Месечни архиви: ноември 2014

Kunstmuseum Bern обяви подробности за 250 творби от колекцията „Гурлит”

Депата на Музея за изящни изкуства в Берн приеха наследството на скандалния германски колекционер Корнелиус Гурлит. Снимка: © kunstmuseumbern.chБЕРН. Музеят за изящни изкуства в швейцарския град (Kunstmuseum Bern) публикува първите два списъка с 250 произведения на изобразителното изкуство от колекцията на Корнелиус Гурлит (Cornelius Gurlitt; 1932-2014), син на германския арт дилър Хилдебранд Гурлит (Hildebrand Gurlitt; 1895-1956), съобщи сайтът на арт институцията. За „находката”, открита през февруари 2012 г., германските власти уведомиха световната общественост едва през ноември 2013 г. След смъртта на Гурлит през май т.г., от неговото завещание стана ясно, че той оставя сбирката си от над 1400 творби на музея в Берн, който от своя страна прие наследството.


Съгласно споразумението с правителството на Федерална република Германия и Свободната държава Бавария (Freistaat Bayern), швейцарската страна пое ангажимента да категоризира колекцията, открита в мюнхенския апартамент (известен като „мюнхенския склад”) на Гурлит в района „Швабинг” (Schwabing) и в къщата му в австрийския град Залцбург, и на няколко етапа да обяви публично тяхното съдържание.

От списъците, които бяха публикувани (съответно от 195 страници от München и 95 страници от Salzburg), става ясно, че в Мюнхен Корнелиус Гурлит е притежавал забележителна сбирка от рисунки, графики и акварели на художиници като: Тиеполо (Giovanni Battista Tiepolo; 1696-1770), Йожен Дьолакроа (Eugène Delacroix; 1798-1863), Оноре Домие (Honoré Daumie; 1808-1879), Жан-Франсоа Миле (Jean-Francois Millet; 1814-1875), Реноар (Auguste Renoir; 1841-1919), Макс Либерман (Max Liebermann; 1847-1935), Ловис Коринт (Lovis Corinth; 1858-1925), Анри дьо Толуз-Лотрек (Henri de Toulouse-Lautrec; 1864-1901), Емил Нолде (Emil Nolde; 1867-1956), Кете Колвиц (Käthe Kollwitz; 1867-1945), Карл Хофер (Karl Hofer; 1878-1955), Ернст Лудвиг Кирхнер (Ernst Ludwig Kirchner; 1880-1938), Карл Ротлиф-Шмид (Karl Rottluff-Schmidt; 1884-1976), Марк Шагал (Marc Chagall; 1887-1985), Ерих Хекел (Erich Heckel; 1883-1970), Оскар Кокошка (Oscar Kokoschka; 1886-1980), Рудолф Гросман (Rudolf Großmann; 1882-1941); Хайнрих Кампендонк (Heinrich Campendonk; 1889-1957), Ото Дикс (Otto Dix; 1891-1969) и др.

В колекцията има и много голям брой произведения от Хайнрих Гурлит (Heinrich Louis Theodor Gurlitt; 1812-1897) – превъзходен живописец и прадядо на Корнелиус Гурлит, както и от германската експресионистка Корнелия Гурлит (Cornelia Gurlitt; 1890-1919), която е леля на колекционера.

Сред творбите от къщата в Залцбург особен интерес за изследователите (и следователите) представляват пейзаж от Ян Брьогел Стария (Jan Brueghel the Elder; 1568-1625) и сюрреалистично платно от Макс Ернст (Max Ernst; 1891-1976). Експертите от музея в Берн „оповестиха” още и творби на Жан-Батист Камий Коро (Camille Corot; 1796-1875), Гюстав Курбе (Gustave Courbet; 1819-1877), Едуар Мане (Edouard Manet; 1832-1883), Клод Моне (Claude Monet; 1840-1926), Камий Писаро (Camille Pissarro; 1830-1903), Аристид Майол (Aristide Maillol; 1861-1944), Хюбер Робер (Hubert Robert; 1733-1808), малки пластики на Огюст Роден (Auguste Rodin; 1840-1917), образци на древноегипетското изкуство и т.н.

Преди седмица, на 24 ноември, Кристоф Шеублин (Christoph Schäublin), президент на Музея за изящни изкуства в Берн, обяви, че приемат дарението на Гурлит. Тази новина беше посрещната с неодобрение от мнозина, а председателят на Световния еврейски конгрес, милиардерът Роналд Лаудер (Ronald S. Lauder; 1944) заяви, че ако музеят приеме сбирката, то това ще предизвика „лавина от съдебни искове”, припомня lenta.ru. Индустриалецът допълни още, че „ако хората в Берн приемат тези картини преди да бъде установен произхода им, е ще нанесат вреда на себе си и на своята страна. Те ще станат музей на крадени произведения на изкуството.”

Освен като собственик на голяма козметична компания, Лаудер е известен като дългогодишен председател на борда на директорите на нюйоркския музей MoMA, както и с огромната си колекция от произведения на изобразителното изкуство, в която е и прочутата картина „Портрет на Аделе Блох-Бауер” I (Adele Bloch-Bauer I; 1907) от Густав Климт (Gustav Klimt; 1862-1918). Бизнесменът купи картината през юни 2006 г. за 135 млн. USD от американската гражданка Мария Алтман (Maria Altmann; 1916-2011), въпреки че, според различни източници, австрийската държава е била готова да й плати 150 млн. USD…

Освен грандиозния отзвук, казусът „Гурлит” ще предизвика промени в Баварското законодателство в посока, която ще улесни реституцията на предмети на изкуството, които са били откраднати от нацистите по време на Втората световна война, конфискувани като „дегенеративно изкуство” (Entartete Kunst; degenerate art) или пък са били отнети незаконно от емигрирали по време на Третия райх зад граница еврейски семейства.

Проверката за установяване на собствеността на колекцията продължава. В началото на тази година за над 400 творби не бяха открити доказателства, че са били обект на неправомерни действия и тогава прокуратурата в германския град Аугсбург постанови те да бъдат върнати на Гурлит „веднага”.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1605-kunstmuseum-bern-obyavi-podrobnosti-za-250-tvorbi-ot-kolekziata-gurlit.html

Павката, Данчето и Брьогел Стария

 Фрагмент от „Страната на лентяите” на Питер Брьогел Стария. Снимка: Alte Pinakothek, MunichНа българската култура й сложиха за втори път Вежди, а сега й сложиха и Слави Бинев.

НАБЛИЖАВА Коледа, а бях започнал да пиша този текст в началото на август. Тогава беше предизборно (за кой ли път), дъждовно, наводнително, влажно. Такова не е било поне от 2005-а. После взе, че просветна – около Голяма Богородица (15 август). Чакаше се нов кабинет и по стародавна традиция за министъра на културата никому не хрумна да наддава. Сложиха служебно един човек, той сложи други, трети пък приклекнаха обичайно, за оцелеят поне до електоралния вот - auto replay. Из медиите като летни светкавици затрещяха имена, догадки… Не, че се промени нещо. И след изборите на 5 октомври, също не се промени нищо. Просто, сложиха твореца Рашидов. Колодата нямаше нужда дори да бъде разбърквана.


Ето че дойде време да се слагат и ръководителите на комисиите в поредното Народно събрание. Днес сложиха няколко. На комисията по култура и медии също го сложиха – председателят. Не е нито сън, нито илюзия. Нещо като черно-бяло кошмарно видение. Славчо Бинев. Явно на никой не му е било до наддаване, точно за тази комисия. Не го познавам този човек, знам само, че беше евродепутат, но така и не разбрах с какво неговата работа подобри моя и на моите сънародници живот, нито пък какъв е приносът му за развитието на българската култура и изкуство. Зная също, че едно време държеше, онова подземно кръчме на ул. „Гурко”, откъдето извиси гръд и снага не една турбофолк див…отия и дето често се разиграваха ъндърграунд екшъни. Той ще отговаря и за медиите – всъщност, там проблем няма да има – много от тях отдавна са „горе на черешата”…  

Въобще, и днес, онези от т.нар. „политически елит” – демонична квалификация, пръкнала се от нечие инфектирано с бездушие мефистофелско бълнуване, изглежда безвъзвратно е загубил представа на кой свят живее. И старателно се опитва да ни вмени същото…

Но защо все на нас се случва? Отговорът, може би е кодиран, в онази табела, окачена върху заключената с катинар врата на една тракийска гробница: „Ключа е при кмета. Ако го нема там – виж в кръчмата!” Гробница. Тракийска. Древна… Отговорът крещи, но сякаш с гласа на… мим. Защото културата е последното нещо, за което ги е еня онези от т.нар. „полителит”. Остава, обаче, въпроса, кой допуска подобни недоразумения за иначе много важни държавни постове (при това не само в тази област). Разни хора, с… еднакви идеали… Като от картина на Питер Брьогел. Стария. (Pieter Brueghel the Elder; ок. 1525-1569). Който е баща на художниците Питер Брьогел Младия (Pieter Brueghel the Younger; 1564/65-1637/1638), наричан още Адския, и на Ян Брьогел Стария (Jan Bruegel the Elder; 1568-1625), наричан още Райския (и двамата родени в Брюксел – ако това има някакво значение)

Илюстрация към „Корабът на глупците” (La Nef des Fous; 1977) на Себастиeн Брант (Sebastien Brant; 1457-1521) от френския график Робер Белц (Robert Beltz; 1900-1981). Снимка: : © Collection Artnovini.com* * *

„Страната на лентяите”
(
Schlaraffenland; 1567).

…Страна на изобилието – земя с реки от мляко и брегове от желиран десерт, в която животните бягат и летят вкусно опечени, къщите са от бисквити, а камъните са от кашкавал. Наслажденията са добродетел, а упоритата работа и прилежанието – грях. Ако нечия жена е стара и не особено симпатична, мъжът може да я смени с красива и млада, като в допълнение дори му се плаща в брой…

За първи път тази пародия на рая се появява в сатиричната поема „Корабът на глупците” (Das Narrenschiff; The Ship of Fools; 1494) от германския хуманист и сатирик Себастиан Брант (Sebastian Brant; 1457-1521) – впрочем роден в Страсбург (ако има някакво значение), но подобни идеи имат и Телеклеид и Ферекрат още през V в. пр. Хр.

Брьогел Стария рисува „Страната на лентяите” през 1567 г. като остра сатира, насочена срещу тогавашното общество в родната му Нидерландия. Сигурен съм, че и през ум не му е минавало, че 450 години по-късно, не чак толкова далеч, на юг от страната му, ще има една държава, в която шепа хора ще превърнат нарисувания от него Рай в своя действителност. На гърба на цял един народ…

* * *

Тази история пък започвам да пиша за кой ли път от 2012-а и все така се случва, че по някаква причина – спирам. Но сега ще съм по-упорит… Тя е като сюрреалистичен, не – по-скоро абсурден, полет на сън и на наяве…

Тогава беше зима. Отново преди Рождество. Имахме късмет, че големия сняг натрупан по пътя от Виена за София се стопи бързо. Ъндърграунд чувствителността на автогарата Erdberg е виенска константа, която няма нищо общо с ведрото пространство на площад „Мария Терезиа” (Maria-Theresien-Platz) или пък с двореца „Хофбург”, (Hofburg), например. Но си е константа. Просто, това място е друга проекция на бившата автоспирка на несъществуващата вече Южна гара – Südbahnhof, където, пет години по-рано, при първото ми пътуване до този град като свободен гражданин на ЕС, попаднах само час след като възторжено се разхождах из Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum). Тогава, в миг почувствах как сякаш незнайна сила ме върна обратно в музея, но не като зрител, а в някое от живописните откровения с антиутопични персонажи, от картините на Брьогел. Стария.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1604-pavkata-dancheto-i-bruegel-staria.html

Павката, Данчето и Питер Брьогел Стария

 Фрагмент от „Страната на лентяите” на Питер Брьогел Стария. Снимка: Alte Pinakothek, MunichНа българската култура й сложиха за втори път Вежди, а сега й сложиха и Слави Бинев.

НАБЛИЖАВА Коледа, а бях започнал да пиша този текст в началото на август. Тогава беше предизборно (за кой ли път), дъждовно, наводнително, влажно. Такова не е било поне от 2005-а. После взе, че просветна – около Голяма Богородица (15 август). Чакаше се нов кабинет и по стародавна традиция за министъра на културата никому не хрумна да наддава. Сложиха служебно един човек, той сложи други, трети пък приклекнаха обичайно, за оцелеят поне до електоралния вот - auto replay. Из медиите като летни светкавици затрещяха имена, догадки… Не, че се промени нещо. И след изборите на 5 октомври, също не се промени нищо. Просто, сложиха твореца Рашидов. Колодата нямаше нужда дори да бъде разбърквана.


Ето че дойде време да се слагат и ръководителите на комисиите в поредното Народно събрание. Днес сложиха няколко. На комисията по култура и медии също го сложиха – председателят. Не е нито сън, нито илюзия. Нещо като черно-бяло кошмарно видение. Славчо Бинев. Явно на никой не му е било до наддаване, точно за тази комисия. Не го познавам този човек, знам само, че беше евродепутат, но така и не разбрах с какво неговата работа подобри моя и на моите сънародници живот, нито пък какъв е приносът му за развитието на българската култура и изкуство. Зная също, че едно време държеше, онова подземно кръчме на ул. „Гурко”, откъдето извиси гръд и снага не една турбофолк див…отия и дето често се разиграваха ъндърграунд екшъни. Той ще отговаря и за медиите – всъщност, там проблем няма да има – много от тях отдавна са „горе на черешата”…  

Въобще, и днес, онези от т.нар. „политически елит” – демонична квалификация, пръкнала се от нечие инфектирано с бездушие мефистофелско бълнуване, изглежда безвъзвратно е загубил представа на кой свят живее. И старателно се опитва да ни вмени същото…

Но защо все на нас се случва? Отговорът, може би е кодиран, в онази табела, окачена върху заключената с катинар врата на една тракийска гробница: „Ключа е при кмета. Ако го нема там – виж в кръчмата!” Гробница. Тракийска. Древна… Отговорът крещи, но сякаш с гласа на… мим. Защото културата е последното нещо, за което ги е еня онези от т.нар. „полителит”. Остава, обаче, въпроса, кой допуска подобни недоразумения за иначе много важни държавни постове (при това не само в тази област). Разни хора, с… еднакви идеали… Като от картина на Питер Брьогел. Стария. (Pieter Brueghel the Elder; ок. 1525-1569). Който е баща на художниците Питер Брьогел Младия (Pieter Brueghel the Younger; 1564/65-1637/1638), наричан още Адския, и на Ян Брьогел Стария (Jan Bruegel the Elder; 1568-1625), наричан още Райския (и двамата родени в Брюксел – ако това има някакво значение)

Илюстрация към „Корабът на глупците” (La Nef des Fous; 1977) на Себастиeн Брант (Sebastien Brant; 1457-1521) от френския график Робер Белц (Robert Beltz; 1900-1981). Снимка: : © Collection Artnovini.com* * *

„Страната на лентяите”
(
Schlaraffenland; 1567).

…Страна на изобилието – земя с реки от мляко и брегове от желиран десерт, в която животните бягат и летят вкусно опечени, къщите са от бисквити, а камъните са от кашкавал. Наслажденията са добродетел, а упоритата работа и прилежанието – грях. Ако нечия жена е стара и не особено симпатична, мъжът може да я смени с красива и млада, като в допълнение дори му се плаща в брой…

За първи път тази пародия на рая се появява в сатиричната поема „Корабът на глупците” (Das Narrenschiff; The Ship of Fools; 1494) от германския хуманист и сатирик Себастиан Брант (Sebastian Brant; 1457-1521) – впрочем роден в Страсбург (ако има някакво значение), но подобни идеи имат и Телеклеид и Ферекрат още през V в. пр. Хр.

Брьогел Стария рисува „Страната на лентяите” през 1567 г. като остра сатира, насочена срещу тогавашното общество в родната му Нидерландия. Сигурен съм, че и през ум не му е минавало, че 450 години по-късно, не чак толкова далеч, на юг от страната му, ще има една държава, в която шепа хора ще превърнат нарисувания от него Рай в своя действителност. На гърба на цял един народ…

* * *

Тази история пък започвам да пиша за кой ли път от 2012-а и все така се случва, че по някаква причина – спирам. Но сега ще съм по-упорит… Тя е като сюрреалистичен, не – по-скоро абсурден, полет на сън и на наяве…

Тогава беше зима. Отново преди Рождество. Имахме късмет, че големия сняг натрупан по пътя от Виена за София се стопи бързо. Ъндърграунд чувствителността на автогарата Erdberg е виенска константа, която няма нищо общо с ведрото пространство на площад „Мария Терезиа” (Maria-Theresien-Platz) или пък с двореца „Хофбург”, (Hofburg), например. Но си е константа. Просто, това място е друга проекция на бившата автоспирка на несъществуващата вече Южна гара – Südbahnhof, където, пет години по-рано, при първото ми пътуване до този град като свободен гражданин на ЕС, попаднах само час след като възторжено се разхождах из Музея за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum). Тогава, в миг почувствах как сякаш незнайна сила ме върна обратно в музея, но не като зрител, а в някое от живописните откровения с антиутопични персонажи, от картините на Брьогел. Стария.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1604-pavkata-dancheto-i-pieter-bruegel-staria.html

Alberto IORDANOV: ‘Bandit and the Ram’ shows us what we are missing in our lives

Bulgarian documentary film director Alberto Iordanov. Photo: © Personal archiveThis film is about our constant search for something else and dissatisfaction with what we already have, says the young Bulgarian documentary film director.

EDINBURGH. Emily Cullen*, animator and illustrator, meets Alberto Iordanov to talk about his latest film ‘Bandit and the Ram’ (2014) in a sunny Edinburgh café. As a fellow storyteller and collaborator she has a strong interest in the upcoming project and has come to hear more about what Alberto has been up to during the making of the film.

Director, producer, editor Alberto Iordanov (‘Central Station Sofia’, 2013; ‘Into The Space’, 2012, with Anne Milne) is a young Bulgarian nonfiction film director with a MA in Film Directing from the Edinburgh College of Art. His short films have travelled to major international festivals.


* * *

What made you want to start doing this film?

- I was curious about what was happening in the far corners of my country, I wanted to see these forgotten places. The statistics are striking; they show that most of the villages are disappearing. There are forty others like this one in the film, with only one person left. I didn’t want it to be a sad and nostalgic film for a lost way of life. Because this topic could easily be taken in that direction. I wanted to make something that I would like to see myself.

Bandit, aka Doycho is seventy-one years old. Photo: © Screenshot of ‘Bandit and the Ram’I know that you were initially filming someone else…

- We met a lot of different people during the research trip. Originally we stayed with another person and the film was going to be completely different. I wasn’t very convinced or excited about how it was going, so we decided to carry on looking for another character and that’s how we met Doycho.

And how did you find him?

- The locals told us about him and they said that we should follow the footsteps that go up in the mountain. This was in the winter. And so we followed his footsteps in the snow for two hours. When we first saw each other, he thought that I am his son, because he has quite a few children.

He thought you were his son?!

- Yes. Initially he thought I am one of his sons and so he gave us a big hug and we became very close immediately.

‘Bandit and the Ram’ - the poster. Artist: © Emily Cullen* * *

‘Bandit and the Ram’ (25 min, HD Documentary, 2014)

Doycho is the last person inhabiting a remote village in the heart of the Balkan mountains, where his neighbours are animals and best friend is a Ram.

He is a Bandit obsessively searching for Gold and Love, both of which are proving to be extremely difficult. This film transcends the idyllic vision of rural life and challenges the meaning of isolation.

* * *


So then you kind of knew it was the right story for you?

- Yes I knew. But it was very rough there so we only stayed for a day!

Tell me more about the conditions…

- It was pretty tough in the winter as he lives without electricity, running water or even a toilet! The second time we went to film we stayed with him for an entire month, we were more prepared and because it was spring it was a bit easier.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1603-bandit-and-the-ram-shows-us-what-we-are-missing-in-our-lives-.html

Vertigo ще „замайва” ценителите на съвременния танц до 29 ноември

Ива Свещарова и Вили Прагер (Willy Prager) в „Нашето последно па де дьо” - интерпретации по мотиви на Галина Борисова. Снимка: © Деница Русева / VertigoВАРНА. След „Саломе” – танцовият спектакъл на хореографа Мирослав Йорданов, с който в галерия „Графит” (бул. „Княз Борис І” 65) беше открито първото издание на фестивала за съвременен танц и алтернативни изпълнителски изкуства Vertigo (24 - 29 ноември 2014) и след лекцията на Ани Васева – „Съвременния танц в България – деформации и напрежения” и нейната театрална оратория „Фаетон: изверги” по текст на Боян Манчев (в Танцов център The Center), на почитателите на съвременната Терпсихора предстоят още няколко вълнуващи срещи, съобщават организаторите на форума.


В Градската художествена галерия, на 27 ноември от 19.00 ч., ще се състои танцовото представление на Ива Свещарова и Вили Прагер (Willy Prager) „Нашето последно па де дьо”.

Постановката, създадена по мотиви на Галина Борисова, не е нито копие на оригинала, нито „авторска интерпретация”, а оригинал-фантом, мутация на изходното произведение, казват изпълнителите.

Може ли интерпретацията да бъде нова творба? Ива Свещарова и Вили Прагер открояват специфични черти от творчеството на хореографа-мутант (както тя сама нарича себе си) Галина Борисова, присвояват ги и ги трансформират. Кражба ли е това или отдаване на почит? Обективен портрет или субективна интерпретация? Дали иронията отслабва или усилва драматизма? И как изобщо може да се прави представление за „жив класик” без при това той да бъде превърнат в музеен експонат? Или може би представлението за него е представление за нас?…

„Ако Петипа ни беше видял, „Умиращите лебеди” щеше да е дует, още преди на Фокин да му хрумне да прави соло”…

В представлението, чиято продължителност е около 60 мин., са използвани три хореографии на Галина Борисова: от „Търсейки Версавия” (2001), Alfred’s best friends (2003) и „Хуанита Хилдегард Бо” (2004).

Ива Свещарова е родена през 1977 г. Работи в областта на театъра, танца и пърформанса. Завършва експерименталните театрални класове 4ХС и „Синтетично сценично изкуство” в Пловдивския университет. През 2006 г. е стипендиант на DanceWeb. От 2002 г. до 2006 г. е част от трупата на Институт за драматични изкуства ACTO Portugal – Естареха, Португалия. От 2007 г. година е член на Б brain Сstore П project. Автор, съавтор и участник е в представления в България, Германия и Португалия.

Вили Прагер, който е роден през 1976 г., е артист в областта на съвременните изпълнителски изкуства. Той също завършва „Синтетично сценично изкуство”. Стипендиант е на DanceWeb във Виена, на Theater Treffen Berlin… Резидент е на Tanzquartier/Vienna. Работил е с режисьори и хореографи като Николай Георгиев, Галина Борисова, Иво Димчев, Дейвид Замбрано (David Zambrano), deufert&plischke, Томас Лемен (Thomas Lehmen), Ксавие льо Роа (Xavier le Roy), Далия Ачин (Dalija Acin), Марен Щрак (Maren Strack), създава и авторски представления.

През 2006 г., в София, става съосновател на Б brain Сstore П project. Ива Свещарова и Вили Прагер са съоснователи на балканската обучителна програма „Номадска танцова академия” и на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”.

Примата на съвременния танц Галина Борисова ще танцува Мария Калас... Снимка: © Светослав Николов / VertigoНа 28 ноември, от 19.00 ч., зала „Север” на Регионалния исторически музей (бул. „Мария Луиза” 41), ще бъде сцена за постановката „Tанцувам Мария Калас” на Галина Борисова, с което тя беше номинирана за „Икар” 2014 в категорията за съвременен танц и пърформанс.

Идеята, хореографията и соловото изпълнение са на Галина Борисова; сценографията е на Адрияна Андреева; музиката включва оперни арии Bel Canto, в изпълнение на Мария Калас (Maria Callas; 1923-1977); преводът на интервютата е на Ангелина Георгиева; репетитор е Елисавета Марионова, а осветлението е на Росен Михайлов.

В проекта си „Танцувам Мария Калас” (продължителност - около 60 мин.), Галина Борисова прави авторски интерпретации на емблематични женски образи, изпълнени от световноизвестното сопрано в едни от най-известните опери на XIX в., чиито автори са Джоакино Росини (Gioachino Rossini; 1792-1868), Гаетано Доницети (Gaetano Donizetti; 1797-1848) и Винченцо Белини (Vincenzo Bellini; 1801-1835). Хореографията е вдъхновена от ясните мелодически линии на музиката, както и от живота и личността на оперната дива Мария Калас. Движенията са стилизирани, изчистени от виртуозност. С лекота и свобода на въображението, с присъщото си чувство за ирония и усет към абсурда Галина Борисова едновременно снижава драматизма на операта и демонстрира респект към огромния талант на оперната прима, а образите по-скоро въздействат емоционално и асоциативно, отколкото да „извикват” конкретни нейни героини…

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/1602-vertigo-ste-zamaiva-cenitelite-na-savremennia-tanz-do-29-novembri.html

Публикуваха най-пълния онлайн каталог с живописни творби на Пол Сезан

Сайтът, посветен на творчеството и живота на френския постимпресионист Пол Сезан (1839-1906), засега представя 940 негови картини. Снимка: © Screenshot of cezannecatalogue.comНЮ ЙОРК. Най-мащабният интернет-проект в света с творби на знаменития френски постимпресионист Пол Сезан (Paul Cézanne; 1839-1906) - cezannecatalogue.com, вече е активен и е на разположение на почитателите на изобразителното изкуство. The Paintings of Paul Cézanne, an online catalogue raisonné представя във висока резолюция (hi-res) всички известни живописни творби на художника, чиито общ брой е 940 и обхващат периода от 1860 г., когато той е 21-годишен, до 1906 г.


Автори на интерактивния каталог са Валтер Файлхенфелд (Walter Feilchenfeldt), Джейн Уорман (Jayne Warman), които работиха с арт дилъра Джон Риуълд (John Rewald) за специалния каталог „Картините на Пол Сезан” (New York: Harry N. Abrams Pub., 1996), и Дейвид Нeш (David Nash) – съосновател и съсобственик на галерия Mitchell-Innes & Nash в Манхатън. Реализацията на сайта е дело на компанията panOpticon, специализирана в областта на онлайн арт каталозите.

Сайтът има великолепен изчистен и четивен дизайн, има с перфектна навигация (за търсене могат да бъдат използвани думи на английски и френски език), а публикуваната информация е толкова подробна, че ще удовлетвори и най-претенциозните потребители.

В отделните секции ценителите могат да намерят изчерпателна биография на артиста, за която е използвана статията „Хронология” (Chronologie) на Изабел Кан (Isabelle Cahn) от каталога за изложбата Paul Cézanne: Une Rétrospective в Париж през 1995 г., както и сведения за огромния брой изложби с произведения на Сезан. Разходката във времето започва от първото му самостоятелно представяне в галерията на легендарния търговец на картини Амброаз Волар (Ambroise Vollard; 1866-1939) през номеври-декември 1895 г. (тогава артистът показва на ротационен принцип около 150 творби), през голямата Rétrospective doeuvres de Cézanne по време на парижкия Есенен салон в Гран Пале (1-22 октомври 1907 г.) и, засега, стига до последната пътуваща експозиция – Cézanne and the Modern: Masterpieces of European Art from the Pearlman Collection, която от 25 октомври 2014 до 11 януари 2015 г. показва High Museum of Art в Атланта, САЩ, а след това заминава за Ванкувър, Канада…

Създателите на проекта са използвали над 20 хиляди референции за различни публикации в медиите, а текстовете за Сезан са повече от 2000 и техният списък се допълва всекидневно.

В онлайн каталога е отделено значително място и за колекционерите на големия постимпресионист. Авторите му припомнят, че сред първите, които са впечатлени от творчеството на Сезан, са колегите му Пол Гоген (Paul Gauguin; 1848-1903), Камий Писаро (Camille Pissarro; 1830-1903), Клод Моне (Claude Monet; 1840-1926), Едгар Дега (Edgar Degas; 1834-1917), Огюст Реноар (Auguste Renoir; 1841-1919). Те, от своя страна, пък насърчавали хора от обкръжението си като граф Де Комондо (Count Isaac de Camondo; (1851-1911), Виктор Чоке (Victor Chocquet; 1821-1899), Егисто Фабри (Egisto Fabbri; 1828-1894) и много други, да обърнат специално внимание на изкуството на този художник.

В сайта могат да бъдат видени и произведенията на Сезан, които са били собственост на някои от най-авторитетните частни колекции в света през първата половина на XX в., каквито са тези на Корнелис Хугендийк (Cornelis Hoogendijk; 1845-1911?) и Огюст Пелерин (Auguste Pellerin; 1853-1929), както и на търговеца Сергей Шчукин (Sergei Shchukin; 1854-1936), която след болшевишката революция от 1917 г. е национализирана (бел. ред.: сега, деветте творби, могат да бъдат видени в Ермитажа в Санкт Петербург и в Държавния музей за изобразително изкуство „А.С.Пушкин” в Москва).

Днес произведения на художника притежават и обществени колекции в САЩ, Франция, Швейцария, Япония, Обединеното кралство, Германия и др., но най-голяма е сбирката на Barnes Foundation във Филаделфия, следвана от тази в Musée dOrsay в Париж, припомнят създателите на сайта.

Търсенето в интерактивния каталог с репродукции на Сезан е базиран на основните жанрове, в които е работил художника: пейзажи, портрети, фигурални композиции, натюрморти и „къпещи се”. В сайта са представени и запазени копия по произведения на Ел Греко (El Greco; 1541-1614), Рембранд (Rembrandt Harmenszoon van Rijn; 1606-1669) и Йожен Дьолакроа (Eugène Delacroix; 1798-1863); етюди и картини, рисувани по творби на Писаро, Реноар и Арман Гийомен (Armand Guillaumin; 1841-1927), както и по пощенски картички и изрезки от списания…  

В близко бъдеще каталогът ще бъде допълнен от рисунки и акварели на Сезан, както и от пощенски картички и фотографии от местата, където той е живял и работил. Създателите на сайта се надяват, че собствениците на произведения, които сега не са представени, ще се свържат с тях и ще ги подкрепят при актуализирането на информацията. Същото се отнася и за изследователите на творчеството на френския художник – от cezannecatalogue.com смятат, че ако те споделят проучванията си, по този начин изкуството му ще стане още по-достъпно и по-разбираемо…

В момента, картините на Пол Сезан са едни от най-скъпите в света. Както artnovini.com написа, през зимата на 2012 г., един от петте варианта на сюжета „Картоиграчите” (Les joueurs de carte; 1895), беше купен от кралското семейство на Катар за 250 млн. USD и стана най-скъпото произведение на изкуството продадено на частен търг.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1601-publikuvaha-nai-pulnia-online-catalog-s-jivopisni-tvorbi-na-paul-cezanne.html

Conflict, Time, Photography in Tate Modern

Nagasaki - 18 years later… Shomei Tomatsu, ‘Steel Helmet with Skull Bone Fused by Atomic Bomb, Nagasaki’ 1963. Photo: © Shomei Tomatsu - interface. Courtesy of Taka Ishii Gallery, TokyoLONDON. The exhibition Conflict, Time, Photography brings together photographers who have looked back at moments of conflict, from the seconds after a bomb is detonated to 100 years after a war has ended. This exhibition will be open in Tate Modern (The Eyal Ofer Galleries) on 26 November 2014 and will continue until 15 March 2015, announced tate.org.uk.


Conflict, Time, Photography coincide with the centenary of the First World War (1914-1918), this major group exhibition offers an alternative to familiar notions of war reportage and photojournalism, instead focusing on the passing of time and the unique ways that artists have used the camera to reflect on past events.

Dresden - 7 months later… Richard Peter, ‘Dresden After Allied Raids Germany’ 1945. Photo: © SLUB Dresden / Deutsche Fotothek / Richard Peter, sen.Conflicts from around the world and across the modern era will be depicted, revealing the impact of war days, weeks, months and years after the fact. The works will be ordered according to how long after the event they were created: Images taken weeks after the end of the American Civil War (from 1861 to 1865) will be hung alongside those taken weeks after the atomic bombs fell on Japan in 1945. Photographs from Nicaragua taken 25 years after the revolution will be grouped with those taken in Vietnam 25 years after the fall of Saigon. The exhibition will conclude with new and recent projects by British, German, Polish and Syrian photographers which reflect on the First World War a century after it began.

The broad range of work will reflect many different ways in which conflict impacts on people’s lives. The immediate trauma of war can be seen in the eyes of Don McCullin’s Shell-shocked US Marine 1968, while the destruction of buildings and landscapes are documented by Pierre Antony-Thouret’s Reims After the War (published in 1926) and Simon Norfolk’s Afghanistan: Chronotopia 2001. Other photographers explore the human cost of conflict, from Stephen Shore’s account of displaced Jewish survivors of the Second World War (1939-1945) in the Ukraine, to Taryn Simon’s meticulously researched portraits of those descended from victims of the Srebrenica massacre.

: Hiroshima - seconds later… Toshio Fukada, ‘The Mushroom Cloud - Less than twenty minutes after the explosion (4)’ 1945. Photo: Tokyo Metropolitan Museum of Photography © The estate of Toshio Fukada, courtesy Hiroshima Peace Memorial MuseumDifferent conflicts will also reappear from multiple points in time throughout the exhibition, whether as rarely-seen historical images or recent photographic installations. The Second World War for example is addressed in Jerzy Lewczynski’s 1960 photographs of the Wolf’s Lair / Adolf Hitler’s War Headquarters, Shomei Tomatsu’s images of objects found in Nagasaki, Kikuji Kawada’s epic project The Map made in Hiroshima in the 1960s, Michael Schmidt’s Berlin streetscapes from 1980, and Nick Waplington’s 1993 close-ups of cell walls from a Prisoner of War camp in Wales.

As part of Conflict, Time, Photography, a special room within the exhibition will also be guest-curated by the Archive of Modern Conflict. Drawing on their unique and fascinating private collection, the Archive will present a range of photographs, documents and other material to provide an alternative view of war and memory.

Conflict, Time, Photography is curated at Tate Modern by Simon Baker, Curator of Photography and International Art, with Shoair Mavlian, Assistant Curator, and Professor David Mellor, University of Sussex. It is organised by Tate Modern in association with the Museum Folkwang, Essen and the Staatliche Kunstsammlungen, Dresden, where it will tour in spring and summer 2015 respectively. The exhibition is also accompanied by a fully-illustrated catalogue ()from Tate Publishing and a programme of talks and events in the gallery.

* * *

Artists included in the exhibition are: Pierre Antony-Thouret, Nobuyoshi Araki, George Barnard, Adam Broomberg and Oliver Chanarin, Luc Delahaye, Matsumoto Eiichi, Roger Fenton, Jim Goldberg, Toshio Fukada, Kikuji Kawada, An-My Lê, Jerzy Lewczynski, Emeric L’huisset, Agata Madejska, Diana Matar, Chloe Dewe Mathews, Don McCullin, Susan Meiselas, Simon Norfolk, João Penalva, Walid Raad, Jo Ratcliffe, Sophie Ristelhueber, Julian Rosefeldt, Hrair Sarkissian, Michael Schmidt, Ursula Schulz-Dornburg, Indre Serpytyte, Stephen Shore, Harry Shunk, Taryn Simon, Shomei Tomatsu, Hiromi Tsuchida, Paul Virilio, Nick Waplington and Jane and Louise Wilson.

‘Shell Shocked US Marine, The Battle of Hue’ 1968, printed 2013. Photo: © Don McCullin* * *

Related events

Talks and lectures

Susan Meiselas in conversation with Simon Baker
Thursday 27 November 2014, 18.30-20.00

Curator’s tour and private view: Conflict, Time, Photography
Wednesday 3 December 2014, 18.30-20.30

BSL Tour: Conflict, Time, Photography
Friday 6 February 2015, 19.00-20.00

Photographing History: Conflict, Time, Photography artists
in conversation with Simon Baker

Monday 16 February 2015, 18.30 – 20.00

Curator’s Tour and Private View: Conflict, Time, Photography
Monday 23 February 2015, 18.30-20.30

Performance and music

War Primer 2 by Broomberg & Chanarin
Monday 26 January 2015, 18.30-20.30

Film

Harun Farocki: Images of the world at the inscription of war
Friday 30 January 2015, 19.00-21.00

John Gianvito: Vapor Trail (Clark)
Sunday 1 February 2015, 14.00-19.00

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1600-conflict-time-photography-in-tate-modern.html

Първата част на „Сойка-присмехулка” е най-гледаният филм в света през уикенда

Пийта Меларк (Джош Хътчерсън) - вляво, и Катнис Евърдийн (Дженифър Лоурънс) преди поредната схватка във филма „Игрите на глада” - „Сойка-присмехулка” - част I. Снимка: © Forum Film BulgariaТретата част от „Игрите на глада” събра 123 млн. USD в премиерния си уикенд, а за по-малко от три години, трите филма са спечелили над 2.782 млрд. USD.

СОФИЯ. Дългоочакваното продължение на антиутопичната сага „Игрите на глада”„Сойка-присмехулка” – част I (The Hunger Games: Mockingjay – Part 1) на режисьора Франсис Лоурънс (Francis Lawrence), стана най-гледаната кинопремиера в България, съобщиха дистрибуторите на филма Forum Film Bulgaria. С над 45 хиляди зрители, третата част от поредицата се нареди на първо място по брой зрители в премиерния си уикенд на голям екран и така изпревари досегашния първенец „Дракула: Неразказан” (Dracula Untold; 2014) – режисьорски дебют на Гери Шор (Gary Shore).


Съвсем очаквано, със 123 млн. USD (от 4151 екрана), първата част на „Сойка-присмехулка”, който стана и най-гледаната част от франчайза в България, се превърна и в безспорния лидер на американския боксофис през миналия уикенд (21 - 23 ноември). По данни на boxofficemojo.com, след него останаха анимацията „Героичната шесторка” (Big Hero 6) на Buena Vista и режисьорите Дон Хал (Don Hall) и Крис Уилямс (Chris Williams) – с 20.1 млн. USD (за три седмици – 135.7 млн. USD), и 168-минутната приключенска фантастика на Кристофър Нолън (Christopher Nolan) Interstellar с Матю Макконъхи (Matthew McConaughey) и Ан Хатауей (Anne Hathaway) в главните роли, който в третата си седмица на екран събра 15.1 млн. USD (досега – 120.7 млн. USD).

„Игрите на глада: „Сойка-присмехулка” - част I има реален шанс да изпревари като отделен касов сбор предишните два филма от серията: „Възпламеняване” (The Hunger Games: Catching Fire), чиято щатска премиера се състоя на 22 ноември 2013 г. и, засега, с 424.7 млн. USD и 864.9 млн. USD от световно разпространение, е най-гледаният от тях, и първите „игри” – на режисьора Гери Рос (Gary Ross), които предизвикаха големия кинофурор през пролетта на 2012. Лентата тръгна на 23 март и за 24 седмици на екран донесе на създателите си 408 млн. USD (691.2 млн. USD – в цял свят)…


Само за две години и осем месеца, от домашно разпространение (в САЩ и Канада), трите филма от „Игрите на глада”, разказващи за приключенията на Катнис Евърдийн (Katniss Everdeen), в чиято роля се превъплъщава Дженифър Лоурънс (Jennifer Lawrence), и на Пийта Меларк (Peeta Mellark) – актьорът Джош Хътчерсън (Josh Hutcherson), са събрали приходи от над 951.5 млн. USD, а от световно разпространение сумата надхвърля 1.831 млрд. USD, или общо – над 2.782 млрд. USD. Тези показатели превръщат франчайза в една от най-успешните филмови поредици в историята на световното кино.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1599-parvata-chast-na-soika-prismehulka-e-nai-gledaniat-film-v-sveta-prez-weekenda.html

Диего Веласкес – кралят на испанската барокова живопис

„Аполон в ковачницата на Вулкан” (1630) - гениалният художник Диего Веласкес е един от най-изтъкнатите представители на испанския Златен век. Снимка: © Madrid, Museo Nacional del PradoМузеят за история на изкуството (KHM Wien) представя изложбата Velázquez (до 15 февруари 2015 г.), която включва някои от най-значимите творби на гениалния испански художник.

ВИЕНА. Злато, диаманти, коприна – вълнуващи, но драматични портрети, обвити в кралски блясък … Сакрални библейски сюжети, митология и история, пейзажи, натюрморти… Но преди всичко – гениална живопис, изпълваща сетивата с усещане за извисяваща безметежност, която кара душата да полети високо над дребнавото консуматорско битие на бездуховния и прагматичен XXI в. Наречена, просто – Velázquez, изложбата във виенския Музей за история на изкуството (Kunsthistorisches Museum Wien; KHM) е първото цялостно монографично представяне на великия испански художник Диего Веласкес (Diego Rodriguez de Silva y Velázquez; 1599-1660) в германоговоряща страна.


Най-често широката публика свързва изкуството на Веласкес с неговата изключителна поредица „Инфантите” (The Infante and The Infanta), но разбира се, тази колекция е само предверието към възхитителната вселена от шедьоври, с които е изпълнено творчеството му, част които предлага и изложбата във Виена.

На официалното откриване на изложбата Velázquez в Музея за история на изкуството (KHM) във Виена на 27 октомври т.г. присъстваха (отляво-надясно) президентът на Република Австрия Хайнц Фишер (Heinz Fischer), кралица Летисия Испанска (Letizia de España) и министъра на културата на Република Австрия Йозеф Остермайер (Josef Ostermayer). Зад тях е знаменитата творба на Веласкес „Принц Балтазар Карлос на кон” (1635). Снимка: © Georg Hochmuth/APA/picturedesk.comАранжирана в три секции, експозицията се фокусира върху двата основни творчески периода на Веласкес: младостта му в родната Севиля и времето след 1622 г., когато заминава за Мадрид и на 24-годишна възраст (на 6 октомври 1623 г.) е назначен за придворен художник на испанския крал Филип IV (Felipe IV de Austria o Habsburgo); 1605-1665).

Първите образци в изложбата съвпадат и с първите значими произведения на художника, които той рисува, когато е 18-20-годишен. Двете картини на тема „Непорочното зачатие” (Immaculate Conception), съответно от 1618 и 1619 г., са изпълнени с впечатляваща живописна техника и показват, че не случайно, макар и толкова млад – осемнадесет годишен, художникът е получил званието „майстор-живописец”. Според някои изследователи, за образа на Дева Мария Веласкес е бил вдъхновен от Хуана, дъщерята на своя учител Франциско Пачеко (Francisco Pacheco del Rio; 1564-1644), за която се оженва на 23 април 1618 г. В тези творби, освен нетърпеливостта и леката „скованост” (основно колористична), се усеща (съвсем нормално) и влиянието на неговия учител. Пачеко, наричан заради широките си енциклопедични познания и „севилският Вазари”, от своя страна пък бил силно впечатлен от изкуството на Ел Греко (El Greco; 1541-1614), с когото се запознал през 1611 г. в Толедо. Франциско пренесъл неговите методи на живописване в своята школа, която олицетворявала официалния религиозен канон, към който, като цензор на Светата инквизиция в града, той стриктно се придържал. Така, макар и косвено, младият Диего – най-добрият ученик в Academia Sevillana, се оказал озарен и с частица от гения на родения на о. Крит художник…

За този творчески период на Веласкес е характерно и временното повлияване от живописта на Караваджо (Michelangelo Merisi da Caravaggio; 1571-1610), чиято сила вече е завладяла изобразителното изкуство в почти цяла Европа. Въздействието на италианския художник ясно личи във великолепното платно „Поклонението на влъхвите” (La adoración de los Magos; 1619), в образците на характерния испански битов жанр бодегонес (от испански: bodegón – трактир или гостилница, още и натюрморт) „Продавач (разносвач) на вода от Севиля” (El aguador de Sevilla; 1620) и „Трима музиканти” (Tres músicos; 1617-1618), както и в портретите на Св. Павел (San Pablo; 1618-1620), на Св. Петър (Las Lágrimas de San Pedro; 1617-1619) и на Св. Тома (Tomás el Apóstol; 1619-1620). Именно в последните три платна може да бъде открита и онази божествена искра, която съвсем скоро ще превърне младия андалузец в един от най-големите майстори на психологическия портрет в историята на изкуството…  

Младият художник рисува „Продавач (разносвач) на вода от Севиля” през 1620 г. Картината е смятана за е един от върховете на  характерния испански жанр бодегонес. Снимка: © London, Apsley House, The Wellington Collection English HeritageСвоеобразен акцент на експозицията в KHM са портретите, които условно можем да обединим като Залата на инфантите. Но преди тях е невъзможно да не се спрем пред величествения портрет на испанския крал Филип IV – Felipe IV a caballo (1534-1535). Картината е копие на едноименната творба от Питер Паул Рубенс (Sir Peter Paul Rubens; 1577-1640), което между 1644 и 1648 г. Веласкес прави заедно със своя ученик и поселдовател Хуан Батиста Масо (Juan Bautista Martínez del Mazo; c.1612-1667). През 1625 г. Диего получава поръчка да нарисува портрет на краля върху кон за „Новата зала” на мадридския дворец Алказар (Real Alcázar de Madrid), но по-късно платното е заменено с произведението на Рубенс, чийто оригинал, за съжаление, е унищожен в големия пожар, който избухва в двореца на Бъдни вечер през 1734 г. Тогава са изпепелени около 500 произведения на някои от най-големите европейски художници от епохата на Ренесанса и след него.

Този бароков образец е последван от галерия с няколко от най-лиричните и възхитителни детски (и юношески) портрети, които световната живопис познава. Дори и случаен посетител би затаил дъх пред поредицата с инфанта Маргарита (Infanta Margarita; 1651-1673) в розова, бяла и синя рокля, рисувана съответно през 1654, 1656 и 1659 г., пред „Принц Филип Проспер (1657-1661)” (Infant Philipp Prosper; 1659), „Инфанта Мария Тереса Испанска (1638-1683)” (La infanta María Teresa de España; 1652/53) и т.н. Безспорна кулминация на очарователната колекция, обаче, е картината, изобразяваща първородния син на Филип IV и престолонаследник „Принц Балтазар Карлос на кон” (El príncipe Baltasar Carlos a caballo; 1635), който е и една от „перлите” на музея „Прадо” (Museo Nacional del Prado) в Мадрид.

Със същия „скъпоценен” статус е и „Портрет на дон Карлос” (Retrato del infante don Carlos; 1626-1628) - платното с инфанта на Испания с право е смятано за най-елегантния портрет, създаден по времето на испанския „Златен век” (Siglo de Oro)

* * *

Прекрасният „Портрет на дон Луис де Гонгора” (1622) доказва, че Веласкес не случайно е смятан за един от най-големите портретисти в световната живопис. Снимка: © Boston, Museum of Fine ArtsЗлатният век
на испанската живопис

e епохата, която дава на човешката цивилизация знаменити художници като Веласкес, Ел Греко, Франциско Сурбаран (Francisco de Zurbarán; 1598-1664) – съученик на Диего от школата на Пачеко, Мурильо (Bartolomé Esteban Murillo; 1617-1682) – също роден в Севиля, Франциско Рибалта (Francisco Ribalta; 1565-1628), Хусепе Рибера (José de Ribera; 1591-1652) и прочее, но и писателя Мигел де Сервантес (Miguel de Cervantes Saavedra; 1547-1616), драматурзите Лопе де Вега (Lope de Vega; 1562-1635) и Педро де ла Барка (Pedro Calderón de la Barca; 1600-1681), архитектът на двореца Ескроиал Хуан Ерера (Juan de Herrera; c. 1530-1597), основоположникът на международното право Франсиско де Витория (Francisco de Vitoria; c. 1486-1546) и др.

* * *

През 1622 г. Диего Веласкес, подкрепен от свои съграждани със силни позиции в кралския двор, заминава за Мадрид, където се надявал да бъде представен на монарха. Въпреки че всемогъщият граф-херцог Оливарес (Conde-Duque de Olivares; 1587-1645), известен със своето властолюбие и алчност (тези негови черти личат ясно в портрета, който художникът рисува през 1638 г.) и с огромното си имение в Севиля, става министър-председател, той успял да издейства за младия художник само… посещение в двореца-манастир Ексориал. В този бастион на испанската корона императорът на Свещената Римска империя Карлос I (V) (Carlos de Austria o Habsburgo; 1500-1558) и неговият наследник Филип II (Felipe II; 1527-1598) съхранявали колекцията си с произведения от „великолепната четворка” на Венецианската школа: Тициан (Tiziano Vecellio; 1488/1490-1576), Веронезе (Paolo Veronese; 1528-1588), Тинторето (Jacopo Robusti, Tintoretto; 1518/1519-1594) и Якопо Басано (Jacopo Bassano; c.1510-1592).

Макар и разочарован от неслучилата се среща с краля на Испания, младежът бил окрилен от срещата си с нещо наистина грандиозно и безсмъртно -

изкуството на Тициан!

Според Хуан Галего (Julián Gállego; 1919-2006), един от най-големите съвременни изследователи на Веласкес, след като проучил внимателно творбите на венецианския майстор, Диего прозрял консервативната ограниченост на Севилската школа и когато се завърнал в родния си град, направил решителни промени в техниката си на рисуване и в стила си – загърбил аскетичния натурализъм и суровата землиста палитра, той започнал да пресъздава светлината и цветовете по-искрящи (златисти, сребристи), а контурите на фигурите потънали в сфумато и подобно на Тициан, колоритът на картините му достигнал до упорито търсеното хармонично единство с емоционалната цветност на изобразяваните персонажи или сюжети…

Един от многобройните портрети на испанския крал Филип IV (1605-1665), рисуван от Веласкес или от негови ученици. Картината е датирана към 1653 или 1656/59 г. Снимка: © Wien, Kunsthistorisches MuseumНяколко месеца по-късно Веласкес се завърнал в Мадрид, но този път, за да кандидатства за овакантеното след смъртта на придворния художник Родриго Виляндрандо (Rodrigo de Villandrando; 1588-1622) място. Той отседнал в дома на поета Луис де Гонгора (Luis de Góngora y Argote; 1561-1627) – капелан на Филип IV. При предишното си посещение в Мадрид Диего е нарисувал феноменален портрет на изтъкнатия лирик, който дон Фернандо Австрийски (Cardenal Infante don Fernando de Austria; 1609/1610-1641) - брат на краля, показал на монарха. Филип IV останал възхитен от видяното и поръчал на художника да нарисува и него. Скоро след това Веласкес започнал работа по първия си кралски портрет. Felipe IV (1623) предизвикал небивал възторг в испанската столица, а самият крал, който също бил изкушен от живописта и взимал уроци при Хуан Батиста Майно (Juan Bautista Maino; 1581-1649), оценил много високо таланта на младежа от Севиля и няколко месеца по-късно го назначил като художник в двора. За нещастие, тази картина също е изгубена през годините, но пък днес, посетителите на музея във Виена могат да се насладят на шедьовъра Luis de Góngora (1622), който е сред най-важните творби в колекцията на Бостънския музей за изящни изкуства (The Boston Museum of Fine Arts).

В залите на KHM посетителите ще видят и други значими произведения на бароковия художник, сред които са прекрасният експресивен ескиз „Вила Медичи в Рим” (La Villa Médici en Roma, Pabellón de Cleopatra-Ariadna; 1630) и психологическата композиция „Аполон в ковачницата на Вулкан” (La fragua de Vulcano; 1630), които той рисува при първото си посещение в Италия през 1629-1630 г. За вдъхновител на втората творба се смята Рубенс, с когото Веласкес се среща и работи през 1628-1629 по време на 8-месечното дипломатическо посещение на великият фламандски художник в Мадрид…

Един от безспорните естетически върхове на изложбата

е „Венера с огледалото” (La Venus del espejo; 1647-1651) – творба, каквато нито като сюжет, нито като тема, нито като послание, до този момент испанската живопис (особено в годините на Светата инквизиция), не познавала. Тази картина, която Веласкес започва по време на второто си посещение в Италия (1649-1651) и завършва в Мадрид, впечатлява освен със съвършената живописна техника, но и със своята загадъчност. Според някои изследователи, изобразявайки обикновена жена, чието отразено в огледалото тъмно лице е дори некрасиво, художникът е искал да каже на зрителя, че обожествяването зависи от нас - хората. Концепция, която подкрепят още семплият декор и недотам каноничното (сладникаво) излъчване на Купидон. Други експерти предполагат, че модел за тази картина е била италианската художничка Фламиния Тривио (Flaminia Triva), с която испанецът имал тайна връзка и чрез тази творба той решил да увековечи любовта им…

„Венера с огледалото” (Rokeby Venus; 1648-1651) - изключителен шедьовър с изключително драматична съдба. Снимка: © London, The National GalleryПрез годините „Венера с огледалото” няколко пъти сменя собствениците си, сред които е и 13-ата херцогиня Алба (Duquesa de Alba; 1762-1802), която изложила изкусителното произведение в своя дворец. Мнозина историци на изкуството смятат, че именно тази картина е вдъхновила Франциско Гоя (Francisco Goya y Lucientes; 1746-1828) за шедьовъра му „Голата маха” (La maja desnuda; 1797-1800), за която се твърди, че е позирала аристократката. След внезапната смърт на Алба, платното е купено от амбициозния и коварен Мануел Годой (Manuel Godoy; 1767-1851) - фаворит на крал Карлос IV (Carlos IV de Borbón; 1748-1819), а през 1906 г. то става притежание на Националната галерия (The National Gallery) в Лондон…

Съдбата, обаче, продължила да бъде неблагосклонна към картината и през следващите години – докато нейният автор успял да я опази далеч от всемогъщата Инквизиция, на 10 март 1914 г. британската феминистка-суфражетка (от Лигата за избирателни права на жените) Мери Ричардсън (Mary Richardson; 1882/3-1961) й нанася седем вандалски удара със… сатър за месо. След години упорит труд, наричаната още и Rokeby Venus, е възстановена по виртуозен начин от тогавашния главен реставратор на Националната галерия Хелмут Руеман (Helmut Ruhemann; 1891-1973)

„Придворният шут Хуан Калабасас” (около 1638) - психология на живописта... Снимка: © Madrid, Museo Nacional del PradoНа обратния полюс на романтиката, изяществото и еротизма на „Венера…” са две също емблематични произведения на Веласкес – „Шутът дон Хуан Австрийски” (Don Juan de Austria; c. 1633) и „Придворният шут Хуан Калабасас” (El bufón Juan de Calabazas (Calabacillas); c.1638). Главни герои на тези особени картини са любимците на всеки европейски двор още от времето на Средновековието – шутове, джуджета и всякакви „обидени” от природата хора… Прави чест на художника, че е подходил към тази тема сякаш със съчувствие и без пренебрежение. Но все пак, Калабасас, чиято тягостна безсмислена усмивка и празен поглед подчертават дълбоката драма на придворния шут, е заобиколен от „атрибутите на глупостта” – тиквите, а „съименникът” на незаконния син на Карлос I (V) - знаменитият пълководец Дон Хуан Австрийски (Don Juan de Austria; 1547-1578), разгромил турския флот в историческата Битка при Лепанто на 7 октомври 1571 г. – живописецът е „облякъл” иронично в доспехите на благородник…

Според Марко Босчини (Marco Boschini; 1613-1678), Диего Веласкес е „прекрасно образован и възпитан човек, изпълнен с чувство за лично достойнство…” Потвърждение на думите на венецианския художник дава кристалното им отражение в един много важен „документ”, в чиято „фотографска” достоверност не би трябвало да се съмняваме нито за миг – „Автопортрет” (Autorretrato; c. 1650). Същински живописен „диамант”, с размер 45 x 38 см, който блести със силата на прочутите автопортрети на Рембранд (Rembrandt Harmenszoon van Rijn; 1606-1669)бел. ред.: три от тях могат да бъдат видени във виенския музей.

На почитателите на изобразителното изкуство несъмнено ще направи впечатление и

един необикновен портрет -

на почитаната и от католици, и от православни, покровителка на Севиля Света Руфина (Santa Rufina; 1632-1634). Тази брилянтна творба покорява зрителя с изящната си простота и духовна чистота. Тук дон Диего ни предлага съвсем различен поглед към трагичната съдба на младата мъченица Руфина (270-287), която заедно със сестра си Хуста (Justa; 268-287), била измъчвана до смърт, за да се откаже от християнската вяра… На нечовешкото насилие той противопоставя превъзходна рисунка, фин колорит и вдъхновяващото, спокойно излъчване на Руфина, която сякаш ни казва, че уповавайки се на своята вяра, човек може да преодолее всякакви изпитания…

„Света Руфина” се оказва и най-скъпата картина от Диего Веласкес, продавана досега на търг. На 4 юли 2007 г., в Sothebys London, от Fundación Focus-Abengoa платиха 17 млн. USD и днес тя e собственост на Centro de Investigaciones Diego Velázquez в родния град на художника.

И след толкова много редове, с които само се опитах да скицирам тази изумителна изложба, мога да кажа (което едва ли ще е нещо ново), че изкуството на Веласкес е безмерно – във всички аспекти на творчеството. Неговото изкуство е дълго пътешествие в света на изобразителното изкуство и в духовността, в което той непрестанно търси, открива и преоткрива, дори и тогава, когато не рисува, а се занимава с административните си задължения в двора на Филип IV. Тук трябва да споменем, че художникът е автор на голяма част и от декорацията на кралските дворци, но за съжаление много от неговите творби са унищожени при различни обстоятелства и до нас са достигнали само писмени сведения за тях.

…Злато, диаманти, коприна – вълнуващи, но драматични портрети, обвити в императорски блясък… Сакрални библейски сюжети, митология и история, пейзажи, натюрморти…

Не може да се отрече, че Веласкес не акцентира осезателно върху социалната критика – както е, да речем, при Франциско Гоя. Предвид артистичната чувствителност на художника, едва ли би трябвало да говорим за преднамерено игнориране на тази страна от живота в тогавашна Испания – най-вероятно става въпрос за

съобразяване с конюнктурата и за личен компромис

Не в негова защита, но нека си припомним, че подобна социална пестеливост е характерна за творческата съдба и на други автори със същия обществен статут: Рубенс, Антони ван Дайк (Antony van Dyck; 1599-1641), Антон Менгс (Anton Raphael Mengs; 1728-1779), Ханс Макарт (Hans Makart; 1840-1884) – „суперзвездата” от епохата „Рингщрасе”…

Веласкес едва ли не е осъзнавал, че управлението на Филип IV е белязано от мизерия, постоянно народно недоволство и неуспешни войни - Испания губи Португалия, Русийон (Северна Каталуния), Артоа и Бургундия, а през 1648 г. признава и независимостта на Холандия. А в същото време, дворът живее в невъобразим разкош, като фактическите управници на страната са духовенството и държавните чиновници…

При Веласкес тълкуването на социалните проблеми изглежда по-рафинирано, по-деликатно, по-езоповско, а „правдиво отразяване на действителността”, може би, трябва да търсим в отделни ранни негови творби: „Мулатката” (La mulata; 1620), „Продавач (разносвач) на вода в Севиля”, „Стара жена пържи яйца” (Vieja friendo huevos; 1618), „Трима мъже на маса (Обяд)(Tres hombres a la mesa - El almuerzo; 1617-1618)… По-късно, в качеството му на придворен художник, тази тема (в някаква степен) намира проекция и в картините от цикъла с придворни шутове и джуджета, както и в два разтърсващи метафорични портрета (в цял ръст): на древногръцкия баснописец „Езоп” (Esopo; 1639-1640), когото той обгръща в тъжното безразличие и мъдрост на човек, прозрял смисъла и стойността на живота, и на философа-киник и сатирик „Менип” (Menipo; 1639-1640), известен с интелектуалната си сдържаност и неодобрение към противоречивото битие… Загадъчността на тези платна, върху които двамата класици на Античността са изобразени като просяци, се засилва още повече и от факта, че те са били предназначени за ловната хижа Torre de la Parada на Филип IV, до която имал достъп ограничен кръг хора.

Диего Веласкес - „Автопротрет” (1650)!!!. Снимка: © Valencia, Museo de Bellas ArtesВсъщност, в какво се изразява

гениалността на Диего Веласкес…

Безспорно, в неговия изключителен, авангарден за времето си похват на рисуване и във възможността му да достига до най-потайните кътчета на човешката психика…

През целия си живот маестрото развива изключително динамично своята живописна техника, като нито за миг не се притеснява да изтъква достойнствата в изкуството на Караваджо, Тициан, Ел Греко, Рубенс, Ян ван Ейк (Jan van Eyck; c. 1385-1441)… В някои от своите по-късни творби, Веласкес достига невероятно майсторство да обобщава отделните фрагменти от картината (виж „Принц Балтазар Карлос на кон”, „Автопротрет”), така че когато зрителят я гледа отблизо, той сякаш вижда хаотично положени, напластени цветни петна, а когато се отдалечи – те оживяват в напълно различно, реалистично изображение – технически прийом, който придава на изкуството му удивително съвременно звучене…  

Докато разглеждах изложбата, ми направи силно впечатление и един друг аспект от неговата работа – макар и приближен на краля и на неговото семейство, художникът не пропуска да документира безпристрастно и видимо деликатни подробности, свързани с своите благодетели. Веласкес не подминава дори и анатомичните несъвършенства на испанските Хабсбурги (почти всички техни представители имали издадена напред долна челюст – т.нар. мандибуларен прогнатизъм), следствие от неразумните бракове по сметка с австрийските им близки родственици. Бракове, чийто последен потомък – Карлос II (Carlos II El Hechizado; 1661-1700), практически слага край на местното разклонение на династията и след продължилата от 1701 до 1714 г. Война за испанското наследство (Guerra de Sucesión Española) на престола се възкачват Бурбоните (Bourbon)

Освен споменатите дотук картини, Веласкес създава още няколко ненадминати шедьовъра, които не са представени в изложбата: „Предаването на Бреда” (La rendición de Breda; 1634-1635), „Портрет на папа Инокентий X(Retrato de Inocencio X; 1650) и композицията „Менини” (Las Meninas; 1656) - бел. ред.: в KHM е изложен висококачествен неин принт в реален размер. Разбира се, не само тези картини, но цялото творчество на Веласкес, оказва

огромно влияние върху развитието
на изобразителното изкуство

през следващите столетия. Изкуството му намира силно отражение в произведенията на много именити художници, представители на различни основни стилове от XIX и XX в.

Например, грандиозната мощ на Веласкес поставя пред Франциско Гоя практически невъзможна мисия – да пресъздаде в черно-бяло, чрез изразните средствата на офорта и акватинтата, драматичната дълбочина и колорит на „Менините”. От заплануваните 21 гравюри-копия, Гоя, който смята за свои учители „природата, Рембранд и Веласкес”, обаче, успява да пресъздаде едва… 11. Едуард Мане (Édouard Manet; 1832-1883) патетично го нарича „художник на художниците” и „предвестник на импресионизма”, а останалите си колеги „фалшификатори”Салвадор Дали (Salvador Dali; 1904-1989) пък казва: „Благодарение на Веласкес аз разбрах какво е светлината, как трябва да се рисува и каква може да бъде ролята на… огледалото; на всичко това не можаха да ме научат дори планините специализирана литература. Веласкес е неизчерпаемо съкровище в областта на математиката и точните науки…” Пабло Пикасо (Pablo Ruiz y Picasso; 1881-1973), според когото класикът е гений, вдъхновен от него през 1957 г. рисува прочутата си серия „Менините”, съставена от… 58 картини, а Франсис Бейкън (Francis Bacon; 1909-1992), който от 1950 до 1960 г. прави 45 експресивни варианта на „Портрет на папа Инокентий X, споделя: „…страхувам се от реализма на Веласкес, след моята намеса”

Velázquez в KHM - една задължителна за ценителите  изложба... Снимка: © artnovini.comИзложбата Velázquez в Музея за история на изкуството в австрийската столица представя общо 46 творби: на Веласкес, на негови ученици и на италианеца Пиетро Нери (Pietro Martire Neri; 1591-1661). В експозицията са включени произведения от престижните колекции на Museo Nacional del Prado в Мадрид, The National Gallery и Apsley House, The Wellington Collection English Heritage в Лондон, Metropolitan Museum в Ню Йорк, The Boston Museum of Fine Arts, чикагският Art Institute, Meadows Museum в Далас, Szépmuvészeti Múzeum в Будапеща, Museo de Bellas Artes във Валенсия, Galerie Canesso в Париж, Musei Capitolini в Рим, флорентинската Galleria degli Uffizi, Staatliche Museen в Берлин, барселонският Museu Nacional d’Art de Catalunya и др.

Посетителите на KHM ще могат видят 12 от общо 13-те платна на Диего Веласкес и на неговата школа, които благодарение на тесните династични и политически връзки между Мадрид и Виена през XVII в., световноизвестният музей притежава. Куратор на изложбата, която ще продължи до 15 февруари 2015 г., е директорката на отдела с картинната галерия – Силвия Ферино (Sylvia Ferino).

* * *


В България, за първи и последен път, част от творчеството на Диего Веласкес беше представено през 1989 г., в рамките на изложбата „Златният век на испанската живопис”, организирана и представена от Музея „Прадо” в Националната галерия за чуждестранно изкуство (тогава галерия на Международна фондация „Людмила Живкова”).

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1598-diego-velazquez-kraliat-na-ispanskata-barokova-jivopis.html

Томас Енгер пристига в България, за да представи романа си „Фантомна болка”

Писателят Томас Енгер продължава да развива успешната традиция на норвежкия криминален роман. Снимка: © ИК „Персей”Трилърът от колекцията на ИК „Персей” е продължение на успешния „Мнима смърт”.

СОФИЯ. Норвежкият писател Томас Енгер (Thomas Enger), един от майсторите на съвременния трилър, ще бъде специален гост на Софийския литературен фестивал (Sofia International Literary Festival), който ще се проведе от 26 ноември до 14 декември т.г. в НДК, в рамките на традиционния Коледен панаир на книгата. Срещата с именития автор ще се състои на 10 декември (сряда) от 18.30 ч. в Мраморното фоайе. Енгер ще остане в българската столица три дни и ще се срещне с почитатели и медии.


Писателят направи международен пробив още с първия си роман „Мнима смърт” (оригинално заглавие: Burned; 2010), който до момента е преведен на 23 езика и е бестселър в 15 страни. Книгата, както и сюжетно самостоятелното й продължение – романът „Фантомна болка” (Pierced; 2011), вече са в българските книжарници от издателска къща „Персей”.

Томас Енгер е роден на 21 ноември 1973 г. в Осло. Работи като журналист, но загърбва успешната си кариера заради литературата, припомнят от издателството. Още с дебюта си норвежкият писател постига изключителен успех и затова сравненията със Стиг Ларшон (Stieg Larsson) и трилогията „Миленуим” (Millennium trilogy) не са случайни. Енгер, обаче, създава нещо ново, като въвежда в криминалния жанр стила на телевизионните сериали. Така се ражда епична и амбициозна криминална поредица, която обхваща пет книги: „Мнима смърт”, „Фантомна болка”, „Жажда за кръв” (2013), „Герб” (2014) и „Смъртно ранен” - романът трябва да излезе през 2015 г.

Главен герой в книгите на Енгер е журналистът Хенинг Юл, отличен криминален репортер с по-добър нюх от полицията. Но той е преживял дълбока травма – в апартамента му една нощ избухва необясним пожар, при който умира шестгодишният му син Юнас. Хенинг оцелява, но с ужасни белези по лицето… и в душата. Успоредно със случаите, които разнищва и винаги е крачка по-напред от полицията, той иска да намери отговора на въпроса: Кой е убил сина му? Едновременно с това авторът изважда на показ полицейски разследвания, брутални престъпления, бандитски групировки, корумпирани политици, както и забързаното всекидневие на хората, които нонстоп са обект на новините…

Автор: Томас Енгер; заглавие: „Фантомна болка”; страници: 384 стр.; жанр: роман, трилър; ISBN 978-619-161-051-8; цена: 14 лв. Снимка: © ИК „Персей”* * *

Ако откриеш кой ме натопи, ще ти кажа кой уби сина ти” – това е предложението, което престъпният бос Торе Пули прави на криминалния репортер Хенинг Юл. Пули е осъден за убийство, за което твърди, че не е извършил. Предстои му обжалване на присъдата, а от Хенинг иска да открие истинския убиец…

До неотдавна Торе Пули е бил главорез и бияч, който се е „преобразил” в успешен бизнесмен (естествено, със съпруга топ модел), но реално остава силен играч в престъпния свят на норвежката столица Осло. Той продължава да помага на бившите си приятели да се измъкнат от тинята, но си има и скрити врагове. Една вечер Торе отива на среща със свой противник, но го заварва пребит и съсечен. Обажда се в полицията, но се превръща в главния заподозрян, защото убитият е бил пребит с неговия бокс и с удар, който е запазена марка на Пули. За полицията, която и без това търси начин да вкара зад решетките знаков мафиот като Торе, това престъпление е добре дошло – бизнесменът е осъден и е пратен в затвора, но продължава да твърди, че е невинен…

До обжалването на присъдата остават няколко дни и Торе се обажда на Хенинг Юл. Тъй като знае че репортерът е много вещ в разследванията си и често интуицията му е по-добра от тази на полицията, той му предлага сделка: да разбере кой го е натопил, а в замяна ще му каже всичко, което знае за пожара, при който е загива 6-годишният му син…

Търсейки истината, Хенинг се потапя дълбоко в престъпния свят, където изникват повече въпроси, отколкото отговори. Затова репортерът споделя информацията си със своя колега Ивер Гюнешен – любовник на бившата съпруга на Юл, но пък отличен професионалист. Двамата дори успяват да се сработят и бързо напредват по случая, повдигат завесата на заплетения сюжет от „Персей”.

Междувременно скъпоплатен професионалист за „мокри поръчки”, е нает да извърши почти невъзможно убийство, а обещаният хонорар е предостатъчен след това „да се пенсионира”. Убиецът превръща в своя пионка телевизионен оператор, работещ за популярен тв канал, като го изнудва, че жена му и децата му ще бъдат ликвидирани, ако не изпълнява стриктно всичко, което му бъде наредено. Операторът отива в затвора, за да снима интервю „на живо” с Пули, който, по време на разговора, след „неволно” докосване до камерата умира… Единственият, който прави връзка между убийството на Торе и оператора е Хенинг… Но наоколо продължават да дебнат и други убийци, които стават изключително опасни, защото залозите никога не са били толкова високи…

„Фантомна болка” е епична криминална драма и крачка напред към разрешаването на загадката за това кой е убил 6-годишния син на Хенинг Юл. Романът е сюжетно самостоятелно продължение на световния бестселър „Мнима смърт”, изстрелял Томас Енгер сред най-четените автори на трилъри…

* * *

Световните медии за романа „Фантомна болка”:

„Няма нито един скучен момент, докато читателят следва Хенинг Юл и преследващите го призраци. Всяка страница държи читателя в желязна хватка, от която той не може и не иска да се освободи. Страхотна творба!”
Krimfan

„Фантомна болка” е перфектен роман – дори по-добър, отколкото превъзходния дебют на автора.
Petrona

„Книгата е толкова добра, че читателят я завършва със силното желание да продължи да следва репортера и в следващото му приключение.”
Romerikes Blad

„Най-силната черта на Енгер е, че той успешно поддържа напрежението и темпото през цялата книга – никога не ти доскучава.”
Adresseavisen

„Енгер е мощен нов глас във все по-разширяващата се скандинавска криминална традиция и писател, който ще следим с огромен интерес…”
RavenCrimeReads

„Бавното разнищване на загадката за това кой стои зад пожара е движещата сила на мотивацията на Юл и искрата, която разпалва „Фантомна болка”. Моментално той започва да разследва престъпни банди в Осло с международни връзки и брутални главорези. Трябва да разкрие нови убийства по пътя на търсенето на големия отговор.”
Stavanger Aftenblad

„Все още имаме да извървим дълъг път, докато стигнем до последната част от поредицата, в която се предполага, че ще бъдем възнаградени с отговора на загадката, но междувременно сме много приятно забавлявани.”
MetroExpress

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1597-thomas-enger-pristiga-v-bulgaria-za-da-predstavi-romana-si-fantomna-bolka.html