Winter des Jahres 1917 kämpft Dix an der Ostfront, ab 1918 wieder in Flandern. Im Oktober wird Dix zum Vizefeldwebel befördert und im Dezember nach Gera entlassen.

George Grosz. Selbstportrait, Achtung! (Fragment), 1927. Foto: ©  Galerie Nierendorf, BerlinGeorge Grosz – Gott mit uns

Der 21jährige George Grosz meldet sich im November 1914 freiwillig zum Kriegsdienst. Seine Gründe hierfür sind jedoch nicht patriotisch motiviert. Vielmehr greift er, nach eigener Aussage, einer Einberufung vor, da er im wehrdienstfähigen Alter ist. Bereits im Mai 1915 wird er im Anschluss an eine Operation wegen einer Stirnhöhlenvereiterung als dienstuntauglich entlassen, jedoch zwei Jahre später erneut eingezogen. Einen Tag nach seiner Einberufung zum Landsturm-Infanterie-Bataillon nach Guben erleidet Grosz einen Nervenzusammenbruch. Meine Nerven, so Grosz, gingen entzwei, ehe ich dieses Mal die Front, verweste Leichen und stechenden Stacheldraht sah.

Grosz wird im Februar 1917 in die Nervenheilanstalt Görden bei Brandenburg eingeliefert, in der er einen Sanitätsoffizier tätlich angreift. An seinen späteren Schwager Schmalhausen schreibt Grosz: Lieber – verpflanz niemals den Baum in andere Erde, er geht ein – so mir die Nerven, jede kleinste Faser, Abscheu, Widerwillen – nun meinetwegen krankhaft – jedenfalls totales Versagen, selbst allmächtigem Paragraphenzwang gegenüber. Der bekannte Psychiater Magnus Hirschfeld (1868-1935) attestiert Grosz in einem Gutachten dessen Dienstuntauglichkeit, woraufhin Grosz im April aus der Nervenheilsanstalt entlassen wird.

Seine lithographische Mappe Gott mit uns, die 1920 im Berliner Malik-Verlag erscheint, repräsentiert auf einzigartige Weise die durch eigene Erfahrung gesättigte Kritik von Grosz am deutschen Militarismus. In den neun Blättern beschreibt er mit beißendem Zynismus die deutsche Reichswehr als menschenverachtende Institution, die nach dem Ende des Krieges mit unvergleichbarer Brutalität gegen die Bevölkerung des eigenen Landes kämpft und nicht vor Mord an Zivilisten und Oppositionellen zurückschreckt, wie insbesondere in der Lithographie Die Kommunisten fallen und die Devisen steigen ersichtlich wird, für das Grosz ein Zitat Rosa Luxemburgs in leicht abgewandelter Form (Die Dividenden steigen und die Proletarier fallen.) auf besonders schonungslose Weise bebildert. Den sarkastischen Höhepunkt der graphischen Folge bildet das Blatt Die Gesundbeter, das einen Militärarzt bei der Musterung zeigt, der ein Skelett als KV, als kriegsdienstverwendungsfähig klassifiziert.

Die Mappe wird erstmals im Jahre 1920 auf der Ersten Internationalen Dada-Messe in Berlin ausgestellt. Im Jahr darauf werden Grosz und sein Verleger Wieland Herzfelde aufgrund dieser Publikation angeklagt und wegen Beleidigung der Reichswehr zu einer Geldstrafe von 300 Reichsmark verurteilt. Kurt Tucholsky (1890-1935), der den Prozess beobachtet, schreibt in gewohnt satirischer Manier über Grosz’ Meisterwerk: Seine Mappe Gott mit uns sollte auf keinem gut bürgerlichen Familientisch fehlen – seine Fratzen der Majore und Sergeanten sind infernalischer Wirklichkeitsspuk.

Ludwig Meidner. Selbstportrait, 1912 (Fragment). Foto: John R. Glembin © Ludwig Meidner - Archiv, Juedisches Museum der Stadt Frankfurt am MainLudwig Meidner – Der Krieg

Lieber Ludwig! Nun ist es soweit. Krieg. Maßlose Begeisterung unter den Leuten – und in mir. Es war so viel zu tun, dass ich erst heute schreiben kann. Lieber Kerl, wir alle sind so sicher zu siegen…Wahrscheinlich sind wir schon morgen am Feinde. Dann werde ich Dir Tips für deine Schlachtenbilder geben können. Jetzt aber bin ich fern aller Kunst gerückt.

Diese Zeilen schreibt der Dichter Ernst Wilhelm Lotz (1890-1914) auf einer Postkarte im August 1914 an seinen Freund Ludwig Meidner. Einen Monat später fällt der 24jährige Lotz nördlich von Reims. In seinen Memoiren beschreibt Meidner den unermesslichen Verlust seines Freundes, dessen Tod bei dem ohnehin labilen Maler große seelische Verzweiflung auslöst: Im Beginn des Herbstes… kam mir die Kunde von des Freundes frühem Tod. Der Zarte, Selige lag nun hingestreckt auf Frankreichs Erde. Ich sank wieder in meines offenen Sarges Jammerschrei zurück, und tausend Messer und Schaufeln und Äxte zerfleischten meine Brust.

Nach dem Tod von Lotz beginnt Meidner mit der Arbeit an der achtteiligen Mappe Krieg, in der er in kühnen Bildkompositionen apokalyptische Szenerien gestaltet. Auf dem Titelblatt der Mappe inszeniert sich Meidner in einem Selbstporträt als Tod mit gebrochener Sense, der, aus einem Schützenkrater hervorsteigend, drohend und von unerbittlichem Hass erfüllt, den Betrachter mit starren Augen anblickt.

Mit expressiven Gestaltungsmitteln fängt Meidner im zweiten Blatt der Folge die Auswirkungen einer Bombenexplosion ein. Die Detonation und die daraus resultierende Zerstörung der Brücke in der Bildmitte scheinen eine Gravitationswelle nach sich zu ziehen, die die Perspektive der Häuser verzerrt. Die Fassaden werden durch den Sog der Explosion angezogen, wandeln ihre Form und werden ins Längliche gedehnt.

Im Sommer des Jahres 1916 wird Meidner zum Militärdienst einberufen. Nach abgeschlossener Infanterieausbildung wird er als französischer Dolmetscher in einem Kriegsgefangenlager in Cottbus eingesetzt. Seine Funktion besteht in der Übersetzung der Briefe der Kriegsgefangenen und ihrer Zensur. Im Jahr 1918 soll Meidner an die Ardennenfront versetzt werden. Infolge der Erkrankung an einer Bartflechte wird er in ein Lazarett in Aschaffenburg verlegt. Entsetzt berichtet er von seinen Erlebnissen: Hier sieht es aus wie auf meinen Bildern. Unerwartetes, der Jüngste Tag bricht an in großem Raum, zerbricht im Tumult der Vertikalen. Dir graut und du nimmst Reißaus vor deinen schmerzhaften Gesichtern.

Max Pechstein. Selbstbildnis mit Hut und Pfeife, 1918 (Fragment). Foto: Kunsthaus Zürich © Pechstein - Hamburg/TökendorfMax Pechstein – Somme 1916

Max Pechstein erlebt den Ausbruch des Ersten Weltkrieges während seines Aufenthaltes auf der Pazifikinsel Palau, die zum damaligen Zeitpunkt eine Kolonie des Deutschen Reiches ist. Die Japaner besetzen Palau, nachdem sie Deutschland am 23. August den Krieg erklärt haben und verbannen Pechstein von der Insel. Die Rückreise in die Heimat dauert nahezu ein ganzes Jahr und führt den Künstler erst nach New York, wo er zu einem mehrmonatigen Aufenthalt gezwungen wird. In einem Brief schildert Pechstein seinen verzweifelten Wunsch, Amerika so schnell wie möglich verlassen zu können, um an dem Kriegsgeschehen teilzunehmen:

Vier Jahre später schafft Pechstein die neun Radierungen umfassende Mappe Somme 1916, in der er in Einzelszenen schlaglichtartig unterschiedliche Aspekte des Kampfgeschehens sowie des Frontalltages beleuchtet. Pechsteins Radierstil ist in dieser graphischen Folge durch die holzschnittartige Figurenkomposition gekennzeichnet. Die Figurenkörper werden mit starken Umrisslinien gestaltet, ihre Plastizität durch hartkantige Schraffuren herausgearbeitet. Im Gegensatz zu den Mappenwerken von Dix, Meidner und Willy Jaeckel (1888-1944) stellt Somme 1916 keine eindeutige Kritik am Krieg dar. Das Titelblatt zeigt einen deutschen Soldaten mit einem Hydra­ähnlichen Wesen kämpfend, dessen Köpfe unentwegt nachwachsen. Einer dieser Köpfe des schlangenartigen Ungeheuers wird durch seinen Brodie-Helm, einem flachen Stahlhelm, der von der britischen Armee verwendet wurde, eindeutig gekennzeichnet. Pechstein entwirft hier eine unzweifelhafte Metapher für die Herkulesaufgabe der deutschen Armee, die an der Somme der mehrmonatigen britischen Großoffensive Einhalt gebot.

Drei Wochen bin ich nun in New York und habe bis jetzt vergeblich nach einer Möglichkeit gesucht, den letzen Wasserweg zu überwinden, um nach Hause zu kommen. Jede Faser zieht mich nach Deutschland, und dass ich nicht im Stande bin, mitzukämpfen, mit beizutragen an der Verteidigung unseres Vaterlandes, drückt mich danieder. Unbeeindruckt von der Nachricht des Todes seiner beiden Brüder, meldet sich Pechstein nach seiner Rückkehr umgehend zum Kriegsdienst. Im Anschluss an die in seiner Heimatstadt Zwickau erhaltene Grundausbildung wird Pechstein im Mai 1916 nach Flandern abkommandiert. Ab August nahm er an der Schlacht an der Somme teil, die mit über 1. Million toter oder schwer verletzter Soldaten als verlustreichste Schlacht des Ersten Weltkrieges in die Geschichte eingehen wird.

Willy Jaeckel. Selbstportrait, 1912 (Fragment). Foto: ©  The Riffkind Collection of German Expressionist PrintsWilly Jaeckel – Memento 1914/1915

Anfang des Jahres 1916 rettet eine Auftragsarbeit Willy Jaeckel zunächst vor dem gefährlichen Dienst als Kriegskartograph an der Ostfront. Der Hanno-veraner Keksfabrikant Hermann Bahlsen (1859-1919) beauftragt Jaeckel mit der Anfertigung von vier großformatigen Wandbildern für die Kantine des niedersächsischen Werkes, von denen heute nur noch Skizzen erhalten sind, da sie bei einem Bombenangriff im Jahre 1944 zerstört worden sind. Die vier Bilder, wie beispielsweise die von einer heiteren, frommen Stimmung geprägte Landschafts­idylle Andacht und Schauen, reprä­sentieren das diametrale Gegenteil zu der erschütternden, zwei Jahre zuvor entstanden Kriegsfolge Memento 1914/15.

Diese schildert in einer kaum zu überbietenden Drastik insbesondere das unermessliche Leid der Zivilbevölkerung während des Krieges. Unter anderem die Darstellung einer Vergewaltigung durch fünf Soldaten, sowie, im darauf folgenden Blatt, die Positionierung der geschändeten Frau, deren unter den Trümmern hervorkriechendes Kind den Betrachter fragend anblickt, führten zu einem sofortigen Verbot der Mappe nach deren Erscheinen. Der subtile Affront von Jaeckels Kriegskritik besteht in dessen bewusst ambivalenter Gestaltung der Uniformen der Soldaten, die, alle helmlos, keiner Kriegspartei zugeordnet werden können. Ob nun Täter oder Opfer aus den eigenen oder feindlichen Reihen stammen, bleibt offen. Obwohl die Figuren durch ihre massigen Proportionen und bildfüllende Präsenz eine ungeheure Nähe des Kriegserlebnisses evozieren, stellen sie eine künstlerische Fiktion dar, da Jaeckel zum Produktionszeitpunkt den Krieg noch nicht aus eigener Anschauung kannte. Jaeckel wird Anfang des Jahres 1918 eingezogen und ist bis zum Kriegsende in der 40 km südlich von der Hauptstadt des Departements Ardennes, Charleville-Mezieres, gelegenen Gemeinde Rethel stationiert, in der er als Kurier tätig ist.

Constantin von Mitschke-Collande. Selbstportrait (1947). Foto: ArchiveConstantin von Mitschke-Collande –
Der begeisterte Weg

Constantin von Mitschke-Collande (1884-1956) schafft den Holzschnittzyklus Der begeisterte Weg als Illustration zu Walther Georg Hartmanns (1892-1970) gleichnamiger Erzählung. Hartmann schildert darin die parabelhafte Geschichte eines Soldaten, der gegen Ende des Ersten Weltkrieges nach Berlin zieht. Im Zuge der Straßenkämpfe der Novemberrevolution wird der Soldat getötet und streift fortan als Geist durch die von politischen Unruhen heimgesuchte Hauptstadt. Der Geist des Soldaten beobachtet die Ermordung eines Revolutionsführers durch drei Reichswehrsoldaten und überzeugt diese ihre Tat zu bereuen. Auf der Trauerfeier des getöteten Revolutionärs erscheint der Geist und verkündet vor der erschrockenen Trauerge­meinde, die Zeit sei gekommen, die gewalttätigen Auseinandersetzungen zu beenden und einen gemeinschaftlichen, friedvollen Weg in der Neugestaltung Deutschlands zu begehen. Die Menge stimmt der Botschaft des Soldaten begeistert zu, woraufhin seine erlöste Seele gen Himmel aufsteigt.

Hartmann propagiert in dieser politischen Allegorie die Aufkündigung der gewaltsamen revolutionären Bestrebungen der Linken. Die Person des Revolutionsführers besitzt die Züge Karl Liebknechts, der von Freikorps-Offizieren im Januar 1919 ermordet wurde.

Mitschke-Collande, selbst Mitglied der KPD, stellt in seinem Holzschnittzyklus den religiösen Aspekt von Hartmanns Erzählung unter Verwendung einer christlichen Symbolik in den Mittelpunkt. In dem vierten, Du hast deinen Bruder getötet betitelten Blatt der Folge inszeniert Mitschke-Collande den ermordeten Revolutionsführer in der Pose Christi nach der Kreuzabnahme. Am oberen Bildrand erscheinen zwei mit den Attributen Waage und Bogen gekennzeichnete apokalyptische Reiter. Im Die Zeit ist reif betiteltem Blatt, dem letzten der Folge, ist der Soldat dargestellt, der, von seinen irdischen Leiden erlöst, über die Sonne hinaus gen Himmel aufwärts fährt.

Käthe Kollwitz. Selbstportrait (?). Foto: © jewishcurrents.orgWerkeinführung zu Käthe Kollwitz

Käthe Kollwitz – Krieg

An diesem Tag war es wohl auch, an dem Peter abends Karl bittet, ihn vor Aufgebot des Landsturms mitgehen zu lassen. Karl spricht mit allem dagegen, was er kann… Karl: Das Vaterland braucht dich noch nicht, sonst hätte es dich schon gerufen. Peter leise, aber fest: Das Vaterland braucht meinen Jahrgang noch nicht, aber mich braucht es. Immer wendet er sich stumm mit flehenden Blicken zu mir, daß ich für ihn spreche. [...] Ich stehe auf und Peter folgt mir, wir stehen an der Türe und umarmen und küssen uns, und ich bitte den Karl für den Peter. – Diese einzige Stunde. Dieses Opfer, zu dem er mich hinriß, und zu dem wir Karl hinrissen.

(Die Tagebücher, 10. August 1914)

Wenngleich Käthe und Karl Kollwitz (1863-1940) sich dem nationalistischen Taumel, der so viele deutsche Schriftsteller und Künstler 1914 in den Strudel der vaterländischen Begeisterung hineinriss, weitgehend entziehen konnten, so fühlten sie sich doch auch in erster Linie als Deutsche, die ihr Vaterland angegriffen und gefährdet sahen.

Den Tod des Sohnes Peter im Oktober 1914 als junger Kriegsfreiwilliger empfanden sie als Opfer, unter Sorgen und Schmerzen, aber aus freien Stücken dargebracht. Es bedurfte eines langen und schmerzhaften Prozesses, bis Staatstreue und Vaterlandsliebe, aus Solidarität mit dem toten Sohn und seinen Freunden aufrechterhalten, von der Überzeugung verdrängt wurden, dass die Gesellschaft der Zukunft von Pazifismus und Internationalismus geprägt sein müsse.

Das Verhältnis von Hans Kollwitz (1892-1971), dem älteren Sohn von Käthe Kollwitz, zu seinem Bruder, von Anfang an nah, hat sich im Sommer 1914 noch intensiviert. War Peter jahrelang der Kleine gewesen, über dessen Berufsentscheidung und Entwicklungsprobleme sich Käthe Kollwitz mit dem großen Sohn beriet, so diskutieren die Brüder jetzt auf gleicher Ebene, wandern zusammen und gründen mit einem Kreis von Freunden eine Fichtegesellschaft, die durch Beeinflussung der Jugend im Fichteschen Sinne eine Umgestaltung der Menschheit nach dem Ideellen hin (Die Tagebücher, April 1914) bewirken soll.

Diesen Träumen macht der Kriegsausbruch im August 1914 ein rasches, gewaltsames Ende. Beide Söhne melden sich sofort freiwillig. Während Peter nach kurzer Infanterieausbildung bei Dixmuiden am 22. Oktober 1914 fällt, wird Hans zunächst zurückgestellt. Nach einer Sanitäterausbildung ist er in den folgenden Jahren wechselnden Reserve- und Feldlazaretten zugeteilt. Im November 1918 kommt er zurück. So ist er da. Wird das Schicksal ihn uns lassen? Ich denke ja. Er ist da und wir haben das gute ruhige befriedigte Gefühl, dass der Krieg aus ist für uns. (Die Tagebücher, 20. November 1918)

Briefe von Käthe Kollwitz an ihren Sohn Hans ins Feld sind Briefe voller Sorge, Sehnsucht, Hoffnung auf Urlaub und Hoffnung auf Rückkehr. Zudem geben sie einen unmittelbaren Eindruck vom Leben in Berlin während der Kriegsjahre, von Hunger, Kälte, Epidemien, von Streiks und politischen Auseinandersetzungen und der wachsenden Friedenssehnsucht. Auch reflektiert Käthe Kollwitz über Vaterlandsbegriff und Opfertod – sie will, sie kann es nicht akzeptieren, dass der Tod des jüngeren Sohnes vergeblich war, umsonst, für eine falsche Sache. Der politische Umbruch und Aufbruch in Russland ermöglicht ihr eine neue Sicht: Peters Tod erscheint ihr nun als Opfer für die Höherentwicklung der Menschheit über nationale Grenzen hinweg. (Brief an Hans Kollwitz vom 2. Dezember 1917)

Diese Erkenntnis hilft ihr auch aus ihrer künstlerischen Erstarrung. Die Arbeit an dem Mahnmal für den gefallenen Sohn Peter und seine Freunde, mit der sie sich seit 1915 wechselnd zu trösten versucht und quält, schiebt sie beiseite. Noch etwas kraftlos und unsicher zunächst, beginnt sie wieder graphisch zu arbeiten. Die ersten Kriegsblätter entstehen, die schließlich zur Holzschnittfolge Krieg zusammenwachsen (1921/22). Die neue Form für den neuen Inhalt dieser letzten Jahre (Die Tagebücher, 6. November 1917) bildet sich langsam heraus.

Aus den Einführungen von Jutta Bohnke-Kollwitz zu den Aufzeichnungen von Käthe Kollwitz in: Die Tagebücher (1. Aufl. 1989) und Briefe an den Sohn (1. Aufl. 1992)

* * *

Zitate der Expressionisten zum Krieg

„Ich glaube, wer den Krieg malen will, muss erst den Frost malen lernen. Soldaten müssen entsetzlich viel frieren, und frieren ist lähmend und lähmen ist schlimmer als töten. Aber woher sollen wir das hinterm Ofen wissen, wenn wir uns weißes Papier vorholen und unsre Zigarren in Dampf setzen?

Ernst Barlach, Brief an Reinhard Piper, 20. Februar 1916

„Der Krieg war eine scheußliche Sache, aber trotzdem etwas Gewaltiges. Das durfte ich auf keinen Fall versäumen! Man muss den Menschen in diesem entfesselten Zustand gesehen haben, um etwas über den Menschen zu wissen. Es war wohl persönliche Veranlagung.

Otto Dix, Interview mit Hans Kinkel, Stuttgarter Zeitung, 30. November 1961

„Ich musste auch erleben, wie neben mir einer plötzlich umfällt und weg ist und die Kugel trifft ihn mitten. Das musste ich alles ganz genau erleben. Das wollte ich. Also bin ich doch gar kein Pazifist – oder? – vielleicht bin ich ein neugieriger Mensch gewesen. Ich musste das alles selber sehen. Ich bin so ein Realist, dass ich alles mit eigenen Augen sehen muss, um das zu bestätigen, dass es so ist. Also ich bin eben ein Wirklichkeitsmensch. Alles muss ich sehen. Alle Untiefen des Lebens muss ich selber erleben; deswegen gehe ich in den Krieg, und deswegen habe ich mich auch freiwillig gemeldet.

Otto Dix, Dezember 1963, Schallplatte des Erker Verlag St. Gallen

„Der Einfluss des Krieges auf mich war absolut negativ. Für mich war es nie die ,Befreiung’, als die er so oft begrüßt wurde.

„Ich war zwar unpolitisch, aber doch irgendwie im humanistischen Geist aufgewachsen. Krieg war für mich Grauen, Verstümmelung und Vernichtung. Gewiss, zuerst war da so etwas wie Massenbegeisterung. Krieg, das war dann alles andere als die anfängliche Begeisterung; es wurde Dreck und Läuse, Stumpfsinn, Krankheit und Verkrüppelung.

„Der Ausbruch des Krieges machte mir klar, dass die Mehrzahl der Masse willenlos war, als sie begeistert durch die Straßen zog, ausnahmslos gebannt vom Willen des Militärs. Den Krieg betrachte ich als eine ins ungeheuerliche ausgeartete Erscheinungsform des Kampfes um Besitz.

alle aus: George Grosz, Ein kleines Ja und eine großes Nein, Autobiografie, 1955

„Ich bin mir bewusst, wie gut das Schicksal mit mir war, dass ich diese Zeit am Meer und als immerhin tageweise Freier verbringen konnte. Ich habe viel baden können, hin und wieder etwas zeichnen.

Erich Heckel, Brief an Gustav Schiefler, 1. Oktober 1915

„Der Krieg hat uns alle zu seinen Sklaven gemacht und man hat ihn nicht überwunden, wenn man seine Folgen und Schrecken kennt. All unser Pathos tilgt nicht die große Lüge, das untröstliche Leid, das er verursacht.

Willy Jaeckel, Brief an Anton Brüning, 19. November 1914

„Zunächst machte ich Holzschnitte vom Krieg – einen Antikriegszyklus mit Gedichten von Bröger, Dehmel, Lersch, Weber, Winckler und Hasenclever zum Schluß. Nie, so sehr ich mich auch abmühte, genügten sie und erst später sah ich, daß in einigen Blättern doch etwas von doch etwas von dem Grauen der Zeit und der Not eingefangen.

Franz M. Jansen, Von damals bis heute. Lebenserinnerungen 1981

„Schwerer als alles andere lastet der Druck des Krieges und die überhandnehmende Oberflächlichkeit. Ich habe immer den Eindruck eines blutigen Karnevals. Wie soll das alles enden?

Ernst Ludwig Kirchner, Brief an Gustav Schiefler, November 1916

„Nieder mit der Gewalt!! Alle Kreaturen Gottes sollen leben und atmen dürfen! Ich wende mich an die Ärmsten und Betrogensten. Ich wende mich an alle Verstümmelten und an die Geister der zahlreichen Millionen, die der Krieg gefressen hat. Ihr meine Revolte-Schreie, ha – ihr sollt die Welt aufrütteln!!

Ludwig Meidner, Im Nacken das Sternenmeer, Prosa, 1918

„Der Weltkrieg zermalmte meinen Mut und die große Weltseligkeit ging in Scherben und ich war ein Hasser des Vaterlandes.

Ludwig Meidner, Mein Leben, Autobiografie, 1919

„Verdorrtes Bruderblut – Krieg, Krieg! – der heiseren Hassenden Würghände noch immer, noch immer im Land. Blutlachen auf der weiten, keuschen Erde. Oh, warum musste Krieg sein, Hungersnot, Hader und soviel Menschenhass?!

Ludwig Meidner, Septemberschrei, Prosa und Lyrik, 1920

„Es war ein dicker Strich, den der Schützengraben durch mein Leben gezogen hatte, denn während ich die gesamte Zeit von einem Frontteil zum anderen wanderte, blieb mir nicht einmal genügend Zeit, um den Körper auszuruhen. Die Sinne waren abgestumpft. Oft fürchtete ich seelisch zugrunde zu gehen. Und doch hätte ich es nicht vermocht, von sicherem Lande aus zuzuschauen, wie meine Brüder starben und die Eltern sich quälten. Nun ist der wilde Traum zu Ende.

Max Pechstein, Brief an Georg Niemann, 1919

* * *

Zitate Käthe Kollwitz
zum Soldatentod des Sohnes und zum Krieg

„Die Männer die in den Krieg gehn, hinterlassen meist Frau und Kinder, ihr Herz ist geteilt. Die Jungen sind in ihrem Herzen ungeteilt. Sie geben sich mit Jauchzen. Sie geben sich wie eine reine schlackenlose Flamme, die steil zum Himmel steigt.$

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 13. August 1914

„Der schöne Schal kann unsern Jungen nicht mehr wärmen. Er liegt tot unter der Erde. Er ist bei Dixmuiden als erster seines Regiments gefallen. Er brauchte nicht zu leiden. Bei Sonnenaufgang hat das Regiment ihn begraben, seine Freunde haben ihn ins Grab gelegt. Dann sind sie an ihre furchtbare Arbeit gegangen. Wir danken Gott, daß er so sanft hinweggenommen ist vor dem Gemetzel.

Käthe Kollwitz an Marie Schröder, November 1914

„Ich will Dich ehren mit dem Denkmal. Alle die Dich lieb hatten behalten Dich in ihrem Herzen, weiter wirst Du wirken bei allen, die Dich kannten und Deinen Tod erfuhren. Aber ich will Dich noch anders ehren. Den Tod von euch ganzen jungen Kriegsfreiwilligen will ich in Deiner Gestalt verkörpert ehren. In Eisen oder Bronze soll das gegossen werden und Jahrhunderte stehn.

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 3. Dezember 1914

„Liebe und Lassenmüssen des Geliebtesten und es halten – immer dasselbe. Wie kommt es daß seit Jahren – vielen Jahren – immer dasselbe in meiner Arbeit sich wiederholt? Das vorgeahnte Opfer? Aber eines [ist] genug – Hans – eines genug.

Käthe Kollwitz an den Sohn Hans, 29. Januar 1915

„Peter war Saatfrucht die nicht vermahlen werden soll. Er selbst war die Saatfrucht. Wäre es mir oder Vater möglich gewesen für ihn zu sterben, daß er leben durfte – o wie gern wären wir gegangen. Für Dich wie für ihn. Aber es ging nicht. Ich bin nicht Saatfrucht, ich hab nur die Aufgabe das in mich gelegte Samenkorn zu Ende zu entwickeln.

Käthe Kollwitz an den Sohn Hans, 21. Februar 1915
„Ich arbeite an der Darbietung. Ich mußte – es war direkt ein Zwang – alles ändern. Die Figur bog sich von selbst unter meinen Händen – wie nach eigenem Willen – nach vorne über. Nun ist sie nicht mehr die Aufrechte. Ganz tief bückt sie sich und reicht ihr Kind dar. In niedrigster Demut.

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 27. April 1915

„Gewiß wirkt auch die kurze Spanne Zeit nach, in der Ihr dann hier sein durftet, ganz gewiß seid ihr Saat, die Frucht tragen wird – aber diese köstliche Aussaat, die vieltausendfältig jetzt der Tod ausstreut – mein lieber Sohn du weißt wie heilig sie mir ist – aber es muß auch Pflanzen geben, die groß werden und voll auswachsen und Schatten und Frucht geben.

Käthe Kollwitz an den Sohn Hans, 29. April 1915

„Meine unhaltbar widerspruchsvolle Stellung zum Kriege. Wie ist die gekommen? Durch Peters Opfertod. Was mir damals klar wurde und was ich in meiner Arbeit halten wollte, das wir mir jetzt wieder so schwankend. Ich glaube Peter nur behalten zu können, wenn ich was er mich damals lehrte, nicht mir entziehen lasse. Nun dauert der Krieg zwei Jahre und 5 Millionen junge Männer sind tot und mehr als noch mal so viele Millionen Menschen sind unglücklich geworden und zerstört. Gibt es noch irgend etwas was das rechtfertigt?

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 27. August 1916

„Peter, Erich, Richard, alle stellten ihr Leben unter die Idee der Vaterlandsliebe. Dasselbe taten die englischen, die russischen, die französischen Jünglinge. Die Folge war das Rasen gegeneinander [...]. Ist also die Jugend in all diesen Ländern betrogen worden? Hat man ihre Fähigkeit zur Hingabe benutzt um den Krieg zustande zu bringen? Wo sind die Schuldigen? Gibt es die? Sind alles Betrogenen? Ist es ein Massenwahnsinn gewesen? Und wann und wie wird das Aufwachen sein?

Der Abgrund hat sich nicht geschlossen. Millionen hat er verschlungen und klafft noch. [... ] Ist es treulos gegen dich – Peter – wenn ich nur noch den Wahnsinn jetzt sehn kann im Kriege?

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 11. Oktober 1916

„Dann zu Hause mach ich Peters kleinen Baum zurecht. Er steht wie in den beiden verflossenen Jahren hinter seinem Bett, 20 kleine Wachskerzen, 20 kurze Jahre, brennen ab.“

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, Weihnachten 1916
„Wir kommen hier zu Hause jetzt in die knappste Zeit. Noch nichts von frischem Gemüse, Wintergemüse kaum mehr zu haben, Kartoffeln so gut wie gar keine, Brot vom 1. April ab eine Wochenration von 1450 Gramm [...]. Das Volksküchenessen haben wir aufgegeben, weil es immer dürftiger wurde. Ob wir aber auf die Dauer ohne es durchkommen werden, weiß ich noch nicht. Es ist eine Probe.

Käthe Kollwitz an den Sohn Hans, 26. März 1917

„Und an uns denke, daß wir wieder in Peters Stube sitzen bei den Lichtern, die seine jungen 20 Jahre leuchten lassen und allmählich verlöschen. Aber denke uns nicht traurig, sondern im Glauben an den kommenden Frieden und an Deine Heimkehr.

Käthe Kollwitz an den Sohn Hans, 10 Dezember 1916

„Ganz unmöglich war mir damals die Vorstellung, die Jungen gehen zu lassen, wie die Eltern ihre Jungens jetzt gehen lassen müssen, ohne inneres Ja-Sagen – nur zur Schlachtbank. Das ist das, was alles anders macht. Das Gefühl, wir waren betrogen damals. Und der Peter lebte vielleicht noch, wenn nicht dieser furchtbare Betrug gewesen wäre. Der Peter und die Millionen und Millionen, viele Millionen anderer. Alle betrogen.

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 20. März 1918

„[... ] nach all dem Hin- und Hergerissensein bin ich für mich jetzt zu einer klaren Stellungnahme gekommen: Gegen den Widerstand bis aufs letzte. Der Krieg ist wohl sowieso verloren, es käme nur noch darauf an in „Ehren“ unterzugehen und da sage ich nein. Was Deutschland jetzt noch an jungen Männern hat, braucht es unbedingt zum Wiederaufbau. Ich halte es nicht für ehrlos, wenn ein Volk, das sich vier Jahre wirklich gegen eine Welt von Feinden wehrt, zuletzt nicht mehr weiter kann. Fürchterlich verderblich kommt es mir aber vor, daß auch dies letzte an Jugend noch hingeopfert werden soll. Ach, das ist ein Kämpfen hier, eine Leidenschaft der gegenteiligen Stellungnahme. Dahinter steht der Friede, aber erst heißt es noch durch ein Meer von Grauen durch. Ich fürchte, die Revolution ist unvermeidlich..

Ich lege Ihnen den heutigen Vorwärts bei, in dem ich gegen Dehmel Stellung nehme. Ich konnte es nicht mehr aushalten, mußte öffentlich sagen, was ich meine.

Käthe Kollwitz an Erna Krüger, 25. Oktober 1918

„Arbeite das Blatt Eltern um. Es kommt mir augenblicklich ganz schlecht vor. Viel zu hell und hart und deutlich. Schmerz ist ganz dunkel.

Käthe Kollwitz, Die Tagebücher, 13. Dezember 1922

„Es könnte alles so schön sein, wenn nicht dieser Wahnsinn des Krieges wäre. Sage nicht es hat schon immer Kriege gegeben, damit überzeugst du mich nicht, Kriege wohl, aber nicht den Krieg. Aber einmal wird ein neues Ideal erstehen, und es wird mit allem Krieg zu Ende sein. In dieser Überzeugung sterbe ich. Man wird hart dafür arbeiten müssen, aber man wird es erreichen. Ich: Du meinst den Pazifismus? Ja, wenn du unter Pazifismus mehr verstehst als nur Anti-Krieg. Es ist eine neue Idee, die Idee der Bruderschaft der Menschen.“

Käthe Kollwitz im Gespräch mit der Enkelin Jutta Bohnke, in: Briefe der Freundschaft

* * *

Kurator der Ausstellung Apokalypsen - Daheim und an der Front im Käthe Kollwitz Museum Köln - Alexander Gaude M.A.

Geboren 1980 in Velbert, Studium der Germanistik, Philosophie und Kunstgeschichte in Wuppertal und Münster. Wissenschaftlicher Mitarbeiter im Kunstmuseum Pablo Picasso Münster. Mitglied des Sonderforschungsbereichs für symbo­lische Kommunikation und gesellschaftliche Werte­systeme.

Forschungsschwerpunkte: Künstlerische Avantgarden des 20. Jh. (Deutscher Expressionismus, Dadaismus, Surrealismus, Futurismus) Pablo Picasso, Franzö­sischer Impressionismus.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/die-welt/1577-kaethe-kollwitz-museum-koeln-apokalypsen-daheim-und-an-der-front.html

Скулпторът Александър Вълчев представя „Скулптурата като хоби”

Художникът Александър Вълчев е едно от явленията в съвременното българско изкуство. Снимка: © artnovini.comСОФИЯ. Не за първи път интериорът на галерия „Аросита” (ул. „Врабча” 12) е неузнаваем, но през последните дни – от 17 октомври насам – това необикновено изложбено пространство е особено. Двете нива на арт салона са в обятията на най-новите творчески откровения на един откровен художник – Александър Вълчев (Aleksandar Valchev). Не си задавайте въпроса „Защо пък откровен?”, отговорът е лесен: защото един скулптор прави самостоятелна изложба, която е нарекъл… „Скулптурата като хоби” (The sculpture as a hobby). А това означава много…


„…Александър Вълчев се завръща към едно сериозно занимание – скулптурата, от дистанцията на любител. Художникът – дипломиран скулптор, обследва отново статиката на телата и обемите в пространството, но сега не цапа ръцете си в смеси и калъпи, а аналитично разглобява и сглобява, регистрира и документира равновесието на различни структури. Това той прави с аналитичното око на фотообектива, под формата на скица и колаж, или пък изпробва нагледно в конструкция от велпапе”, казва Вера Млечевска (Vera Mlechevska), куратор на изложбата в „Аросита”.

„Хоби”-фрагменти... Снимка: © artnovini.com„Художникът ще остане завинаги безкрайно респектиран от скулптурата заради сложността и майсторството, които тя изисква. Той разпознава нейните принципи, откривайки ги неволно във всякакви ежедневни и житейски ситуации. Обектите на Александър Вълчев – намерени случайно, видени на улицата или построени от самия него, са сведени до чиста форма, ритъм и композиция, извадени са от техния културен контекст или са нарочно поставени в друг – винаги този на изкуството”, споделя още кураторката.

„Обсесията от безкрайно регистриране на скулптурни обекти превзема, както съзнанието на художника, така и пространството на галерия „Аросита”. Там той пренася част от ателието си и заедно с това целия нескончаем процес на трупане и създаване на изображения разгърнат в изобилен брой фотографии, рисунки, скици и колажи.

В течение на времето, интересът към определен конструктив се пренася към всякакъв вид обекти: железобетонни паметници, кашони, кофа за смет, които по Галилеевски с еднаква лекота преодоляват гравитацията. Сякаш в тази безтегловност се събират въжделението на художника да разполага с мащабите на архитекта и желанието на архитекта да овладее фриволното въображение на художник. Тези и други противоречия се пресичат и развързват в изложбата на Александър Вълчев”, допълва Млечевска.

С изложбата си „Скулптурата като хоби” артистът доказва по убедителен начин своето творческо кредо, което „предефинира и интерпретира идеите и ценностите на миналото с помощта на съвременното изкуство” – със статут на „незабравима” ще остане неговата изумителна нео-Ренесансова фотографска серия „Реминисценции” (Reminiscens), която, всъщност, стана повод за нашето запознанство през 2008 г. по време изложението VIENNAFAIR, което се провежда в австрийската столица…

Скулптор, живописец, фотограф, артистът е пренесъл в столичната галерия „Аросита” част от своята Вселена - своеобразно, лично „Вавилонско” ателие (библиотека), в което съхранява (и създава) фотографии, рисунки, скици, колажи, картини... Снимка: © artnovini.comДнес, Александър продължава да генерира вълнуващи естетически провокации – „визуален микс от различни изкуства и стилове”, които придават на неговото изкуство особена философска дълбочина, яснота, откровеност, и предлагат на публиката теми за размисъл, разположени в необхватните проекции от почти баналното всекидневие до онези високонравствени измерения, благодарение на които можем да прозрем, макар и частично, смисъла на човешката цивилизация…

Скулптор, живописец и фотограф, Александър Вълчев определя себе си като концептуален художник („в широк смисъл”), когото в един случай снимките вдъхновяват за рисунки и картини, а в друг – скулптурите и платната му инспирират създаването на различни фотографски серии… Но независимо в каква област работи, всяка негова идея „е продължение на предишните, към които добавям ново предизвикателство”, казва артистът и допълва, че основните движещи сили на творчеството са „частният случай, който е симптоматичен и представителен за широк кръг от хора и събития, и се превръща в тяхна метафора…” А при създаването на всяко едно произведение на изкуството, за художника най-важни са „субективният поглед и ролята на личните истории…”  

Изложбата „Скулптурата като хоби” можете да видите (и, разбира се, да купите творба за личната си колекция) до 31 октомври, петък.

През март 2013 г., също в столичната галерия „Аросита”, Александър Вълчев представи забележителната експозиция – Pin-up Girls, или само някои от жените, с които съм мечтал да „спя” 2000 – 2010 г., в която показа не само впечатляваща симбиоза от изящен и деликатен стил на рисуване и провокативен концептуализъм, но и своето изящно и деликатно чувство за хумор…

„Вавилонска” кула от... велпапе... Снимка: © artnovini.com* * *

Биография

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ е роден през 1973 г. в София. През 1992 г. завършва Националната гимназия за приложни изкуства, а през 1998 г. и специалност „Скулптура” (степен „Магистър”) в класа на проф. Крум Дамянов в Националната художествена академия. Художникът има и магистърска степен по фотография в Нов български университет (2013). През 2003 специализира в Cite Internationale Des Arts в Париж, а през 2007 получава стипендия за пребиваване и работа в CCN в Грац, Австрия.

Артистът има редица самостоятелни изложби, сред които са „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство;  „Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) - Гьоте Институт, София; „Реминисценции” (2009) - галерия Photon, Любляна (Словения); „Аз и моите приятели” (2008) - Centrum Galerie, Грац

През миналата година Александър Вълчев беше номиниран за награда ESSL за Централна и Източна Европа, а година по-рано получава Grant от конкурса „Гауденц Б. Руф за ново българско изкуство” (Gaudenz B. Ruf Award for new Bulgarian art). През 2009 г. става носител на Първа награда от конкурса „Родени свободни”, посветен на 100-годишнината от обявяването на Независимостта на България.

Негови творби има в колекциите на Националната художествена галерия и Софийска градска художествена галерия, както и в частни колекции в Великобритания, Словения, Франция и САЩ. Сред участията му в общи изложби се открояват Месец на фотографията във Виена, Австрия; Месец на фотографията в Любляна, Словения; Биенале за млади художници в Букурещ, Румъния; Месец на фотографията в Братислава, Словакия; „Съвременно българско изкуство” – Ludwig Museum в Кобленц, Германия.

Александър Вълчев живее и работи в София.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1576-sculptorat-alexander-valchev-predstavya-sculpturata-kato-hobby.html

Мартин Скорсезе започва филм за психеделик легендите Grateful Dead

Grateful Dead в Сан Франциско през януари 1967 г. Снимка: dead.net / Фотограф: Herbie GreeneЛОС АНДЖЕЛИС. Режисьорът Мартин Скорсезе (Martin Scorsese) ще бъде изпълнителен продуцент на документален филм, посветен на една от световните легенди на психеделичния рок Grateful Dead, съобщи изданието The Hollywood Reporter, цитирано от Lenta.ru. Този проект ще отбележи 50-годишнината на групата, която ще бъде чествана през 2015 г. Режисьор на филма ще е Амир Бар-Лев (Amir Bar-Lev), когото киноманите познават от The Tillman Story (2010), а финансирането ще осъществи компанията AOMA Sunshine Films на Алекс Блаватник (Alex Blavatnik).


Grateful Dead са нещо повече от рок група. Те създадоха собствена планета, населена с милиони почитатели. Аз съм щастлив да бъда съпричастен към този филм”, каза Мартин Скорсезе.

Според уверенията на авторите на проекта, лентата ще разкаже историята на бандата от създаването й през 1965 г. в Пало Алто, Калифорния, до наши дни, като по този начин ще се различава от всички филми, които са правени за тях. Зрителите ще могат да видят за първи път уникални кадри, снимани по време на концертите им – на сцената и зад нея, интервюта с „оцелели” Dead като барабанистите Мики Харт (Mickey Hart) и Бил Кройцман (Bill Kreutzmann), с басиста Фил Леш (Phil Lesh), и с различни ексцентрични персонажи от тяхното обкръжение…

Мартин Скорсезе е режисирал и продуцирал няколко документални филма за рок звезди. Сред тях са продукции за Боб Дилън (Bob Dylan), Джордж Харисън (George Harrison; (1943-2001)Living In The Material World (2011), Shine a Light (2008) за The Rolling Stones, за Ерик Клептън (Eric Clapton) Nothing But the Blues: An ‘In the Spotlight Special’ (1995), както и класиката „Последният валс” (The Last Waltz; 1978) за канадско-американските легенди The Band и т.н. Неотдавна стана ясно, че постановчикът ще участва и в работата по филм за американската пънк група Ramones, а в момента, заедно с Мик Джагър (Mick Jagger), снима сериал за рок музиката на 70-те

Grateful Dead се събират през 1965 г., като в началото се казват The Warlocks. Те са сред постоянните пърформъри в прочутите Acid Tests-вечеринки, които се провеждали в хипарската комуна Merry Pranksters, основана от писателя Кен Киси (Ken Kesey; 1935-2001), автор на безсмъртния роман „Полет над кукувичето гнездо” (One Flew Over the Cuckoo’s Nest; 1962). Първият им концерт с името Grateful Dead е на 4 декември същата година в Сан Хосе, Калифорния и много скоро след това групата се превръща в един от „флагманите” на психеделичния рок заедно с Jefferson Airplane, The Byrds, Джими Хендрикс (Jimi Hendrix; 1942-1970), Iron Butterfly и др. Музикантите участват в историческия фестивал в Уудсток (Woodstock) през 1969 г. Разпадат през 1995 г. след смъртта на вокалиста им Джери Гарсия (Jerry Garcia; 1942). От 1967 г., когато излиза първият им албум - The Grateful Dead, до 1996 г. те издават 25 тави. Какъв, обаче, е броя им през следващите години, е изключително трудно да се определи. През 1994 г. групата влиза в Залата на рокендрол славата (Rock and Roll Hall of Fame), а списание Rolling Stone ги поставя на 57-о място в класацията The Greatest Artists of all Time. От началото на новото хилядолетие, някои от музикантите, свирили в Grateful Dead, се представят под името The Dead.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1575-martin-scorsese-zapochva-film-za-psyhedelik-lengendite-grateful-dead.html

Започна Десетата световна среща на българските медии

Снимка: © АБМСТемата на форума, който ще се проведе от 19 до 23 октомври в София, Босилеград и Цариброд, е „Родолюбие в глобалния свят”.

СОФИЯ. Над 200 журналисти ще участват в Десетата световна среща на българските медии, организирана от Българската телеграфна агенция (БТА) и Асоциацията на българските медии по света (АБМС), съобщиха нейните иницатори. Темата на тазгодишния форум, който ще се проведе от 19 до 23 октомври в София, Босилеград и Цариброд, е „Родолюбие в глобалния свят”. „Продължаваме традициите да отиваме там, където има сериозни български общности и медии и където можем да помогнем”, каза по време на официалната пресконференция генералният директор на БТА Максим Минчев.


Десетата световна среща на българските медии ще бъде официално открита от президента Росен Плевнелиев в София на 20 октомври, а работната програма ще продължи в столицата и в Западните покрайнини до 22 октомври. В събитието ще участват представители на български вестници, списания, новинарски и информационни сайтове, радиа и телевизии от 20 държави, както и колеги от най-влиятелните национални медии, допълва БТА.

„Българската журналистика зад граница продължава да живее, можем да я намерим дори в страни като Бразилия, Катар, Южна Африка”, коментира генералният директор на агенцията. Дневният ред на срещата ще бъде изцяло съсредоточен около проблематика, засягаща българските медии зад граница. „Те обслужват една мощна българска диаспора от близо два милиона души. Тази диаспора има и сериозно влияние върху икономиката на страната, а както се вижда напоследък, има и пряко значение върху изборите у нас”, отбеляза Максим Минчев. Наред с професионалните теми за качеството и достоверността на новините, участниците ще обсъждат ролята на задграничните медии в живота на общностите ни в чужбина, начините им за финансиране и взаимоотношенията им с институциите. Акцент в програмата ще бъде дискусия за Стратегията за българите в чужбина.

Юбилейното издание на форума отново ще бъде съпроводено от културна програма, която предвижда посветена на историята на Босилеград изложба и музикални и театрални изпълнения. По традиция Световните срещи на българските медии събират собственици, главни редактори, генерални и изпълнителни директори и журналисти от най-значимите български медии у нас и по света. В тях участват също държавници, политици, дипломати, представители на културата, науката, медийни експерти.

Състоялите се от 2005 г. до днес девет срещи (в София, Чикаго, Рим, Мадрид, Варна и Бургас, Виена, Амстердам, Букурещ, Пловдив и Велико Търново) се превърнаха в национални събития със значим обществен ефект и публичност в България и извън нея. Инициатори и организатори на всички Световни срещи на българските медии са БТА и АБМС с подкрепата на българското предприемачество, припомня телеграфната агенция.

На Десетата световна среща на българските медии в София, двете водещи интернет издания на български език в австрийската столица Виена: блогът Melange на сайта „Българите в Австрия” и сайтът за изкуство и култура artnovini.com, са представени от журналиста, графичен дизайнер и художник Марио Николов, главен редактор и издател на арт медиата.

* * *

Асоциацията на българските медии по света (АБМС) е сдружение с идеална цел, обединяващо български медии и журналисти от цял свят.

АБМС е основана през 2006 г. след провеждането на Първата световна среща на българските медии, организирана от БТА в София.

Основната цел, която АБМС си поставя, е професионална интеграция на българските журналисти, както и разширяване на националния образователен, културен и информационен обмен между България и българските общности зад граница.

Конкретните дейности на Асоциацията включват организиране на форуми, конференции, конгреси, семинари, обмяна на опит и информация и подпомагане на българските журналисти, работещи в страната и по света.

Към настоящия момент най-мащабният проект на АБМС е провеждането на ежегодните Световни срещи на българските медии. По традиция Световните срещи на българските медии събират ръководители и делегати от най-влиятелните български медии в България и извън нея. Във форума участват също български държавници, политици, представители на бизнеса, експерти, интелектуалци. Проведените от 2005 г. до сега срещи са национални събития със значим обществен ефект и публичност.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1574-zapochna-desetata-svetovna-sreshta-na-bulgarskite-medii-.html

Animalia – необикновената изложба на Милена Радева и Илия Бояров

В Animalia художниците Милена Радева (илюстрация) и Илия Бояров (скулптура) представят около 50 творби, които впечатляват с високия си професионализъм. Снимка: © Milena Radeva / Ilia Boyarov  СОФИЯ. В галерия „Червената точка” (ул. „Дякон Игнатий” 19), на 15 октомври, младите художници Милена Радева (Milena Radeva) и Илия Бояров (Ilia Boyarov) откриха изложбата Animalia – необичайна симбиоза между 25 научни илюстрации (акварел) и 22 бронзови пластики. „В общата си експозиция, ние показваме особената връзка между илюстрацията в по-голям от стандартния размер и реалистичната скулптура в малък формат”, споделиха авторите за artnovini.com.


Изглед от галерия „Червената точка”... Снимка: © Milena Radeva / Ilia BoyarovОсвен ясните, характерни черти и форми, силует и линия, в творбите си артистите търсят и по-необичайния и интересен ракурс, гледна точка и състояние на животните (като физика и емоция). „Спускащото се към водата земеродно рибарче или тичащият заек създават усещане за динамика не само чрез петното на четката, но и чрез точния момент на кадъра. А ръмжащата кафява мечка или мирно седналата немска овчарка, всяват респект и въздействат монументално, въпреки размера на пластиката”, казват художниците. В почти петдесетте творби, експонирани в Animalia, публиката ще открие много познати животни: лисица, синигер, пор, язовец, прасе, кон, бик, котка и др., но сега ще има възможността да ги види интерпретирани по различен (непознат) начин…

За своите научни илюстрации Милена Радева използва класическата акварелна техника „мокро в мокро”, както и широкия потенциал на изработените от естествени материали четки и силните пигменти на боята. Тези средства не позволяват грешки по време на работа и предполагат изключителна прецизност и умение от старна на художника.

При изработването на металопластиките, скулпторът Илия Бояров пък използва традиционните, утвърдени през хилядолетията похвати: моделиране в глина, отливка от гипс и от восък, калъп и накрая – отливане в бронз…

Изложбата Animalia ще продължи до 3 ноември, понеделник, 2014 г.

Милена Радева. Снимка: © Личен архив* * *

БИОГРАФИИ

МИЛЕНА РАДЕВА е родена през 1988 г. в София. Завършила е Националното училище за изобразително изкуство „Илия Петров” – специалност „Графика”, а след това учи илюстрация в специалност „Книга и печатна графика” в Националната художествена академия (НХА), откъдето има бакалавърска и магистърска степен. През 2014 г. започва своята докторска дисертация в същата катедра по тема, свързана с българска илюстрация. Работи като илюстратор на свободна практика с автори и издатели от САЩ, Австралия, Норвегия, Англия, Сингапур и България. Има над 50 илюстрирани книги в цял свят, а нейни концепции са били представяни на изложби на книгата в Германия, Корея, Израел и България.

Изложби:

2011 - Дипломна изложба на НХА (магистър);

2011 – Международна изложба „България – Германия – Корея – Израел”;
201
0 – Дипломна изложба на НХА (бакалавър);
201
0 - Международна изложба – „България – Германия – Корея”;
201
0 - Панаир на книгата в Лайпциг (представяне на книгата „Антихрист”).

„Калинки”- остроумна рисунка и великолепна техника... Снимка: © Milena RadevaБиблиография:

За Terry Kelley – Sunshine Press, USA
- Writing is a Process – серия от 8 детски книги;
-
How Can Aliens Be Illegal? – детска книга;
-
Grandpa Doesn’t Know Me Anymore – детска книга;
- Happy Mother’s Day, Dad! – детска книга
;
- Happy Father’s Day, Mom! – детска книга
;
- Train, Train Go Away – детска книга
;
- Where is God? – детска книга
;
- A Message From God – детска книга
;
- What’s That On Your Ear? – детска книга
;
-
Family of My Own – детска книга;
-
Milena’s Dream Come True – детска книга.

За Ally Nathaniel, USA
– The Most Wonderful Time Of The Year
– поредица от 5 детски книги.

За Wisdom Edition AS, Norway
– Leif Ericsson
- детска книга;
- Roald Amundsen - детска книга;
- The Elves and The Shoemaker - детска книга;
- Alice in Wonderland (150 years Annual) - детска книга;

„Лисица”... Снимка: © Milena RadevaЗа издателство „Софтпрес”, България
– „Страшни истории”
– детска книга;
- „Зоопарк”
- детска книга;
-
„Динозаври” - детска книга.

За Christie Cunningham – Lighthouse Harbor LLC, USA
– Willen and Wantus
– поредица от 10 детски книги.

За Allison Pennington, UK
– The Very Odd Sock
– детска книга.

Calvary Education Australia – Darren & Alison Grey, Australia
– What Day Is Your Birthday?
– детска книга.

и т.н.

Илия Бояров. Снимка: © Личен архив* * *

ИЛИЯ БОЯРОВ е роден през 1987 г. в София. Завършил е Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” (НГПИ) - специалност „Метал”, а след това същата и в НХА (бакалавър и магистър). През 2013 г. започва работа като учител по „Метал” в НГПИ. Работи като скулптор на свободна практика, а негови клиенти са колекционери от България, Италия, Англия и САЩ. В момента е съсредоточил вниманието си в областта на малката пластика и модната бижутерия.

Изложби (2006-2014)

Участва в редица изложби в Англия, България, Полша, Португалия, САЩ, Финландия, както и в изявите на Ателие за медална скулптура към НХА.

„Мечка” – забележителна пластична култура... Снимка: © Ilia Boyarov...и талант. „Немска овчарка”. Снимка: © Ilia BoyarovСимпозиуми (2009-2010)

Художникът е представял свои произведения в Международния симпозиум за скулптура в дъб в Ахтопол и в Международен симпозиум за медална скулптура във Велико Търново. Творби на Илия Бояров притежават Национална художествена галерия в София, галерия „Борис Денев”, а също и частни колекционери в Англия, България, Италия и САЩ.

Награди

2010 – Награда от Международна лятна академия в Ахтопол за скулптурата White Horizon;
2009 – Награда на Ателието за Медална Скулптура към НХА;
2008 – 3-та награда на конкурс за „Млад автор“ – гр. Варна;
2008 – 2-ра награда на конкурс „Малка пластика“ – гр. Варна;
2006 – Грамота за участия в изложби и извънкласни прояви на НГПИ „Св. Лука”.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1573-animalia-neobiknovenata-izlogba-na-milena-radeva-i-ilia-boyarov.html

BA Kunstforum Wien presents „Henri de Toulouse-Lautrec. The Path to Modernism”

Yvette Guilbert Singing „Linger Longer, Loo” (1894) - fragment. Photo: © Pushkin Museum of Fine Arts, MoscowVIENNA. Bank Austria Kunstforum Wien, from 16 October 2014 until 25 January 2015, is showing exhibition Henri de Toulouse-Lautrec. The Path to Modernism – the first comprehensive retrospective of the work of Henri de Toulouse-Lautrec (1864-1901) ever held in Austria, announced kunstforumwien.at. The 150th anniversary of this spectacular artist’s birth is a fitting occasion for holding this exhibition, in which loans from international collections, the Musée Toulouse-Lautrec in Albi, the Metropolitan Museum New York, the Musée d’Orsay in Paris, the J. Paul Getty Museum in Los Angeles, the Pushkin Museum in Moscow or the Statens Museums in Copenhagen, present Toulouse-Lautrec’s multifaceted oeuvre and his extraordinary observational skills in different genres.


The mold Gazelle (1881). Photo: © Albertina, Wien, Sammlung BatlinerThe exhibition is oriented on the subjects that fascinated Toulouse-Lautrec, themes that he constantly returned to and reflect his continual interest in the human psyche. They are rooted at the beginning of his artistic career in the rural ambience of one of the oldest French noble families in the Province of Tarn and in the course of his development go on to capture the spirit of Paris, the metropolis oriented more and more on the future, with its vibrant atmosphere of the fin de siècle. Toulouse-Lautrec’s world of images is effectively a reflection of the volatile, fleeting life of the capital around 1890, and Toulouse-Lautrec the up-to-the-minute chronicler of this new vie moderne.

Nude woman on a divan (1882-1883). Photo: © Musée Toulouse-Lautrec, AlbiSimultaneously, the exhibition celebrates Toulouse-Lautrec’s powers of expression as an artist. Thus besides the illustrious »loud« posters for the dance halls and cabarets of Montmartre, the foundation of the artist’s international fame, we can also discover the lesser known Toulouse-Lautrec: paintings in muted colours facilitating an intimate form of portraying human psychology, drawings with pen and pencil, ideal for a pithy characterisation of the subject. The linking and juxtaposition of different modes of expression, themes and concepts are a reflection of the artist’s complex figure on the brink between two centuries. A unique show, which illuminates new aspects of one of the great protagonists at the dawning of Modernism.

Curator: Evelyn Benesch

* * *

Address: Bank Austria Kunstforum Wien, Freyung 8, 1010 Vienna.
Opening hours: Daily 10am – 7pm, Friday 10am – 9pm


Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1572-ba-kunstforum-wien-presents-henri-de-toulouse-lautrec-the-path-to-modernism.html

Томас Енгер дебютира на български с криминалния трилър „Мнима смърт”

Томас Енгер e сред водещите имена от скандинавската литературна сцена. Снимка: ИК „Пресей” © Rolf M. AagaardСОФИЯ. От края на миналата седмица, „Мнима смърт” (ориг. заглавие: Burned) – романът, който се превърна в световна сензация, вече е на българския книжен пазар от Издателска къща „Пресей”. Междувременно неговият автор – норвежецът Томас Енгер (Thomas Enger), публикува в своя сайт информация за гостуването си в България между 9 и 14 декември т.г. за Софийския международен литературен фестивал (Sofia International Literary Festival), който ще се проведе в рамките на Коледния панаир на книгата. По същото време ще излезе и вторият му роман, наречен „Фантомна болка” (Scarred).


…Две години след смъртта на шестгодишния си син при необясним пожар в апартамента си, криминалният репортер Хенинг Юл (Henning Juul) се връща на работа с ужасни белези по лицето и жестока рана в душата. Наново му се налага да се доказва, за да си върне уважението на колегите, бившата си съпруга и полицията…

Автор: Томас Енгер; заглавие: „Мнима смърт”; корица: мека; страници: 320 стр.; ISBN 978-619-161-047-1; цена: 11.98 лв. Снимка: © ИК „Пресей”…В палатка в парк е намерена брутално убита млада жена. Полицията бързо намира заподозрян, но Хенинг, който отразява случая, има усещането, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. Дали смъртта на младата жена – студентка по кинематография, убита в палатката, където на другия ден е трябвало да започнат снимките на неин филм, не възпроизвежда точно мнимата смърт от нейния сценарий? Способността на Хенинг да намира отговори привлича вниманието на доста опасни и жестоки хора. Когато е извършено второ убийство, той, оказал се случаен свидетел, осъзнава, че трябва да открие истината, преди да бъдат отнет живота и на други хора, включително, и неговият собствен…

Томас Енгер е роден на 21 ноември 1973 г. в Осло. Работи като журналист, но загърбва успешната си кариера заради литературата, припомнят от издателството. Още първият му роман „Мнима смърт” го превръща в международна сензация – книгата е преведена на 23 езика и става бестселър в 15 страни. Героят му, също журналист, белязан физически и емоционално, става център на пет сюжетно самостоятелни романа. Медии и критици от различни страни настояват едно: да запомним името на автора – Томас Енгер. Не са случайни и сравненията, които правят, със Стиг Ларшон (Stieg Larsson) и неговата трилогия „Миленуим” (Millennium trilogy). Но Томас Енгер създава нещо ново, въвеждайки в криминалния жанр стила на телевизионните сериали. Така се ражда най-епичната и амбициозна криминална поредица, създавана в момента. Тя обхваща пет книги: „Мнима смърт” (2010), „Фантомна болка” (2011), „Жажда за кръв” (2013), „Герб” (2014) и „Смъртно ранен” (планирана за 2015-а).

Главен герой в книгите е журналистът Хенинг Юл, отличен криминален репортер с по-добър нюх от полицията. Но той е преживял дълбока травма – в апартамента му една нощ избухва необясним пожар, при който умира шестгодишният му син Юнас. Хенинг оцелява, но с ужасни белези по лицето… и в душата. Успоредно със случаите, които разнищва и винаги е крачка по-напред от полицията, той иска да намери отговора на въпроса: Кой е убил сина му? Едновременно с това авторът изважда на показ полицейски разследвания, брутални престъпления, бандитски групировки, корумпирани политици, както и забързаното всекидневие на хората, които нонстоп са обект на новините…

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1570-thomas-enger-debutira-na-bulgarski-s-kriminalnia-thriller-mnima-smurt.html

National Gallery of Canada names Katerina Atanassova Curator of Canadian Art

Katerina Atanassova - the new Curator of Canadian Art in The National Gallery of Canada. Photo: Screenshot of youtube.comOTTAWA. The National Gallery of Canada (NGC) has appointed a new Curator of Canadian Art, Katerina Atanassova, a respected curator, art historian and museum administrator specializing in historic and contemporary Canadian art. Atanassova is currently Director of Exhibitions and Chief Curator at the McMichael Canadian Art Collection in Kleinburg, Ontario. She will take up her position at the National Gallery on December 1st, 2014, announced gallery.ca.


We are excited to have a scholar of the caliber of Katerina Atanassova joining our curatorial team, said NGC Director and CEO, Marc Mayer. She comes with a wealth of knowledge and expertise in the field of Canadian art, together with an international perspective. She also has a drive to broaden the appeal of historical Canadian art to diverse audiences.

National Gallery’s Chief Curator, Paul Lang, added, I very much look forward to working with Katerina. She has real charisma and conviction, and will bring a new eye to the collection.

Atanassova (born in Bulgaria) will be charged with developing the national collections of Canadian painting, sculpture, prints and drawings, and decorative arts, dating up to 1980. She will make new acquisitions, organize exhibitions, head up the re-installation of the permanent collection of Canadian art, and direct the department of Canadian art.

With nearly twenty years’ experience in public art galleries, museums and heritage sites, Atanassova has organized over thirty exhibitions, both nationally and internationally. Among her most noteworthy shows are You Are Here: Kim Dorland and the Return to Painting, which was cited by the Globe and Mail as Toronto’s Best Show of 2013, and F. H. Varley: Portraits Into the Light, shown at Library and Archives Canada and named by the Ottawa Citizen as this city’s Best Show of 2007.

In addition, Atanassova was co-curator of the acclaimed exhibition Painting Canada: Tom Thomson and the Group of Seven, organized by London’s Dulwich Picture Gallery and the National Gallery of Canada. Painting Canada was a hit in Europe, where 100,000 visitors saw it in London and more than 50,000 in Groningen, Netherlands.

I look forward to working with all sectors of the art community in Canada and abroad said Atanassova. As a museum professional, I am honoured to be called upon to serve the National Gallery of Canada, one of the most revered art pantheons of the world.

Upon hearing the news, the Executive Director and CEO of the McMichael, Dr. Victoria Dickenson, said, We join Marc Mayer in congratulating Katerina Atanassova on this marvellous opportunity. For the last five years, Katerina’s creative vision has helped to define McMichael as a cultural destination and contributed to the outstanding success the institution has enjoyed. We look forward to collaborating with her and the National Gallery of Canada.

Published widely, Atanassova is the author of the books The Sacred Image of the Icon: A World of Belief, F.H Varley: Portrait Into the Light and William Berczy: Man of Enlightenment, along with numerous exhibition catalogues, articles and lectures.

Atanassova is a Ph.D. candidate and adjunct instructor at York University, Department of Visual Arts and Culture, where she is studying the emergence of urban culture in Canada from the late nineteenth to early twentieth centuries. She holds an M.A. (1994) in Medieval Studies from the University of Toronto and a B.A. in History and Art from the University of Sofia, in her native Bulgaria.

In October, the Gallery will bid a fond farewell to Charlie Hill, Curator of Canadian Art, who is retiring after a distinguished forty-two year career. Hill has built a sterling reputation over the years as one of the country’s foremost experts in Canadian art, responsible for landmark exhibitions and catalogues such as Canadian Painting in the 1930s, James Wilson Morrice: A Gift to the Nation, Emily Carr: New Perspectives and, most recently, Artists, Architects and Artisans: Canadian Art 1890-1918.

About the National Gallery of Canada

The National Gallery of Canada is home to the most important collections of historical and contemporary Canadian art. The Gallery also maintains Canada’s premier collection of European Art from the 14th to the 21st century, as well as important works of American, Asian and Indigenous Art and renowned international collections of prints, drawings and photographs. Created in 1880, the National Gallery of Canada has played a key role in Canadian culture for well over a century. Among its principal missions is to increase access to excellent works of art for all Canadians. To do so, it maintains an extensive touring art exhibition programme.

* * *

Admission to the collection

Adults: $12. Seniors and full-time students: $10 Youth (12-19): $6. Families (two adults and three youth): $24. Admission is free for children under the age of 12 and for Members.

Hours

The NGC is open Monday to Sunday from 10 a.m. to 5 p.m., and Thursdays until 8 p.m. For more information call 613-990-1985 or 1-800-319-ARTS.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1569-national-gallery-of-canada-names-katerina-atanassova-curator-of-canadian-art.html

Изложбата „Български витраж” възражда изкуството на стъклописта

С витража си „Улицата”, Петър Савов продължава по великолепен начин традицията на българската стъклопис . Снимка: Фондация „Българско арт стъкло” © Петър СавовЕкспозицията в столичната галерия „Витра” може да бъде видяна до 25 октомври, а след това и в още четири града.

СОФИЯ. При голям инерес, в столичната галерия „Витра” продължава изложбата „Български витраж”, организирана от фондация „Българско арт стъкло” (ФБАС). През уикенда, в салона на ул. „Перник” 91, се проведе детска занималня, която е част от основната програма на инициативата, съобщиха нейните инициатори. В своеобразния уъркшоп участваха представители (от 5 и 12-годишна възраст) от Академия за детско творчество „Дая”. Следващите занимални ще се проведат на 18 и 19 октомври от 13.00 до 16.30 ч.


Художественият проект „Български витраж” има за цел да представи историята, развитието и съвременните възможности на изкуството на стъклописта у нас. Основната му програмата включва изложба, два уъркшопа, три лекции с ученици и студенти от Нов Български университет и Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” в София, както и специална програма за деца. В „Български витраж” ще бъдат представени и пет дебютни участия на наскоро завършили млади художници, избрали витража като основна област за творческа изява.

Творба на Георги Атанасов - един от най-изтъкнатите майстори на българския витраж, в Министерство на отбраната. Снимка: Фондация „Българско арт стъкло” © Георги Атанасов„Идеята за този проект е на художника Юрий Василев, който през дългогодишната си практика на витражист, установява почти закономерни тревожни тенденции в развитието на това изкуство у нас”, казват от ФБАС. „На първо място, това е

загубата на памет по отношение на големите български автори

и значими произведения. Редица обществени сгради все още съхраняват реализации, направени в предишни периоди – както по времето на „зрелия социализъм”, така и от времето преди 9 септември 1944 г. Поради специфичния пропускателен режим на повечето от тези сгради обаче – банки, министерства и др., произведенията остават недостъпни за множеството граждани. Все пак, дори и малцината, които имат възможност да ги видят, обикновено не забелязват факта, че това са творби на големи имена като Иван Пенков, Никола Буков, Дечко Узунов, Харалампи Тачев, Георги Атанасов, Атанас Кожухаров… Това показва, че в тези исторически периоди, независимо от това колко спорни са днес, в политически план, към изкуството на стъклописта е имало отношение, което е дало възможност за създаването на национално художествено наследство в този жанр на приложното изкуство”, допълват организаторите.

„Игра” на Никола Грозданов - младият художник показва за първи път свои творби пред публика. Снимка: Фондация „Българско арт стъкло” © Никола Грозданов „След т.нар. „демократични промени”, обществените поръчки рязко спаднаха. Всъщност по-точно е да се каже, че те направо спряха. Това напълно лиши обществените сгради от синтеза между архитектурата и едно от най-характерните монументални изкуства. Витражът се затвори в частни интериори във вид на малки реализации – основно врати и тавани, по-рядко прозорци. Това напълно ограничи и обезличи развитието му като изкуство. Бяха подменени ценностите – появиха се много „самоуки майстори”, които в буквалния смисъл чалгализираха изкуството и го превърнаха в самодейни занаятчийски изделия „на квадратен метър”. Възхваляваните от самите тях „уникални произведения” изместиха професионалната работа на художника поради по-ниската си цена, която, от друга страна, често е незаслужено висока спрямо качествата на въпросната „творба”, обобщават от фондация „Българско арт стъкло”.

„На второ място, появиха се и набраха популярност някои лесни любителски техники като рисуване върху стъкло със студени бои, лепене на фолиа и др., неизискващи професионализъм. Респективно – получените творби са без гаранция за художествен резултат, а по-скоро в потенциална вреда на интериора, в който се интегрират. Те застрашително започнаха да настъпват в територията на класическия стъклопис и дори да го изместват. Всичко казано дотук доведе до объркване на публиката, както и до невъзможност да бъде запозната с професионалната работа на художника-витражист”, категорични са създателите на проекта „Български витраж”, които формулират своите цели в няколко основни точки:

1. Исторически преглед на развитието на това изкуство у нас;
2. Съвременност – автори, теми, проблеми;
3. Образователни, с ясна насоченост на три публични потока:
а/ към младата публика от три възрастови групи – деца, ученици, студенти;
б/ гражданите;
в/ професионалните среди;
4. Предоставяне на възможност за пет дебютни изяви;
5. Представяне на проекта в пет български града с активното участие на младата публика.

Като първа стъпка в осъществяването на своята програма от ФБАС организираха изложба, която беше открита на 25 септември в галерия „Витра”.

„Легенда за Залмокис” от цикъла „Тракийски легенди” на Иван Ламбров. Снимка: Фондация „Българско арт стъкло” © Иван Ламбров Експозицията представя фотоси на стъклописи

в трудно достъпните обществени сгради като БНБ, Министерство на отбраната, Министерство на финансите, Министерството на правосъдието, СУ „Св. Климент Охридски”, Столична библиотека, Съдебните палати в София и Русе, Катедрален храм „Успение на Света Богородица” във Варна, Пантеон на възрожденците в Котел, Младежки дом във Враца и др., както и реализации на живо на най-активно работещите днес български художници-витражисти, сред които са проф. Николай Драчев, проф. Олег Гочев, доц. Борис Желев, доц. Илия Янков, Андрей Янев, Венера Константинова, Юрий Василев, Мариела Иванова, Петър Маламатенов, Йорданка Гойчева, Лъчезар Дочев, Силвия Басева, Сашо Рангелов, Иван Ламбров и др.

Стъклописта е изкуство, което се изучава главно в специализираните програми на Художествените академии в София и във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, но е по-слабо застъпено в останалите висши и средни училища по изкуствата. По тази причина екипът на ФБАС смята, че ще бъде от изключителна полза за студентите от Нов Български университет и учениците от Националната гимназия по приложни изкуства „Свети Лука” да почерпят непосредствен опит от най-известните български витражисти в момента – професорите Николай Драчев и Олег Гочев, доц. Борис Желев, Юрий Василев, Марин Маринов, Лъчезар Дочев и т.н.

Лекциите, включени в рамките на изложбата

ще бъдат от изключително полезни не само за учениците и студентите от НБУ и НГПИ „Св. Лука”, но и за професионалистите, както и за широката общественост.

Историята, развитието и проблемите на изкуството на стъклописа в България ще разгледат изкуствоведите д-р Розалия Гигова и доц. д-р Виолета Василчина, които са посветили дълги години от професионалната си кариера на научни изследвания на стъклописите на Иван Пенков, Дечко Узунов, Никола Буков и др.

Витражът и неговият синтез в архитектурната среда пък ще бъде предмет на темата на арх. Станислав Константинов, който ще сподели и своя личен професионален опит.

Програмата дава възможност за

пет дебютни изяви на млади автори –

дипломанти, завършили НХА в София и . В трудното време, което това изкуство преживява, е особено изпитание за младите художници да започнат своя артистичен път. Те често са принудени да печелят хляба си с работа, която няма нищо общо с тяхната професия. Това води до постепенната загуба на сръчност и професионални умения, както и до пълното обезличаване и невъзможност за развитие на техния талант… Изложба „Български витраж” ще поощри пет млади таланта да стартират своя професионален път, представяйки за първи път техни творби пред публика…

Деца от Академия „Дая” в ателието на художника Юрий Василев. Снимка: © Фондация „Българско арт стъкло”Детската възраст

е онзи период в живота на човека, през който бъдещата зряла личност трябва да се докосне до изкуството, убедени са от ФБАС. Това е времето, в което детската креативност и фантазия трябва да бъдат стимулирани по забавен и развлекателен начин, а малкият човек да навлезе постепенно в света на красивото и стойностното.

Днешните български деца живеят в свят на компютърни игри, телевизионни програми и социални мрежи, чието въздействие върху тяхното развитие и възпитание придобива все по-негативен характер. Застояването пред мониторите често е обект на критика както от специалистите по детско здраве, така и от педагозите и родителите.

Учебните програми в училищата имат предимно математическа и езикова насоченост, а обучението по изкуствата е сведено до цветните моливи и гланцовите блокчета. Нерядко се случва абитуриенти да не знаят името на нито един световен или български художник, да не са посещавали никога изложба, да не могат да различат стойностно произведение от евтин сувенир или да се възхищават на масовия кич…

„Екипът ни разбира, че критиките към учебните програми и към недостатъците на съвременното възпитание не са достатъчни. Напротив – като част от обществото и организация с идеална цел, работеща в полза на изкуството, ние считаме за своя отговорност и дълг да въведем българските деца в едно изкуство, което не се изучава в училище”, казват от ФБАС.

Витраж на Никола Буков в Младежкия дом във Враца. Снимка: Фондация „Българско арт стъкло” © Никола Буков„По този повод сме разработили специална програма за деца, на възраст между 5 и 12 години, която в рамките на изложба „Български витраж” ще ги запознае по интересен и достъпен начин с най-важното за това изкуство и с неговите автори, допълват организаторите на събитието. Към изложбата ще бъде организиран кът за занимания, където ще бъдат предоставени магнитни и картонени пъзели, блокчета за оцветяване, кубчета за подреждане, детайли за апликация и други материали, в които вместо обичайните мечета, зайчета и герои от анимационните филми, ще бъдат използвани изображения на детайли от творбите на българските автори, представени в изложбата. Някои от игрите са замислени така, че след като детето завърши задачата, ще може да отнесе направеното в къщи.

Детето ще има възможност да общува непосредствено с изкуството, като избирайки си занимание, негов гид към успешната задача ще бъде прекия досег с оригинала в експозицията. Така, под формата на игра, децата неусетно, но трайно ще запечатат в паметта си имената на достойни български художници, което ще обогати техния свят и ще им помогне да се изградят като личности, а защо не и като талантливи бъдещи творци…”

Детските занимални и работилниците за ученици и студенти ще се провеждат във всички български градове, съобразно работното време на галериите и възможностите в съответните учебни заведения, които ще партнират за осъществяването на проекта…


В София, изложбата „Български витраж” ще бъде представена до 25 октомври т.г., а през ноември в Русе. През март 2015 г. ще могат да я видят почитателите на изобразителното изкуство във Варна, през май – в Пловдив, а през септември и във Велико Търново.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1568-izlogbata-bulgarski-vitrage-vazragda-izkustvoto-na-staklopista.html

Фестивалът „Пловдивски джаз вечери” бил проведен в нарушение на ЗАПСП

Известният български пианист Милчо Левиев е съосновател на фестивала „Пловдивски джаз вечери”, чието първо издание е през 2005 г. Снимка: © Архив на artnovini.comСОФИЯ. Фестивалът „Пловдивски джаз вечери” се е провел в нарушение на Закона за авторското право и сродните му права – ЗАПСП, се казва в съобщение до медиите на Сдружението за колективно управление на авторски права на композитори, автори на литературни произведения, свързани с музика, и музикални издатели МУЗИКАУТОР.


От 9 до 12 октомври в града под тепетата се проведе десетото юбилейно издание на джаз форума, през юни – фестивалът на старата градска песен „Нежни чувства”, а през декември предстоят концерти по повод коледните и новогодишните празници, припомнят от сдружението и допълват, че „всички тези музикални събития са обединени от няколко факта – организирани са от община Пловдив в града, спечелил надпреварата за Европейска столица на културата 2019 и не на последно място – провели са се и продължават да се провеждат в нарушение на закона, защото музиката в тях е с неуредени авторски права.

Културната столица на Европа за 2019 г. – Пловдив, е редно да започне да планира дейностите си, след като най-напред се запознае с действащото законодателство и по-точно – Закона за авторското право и сродните му права. Законът казва, че организаторите на концерт предварително и писмено трябва да получат съгласие от авторите на произведенията или от организация за колективно управление за авторски права – МУЗИКАУТОР.”

От февруари до септември 2014 г. от сдружението са изпратили три писма до общината, с които тя е уведомена за казуса и е поканена да уреди авторските права за музикалните прояви, на които е организатор. Резултат от тях към момента няма, а в града се провеждат концерти и се планират музикални събития, поясняват от МУЗИКАУТОР.

„Официално е изискана проверка от Министерството на културата на фестивала „Пловдивски джаз вечери”, организиран от Община Пловдив. Не е редно културата да се стимулира единствено с бюджети, тя се гради с разбиране, със стратегия, с приоритети и най-вече с уважение към хората, които създават културния продукт. Едва след това идват и бюджетите” – заяви Иван Димитров, изпълнителен директор на сдружението. Той подчерта, че са изпратени три писма до община Пловдив, но повече от половин година няма реакция по този повод. „Парадоксално е, че общината дискредитира тези, които произвеждат музикален културен продукт, докато се опитва да докаже, че подкрепя българската култура” – заяви г-н Димитров.

Фестивалът „Пловдивски джаз вечери” е основан през 2005 г. от Милчо Левиев, Иван Минчев и Йохан Девлетян. Негов организатор е община Пловдив – отдел „Култура”. В различните издания са участвали световноизвестни джазмени като барабанистите и перкусионисти Били Кобъм (Billy Cobham), Трилок Гурту (Trilok Gurtu) и Аирто Морейра (Airto Moreira), цигуларят Жан-Люк Понти (Jean-Luc Ponty), пианистът Бил Еванс (Bill Evans), тромпетистът Ранди Брекър (Randy Brecker), китаристите Лари Кориел (Larry Coryell) и Ян Акерман (Jan Akkerman), мултиинструменталистът Чико Фриман (Chico Freeman) и др.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/1567-festivalat-plovdivski-jazz-vecheri-bil-proveden-v-narushenie-na-zakona.html