Месечни архиви: ноември 2014

20 Animated Feature Submitted For 2014 Oscar® Race

After winning the category Best animated feature film of the 86th Academy Awards for work in „Frozen,” Peter Del Vecho, Jennifer Lee, and Chris Buck pose with their Oscars® backstage.  Photo: Todd Wawrychuk / ©A.M.P.A.S.  LOS ANGELES. Twenty features have been submitted for consideration in the Animated Feature Film category for the 87th Academy Awards®, announced oscars.org.


The submitted features, listed in alphabetical order, are:

Big Hero 6
The Book of Life
The Boxtrolls
Cheatin’
Giovanni’s Island
Henry & Me
The Hero of Color City
How to Train Your Dragon 2
Jack and the Cuckoo-Clock Heart
Legends of Oz: Dorothy’s Return
The Lego Movie
Minuscule – Valley of the Lost Ants
Mr. Peabody & Sherman
Penguins of Madagascar
The Pirate Fairy
Planes: Fire & Rescue
Rio 2
Rocks in My Pockets
Song of the Sea
The Tale of the Princess Kaguya

Several of the films have not yet had their required Los Angeles qualifying run. Submitted features must fulfill the theatrical release requirements and comply with all of the category’s other qualifying rules before they can advance in the voting process. At least eight eligible animated features must be theatrically released in Los Angeles County within the calendar year for this category to be activated.

Films submitted in the Animated Feature Film category also may qualify for Academy Awards in other categories, including Best Picture, provided they meet the requirements for those categories.

The 87th Academy Awards nominations will be announced live on Thursday, January 15, 2015, at 5:30 a.m. PT in the Academy’s Samuel Goldwyn Theater.

The Oscars® will be held on Sunday, February 22, 2015, at the Dolby Theatre® at Hollywood & Highland Center® in Hollywood, and will be televised live by the ABC Television Network. The Oscar presentation also will be televised live in more than 225 countries and territories worldwide.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1586-20-animated-feature-submitted-for-2014-oscar-race.html

Спартак Дерменджиев-Парис посвети вълнуваща изложба на майка си

Два портрета на майката на художника - Лиляна Захова. Художник: © Спартак ДерменджиевСОФИЯ. Изложбите на Спартак Дерменджиев-Парис винаги са били провокация (според някои псевдопуритани – те са цинични и порнографски). Провокация – истинска, без никакви генетично- и морално-модифицирани примеси. За добро, или за не толкова добро… Предвид, за хубави неща като любовта и секса („Песента на кентавъра”, 2008, „Храмът на Венера, или Краката, които крепят света”, 2014), като бягането към изгрева („Бяг”, 2011), за идеализма (дали, обаче, е той е „хубаво”, е спорно – да не бъркаме думите!, т.е. противоречиво, предвид мисълта на скулптора: „Изкуството създава идеалисти, а живота ги убива…”)„Дон Кихот умря” (2003)


…Или за не толкова хубави: каквато е нашенската политико-порнография („България – курва тоталитарна”, 1997), безнадеждната ни „демокрация” („Няма щастливи българи”, 2001), за грехът като официална идеология, т.е. като „социални практики” („Курвенски сертификати”, 2012), подмяната, забравата и пълзящата ретроградност („Мишена – Скитник”, 2011), за достигането до предела, откъдето започва „Краят на света” (Fin du Monde, 2014), и прочее.

Изложбите на Парис, винаги са били като чаша ледена вода, изсипана върху главата на спящ човек…

Изложбата „От албума на майка, която ще бъде открита на 5 ноември, сряда, от 17.00 ч., в столичната галерия „Дебют” (бул. „Васил Левски“ 62), също е провокация – към онези, които от четвърт век си позволяват да хвърлят, каквито им попаднат епитети и простотии срещу артист, който се осмелява да об-/на-/из-/рисува и скулптира безмерната глупост, перверзната алчност, циничното бездушие… Не зная дали Спартак е мислил по този въпрос (навряно – да), но името на галерията – „Дебют”, е най-подходящата метафора за неговата поредна изложба. Той наистина дебютира, но в един много специален, много личен, трогателен, съкровен контекст…

Майка му - Лиляна Захова. Изложба – скулптура и семейни снимки…

Следващите редове, този забележителен български скулптор, е написал специално за своята майка (текстът е публикуван и в профила на изложбата във facebook):

ВСИЧКО хубаво, което имам, имам го от майка си! А лошото… лошото е от сатаната.

„Майко, майко, това ти ли си?

Кой от нас, като дете, разглеждайки семейния албум, не е изричал тези думи?
Кой от нас не е бил изненадан или стъписан да види майка си като младо безгрижно момиче?

Така и аз, като малък, разглеждайки старите семейни снимки, не вярвах и многократно питах: „Майко, майко, това ти ли си?.

Дали защото пораснах, или направо остарях, но вече не питам: „Майко, майко, това ти ли си?”.

Може би са „виновни” старите снимки от албума на майка. Те ме преведоха назад във времето и аз я видях така, както не я бях виждал и каквато отказвах да приема, че е била.

Но нека започна отначало…

Тази изложба е пътуване във времето. Тя ще ви върне 75 години назад, в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век. Стари снимки разказват за младо момиче, за съученици и приятелки, за нейното семейство. За достойни хора и години, незаслужено, а може би и преднамерено, забравени.

Тази изложба включва и всички мои запазени рисунки и скулптурни портрети на майка ми, правени през целия ми досегашен 60-годишен живот.

Не знам дали има художник, който да не е рисувал майка си поне веднъж?

Много са произведенията „Портрет на майка ми”, създадени от различни художници в различни епохи. От всеки от тези портрети ни гледа спокойно възрастна жена, уморена, излъчваща достойнство и чувството за изпълнен дълг. И това е сякаш „задължителната” представа на обществото. Такъв е и художественият образ, създаван от творците. И аз, с ваше позволение, ще се причисля към тези художници.

Още като дете нееднократно съм рисувал майка си. От всичките ми ранни рисунки е запазен един портрет – етюд, рисуван, когато съм бил на 19 години, през далечната 1973 г., след завършване на Художествената гимназия. По-късно, през 1984 г., след завършване на Академията, вече 30-годишен, отново правя портрет на майка си. Този път скулптурен, в мрамор.

Тези ранни портрети изцяло следват официалната представа, стереотипа, „догмата”, установени през вековете от религии и идеологии, както и художествения стил на времето. И с тези портрети сякаш бях изпълнил артистичния си и синовен дълг.

Трудно бих ви обяснил, затова няма да го правя, как и защо споменът за майка ми отново и настойчиво изплува в съзнанието ми. Случи се така, може би случайно, може би не, но аз отново разглеждах стария семеен албум. Отново бях дете и отново питах: „Майко, майко, това ти ли си?”.

Кой от нас, като дете, разглеждайки семейния албум, не е изричал тези думи? „Майко, майко, това ти ли си?”.

Кой от нас не е бил изненадан или стъписан да види майка си като младо, безгрижно момиче?

Така и аз, като малък, разглеждайки старите семейни снимки, не вярвах и многократно питах: „Майко, майко, това ти ли си?”.

Дали защото съм третото й дете и този въпрос е бил задаван многократно или поради друга причина, но не получавах отговор. Сякаш и майка ми не вярваше, че това дете от снимките, това безгрижно момиче, е била тя. Сякаш винаги е била майка, отказала се от себе си, от мечтите си, от собствения си живот.

Дали защото пораснах, или направо остарях, но вече не питам: „Майко, майко, това ти ли си?”.

А може би са „виновни” старите снимки от албума на майка.

Те ме преведоха назад във времето и аз я видях така, както не я бях виждал и каквато отказвах да приема, че е била.

Видях младо, красиво, засмяно, безгрижно момиче.

Видях мечти.

Видях решимост.

Видях предчувствие.

Видях живот, който предстои.

Видях майка.

И повярвах!

През настоящата 2014 г. отбелязвам своята 60-годишнина и успях да подготвя три изложби, както и да открия един виртуален паметник – този на Георги Марков.

Започнах годината с „Края на света” в „Червената къща”, последва изложбата „Колоните, които крепят небето” в галерия „Възраждане”… Щастлив съм, че с настоящата „От албума на майка” в галерия „Дебют” завършвам своеобразното отбелязване на своята 60-годишнина.

Разрешете ми да завърша с думите, с които започнах: Всичко, хубаво което имам, имам го от майка си! А лошото… лошото е от сатаната.

И ако съм предизвикал интереса ви, очаквам ви в галерията…

* * *

Изложбата „От албума на майка” ще можете да видите до 30 ноември т.г.

Скулпторът Спартак Дерменджиев сподели, че работи по изложбата „От албума на майка” от три-четири години. Снимка: © artnovini.comБиография

СПАРТАК ДЕРМЕНДЖИЕВ е роден на 26 февруари 1954 г. През 1973 г. завършва Художествената гимназия в София, а през 1981 г. и Националната художествена академия.

Самостоятелни изложби:

2014„Колоните, които крепят небето” или „Храмът на Венера”, скулптурна инсталация; галерия „Възраждане”, Пловдив;
2013
- Fin du Monde („Краят на света”) - пърформанс и живопис; Център за култура и дебат „Червената  къща”;
2012 -
„Курвенски сертификати” – скулптура и рисунки; галерия „Аросита”;
2011
„Мишена Скитник” – портрети на Георги Марков; галерия „Арт 36”
2011
„Стената” – скулптура, живопис, рисунка; галерия „Астри”
2007„Песента на кентавъра”; галерия „Астри”;
2004„Отвъд портрета“ (портретуване пред публика); галерия „Астри“;
2003„Дон Кихот умря“ – скулптура; галерия „Икар“;
2001 - 2002„Еротика и грях“ – скулптура и рисунки; Сеул, Южна Корея;
2001 – галерия „Възраждане“, Пловдив;
2001„Няма щастливи българи“ – скулптура/портрети; СГХГ;
2000„Вечен грях“ – скулптура и рисунки; Сiteе des arts, Париж;
1999 – галерия „11” – скулптура и рисунки; София;
1998„Красота и устойчивост на греха“ – скулптура и рисунки; СГХГ;
1998 – Art Impressia, Пловдив;
1997 – изложба по време на Международния кинофестивал „Любовта е лудост“ – Варна;
1997„България – курва тоталитарна“ – скулптура и рисунки; Галерия „Стълбата“, София;

Награди:

2014железен орден за съвременно изкуство;
2011 – „Салон 2011” – СБХ, Награда на Фондация „Братя Василеви”;
2003 – Награда „Икар“ на галерия „Икар“ за най-успешна изложба;
2000 – Награда на СБХ за работа в ателиетата Site des Arts в Париж;
1998 – Награда на СБХ от Националната изложба „Рисунка и малка пластика“;
1987 – Награда за цикъла „Венера“, VII международно биенале на малката пластика, Будапеща;
1985 – Награда за скулптура на VII национална младежка изложба (за творбата „Разбиване на идолите“).

Негови произведения са притежание на НХГ, СГХГ, галериите във Варна, Пловдив, Плевен, Добрич, Благоевград, както и на частни колекционери в САЩ, Русия, Франция, Испания, Германия, Австрия, Италия, Холандия, Гърция, Южна Корея и др.

Още по темата:

Снимка: © artnovini.com* * *

СПАРТАК ДЕРМЕНДЖИЕВ-ПАРИС:
Обществото прехвърля недостатъците си
върху отделния човек

artnovini.com (25
януари, 2012 г.)

* * *

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1585-spartak-dermenjiev-paris-posveti-valnuvashta-izlogba-na-maika-si.html

Журналистката Красимира Пастирова показва първа самостоятелна фотоизложба

Красимира Пастирова сред „Небе на заем”. Снимка: Личен архив на авторкатаЕкспозицията „Небе на заем” (до 15 ноември) представя 29 прекрасни фотографии от Русе, Кападокия, Германия и Австрия.

РУСЕ. „Небе на заем” се нарича първата самостоятелна изложба на журналистката, неуморен пътешественик и талантлив фотограф Красимира Пастирова. Жителите и гостите на прекрасния дунавски град могат да видят експозицията от 29 нейни фотографии до 15 ноември в емблематичното Доходно здание.


Красимира Пастирова е лауреат на Трета награда от фотографския конкурс „Запази духа на Русе”, организиран от местното Дружество на журналистите към Съюза на българските журналисти, фондация „Русе – град на свободния дух” и ОП „Русе арт”, написа сайтът zdravedae.com.

„Какво си говорят дърветата”. Голяма част от фотографиите, авторката прави от самолет или от балон... Снимка: © Красимира Пастирова„Снимките, които Красимира Пастирова ни показва, са много ценни, защото рязко се отличават от масовата (зло)употреба с фотографията. В тях образите, цветовете, сенките, композицията са символи, а не просто проекции на действителността. Карат те да мечтаеш, дърпат те напред, за да видиш какво има зад кадъра”, каза при откриването на изложбата Габриела Стефанова, председател на Дружеството на журналистите в Русе, допълва медиата. Стефанова сравни фотографиите с живописни платна на вдъхновен творец, които предлагат на зрителите не просто гледки от Русе, Кападокия, Германия и Австрия*, а една съвсем различна магическа реалност…

По време на вернисажа, авторката на изложбата сподели, че фотографското изкуство е проекция на детската й страст да рисува. Тя специално благодари на своите учители в това изкуство и на близките хора, които я подкрепят в новите й творчески търсения, както и на организаторите на фотоконкурса.

Контрасти: „Кападокия - Една мечта по-малко” (вляво) и „Австрия - Глетчерите на Хьое Мут- 2670 м”. Снимки: © Красимира ПастироваКрасимира Пастирова родена в Русе. Дълги години е журналист в родния си град, а след това – в София. В момента работи в отдел „Връзки с обществеността” на най-голямата АГ-болница в България „Майчин дом”, а през свободното си време, и през отпуските си, пътешества из света, но винаги с фотоапарат в ръце. От нейните странствания излизат не само чудесни снимки, но и забавни пътеписи, пише zdravedae.com.

Някои от фотографиите, които авторката представя, са снимани от самолет или от балон, а една част от тях (от Русе) са от миналогодишния конкурс за пътепис на National Geographic, който тя спечели със серията „От Русе с любов, или разходка в облаците”.

Поглед отгоре: „Земята и хората” и „Песента на трактора”. Снимки: © Красимира ПастироваВ „Небе на заем” Красимира Пастирова доказва не само своя талант и професионализъм, но и безкомпромисността си по отношение на качеството (във всякакъв аспект) на своите творби (опитвам се да си представя по какъв начин е протекла селекцията на творите, но не мога!). Нейните фотоси не са просто „пейзажни”, от тях струи неподправената й любов към природата, към красотата, всеки кадър е „състояние на духа”, както биха казали източните философи. Духът като левитираща свобода, духът като преклонение пред неповторимостта, духът като копнеж към съвършенството…

И тъй като достойнствата на изложбата „Небе на заем” са безспорни, би било напълно логично тази вълнуваща експозиция да бъде показана и в други градове… Живот и здраве!

* Бел. на artnovini.com: през лятото, във Виена, няколко дни след като беше направила забележителен преход из Алпите се срещнахме с Красимира Пастирова и лично се убедихме в силата на нейното творческо озарение. Успех на теб и на изложбата, Краси!

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1584-journalistkata-krasimira-pastirova-pokazva-parva-samostoyatelna-izlogba.html

Демонтираха паметник на Стив Джобс заради признанията на Тим Кук

Фрагмент от паметника на Стив Джбс в двора на технопарка на Научно-изледователския университет за информационни технологии в Санкт Петербург. Снимка: zefs.ru  САНКТ ПЕТЕРБУРГ. Паметникът на Стив Джобс (Steve Jobs; 1955-2011), изобразяващ един от последните модели мобилни телефони на Apple, беше демонтиран от двора на технопарка на Научно-изледователския университет за информационни технологии, механика и оптика в града на Нева, съобщи Lenta.ru, като се позова на информация на радиостанция Бизнес-FM. Мемориалът „Слънчев QR-код”, изработен от Глеб Тарасов, бил премахнат след публичното признание на генералния директор на компанията Тим Кук (Tim Cook) за нетрадиционната му сексуална ориентация, публикувано на 30 октомври, четвъртък, в BloombergBusinessweek.


От пресслужбата на руската финансова компания ЗЕФС (West European Financial Union), по чиято инициатива през януари 2013 г. беше издигнат паметника, обясниха, че причините да бъде демонтиран са две: едната е в изпълнение на закона за забрана на пропагандата на хомосексуализъм сред непълнолетните, а другата – заради изнесените данни от бившия сътрудник на Агенцията за национална сигурност (NSA) на САЩ Едуард Сноудън (Edward Snowden), според които продуктите на Apple предават данни за техните ползватели на американските специални служби.

„Слънчев QR-код” беше снабден със сензорен интерактивен екран, който разказваше за живота на Стив Джобс, а на гърба на паметника беше инсталиран QR-код, който препращаше към сайта посветен на основателя на високотехнологичния гигант. Максим Долгополов, председател на съвета на директорите на ЗЕФС, заяви, че е възможно интерактивната скулптура да бъде монтирана отново, но при положение, че чрез гигантския апарат ще могат да бъдат изпращани съобщения в САЩ за отказ от устройствата на Apple.  


Долгополов съобщи още, че когато са взели решението за поставят творбата, от холдинга не са имали представа, че историята на успеха на американската компания е била „параван за специалните операции на АНС”, а са се водели от гениалността на Стив Джобс. От ЗЕФС смятат, че изявлението на Тим Кук е свързано с позиционирането на новите продукти на ръководената от него компания, допълват медиите.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1583-demontiraha-pametnik-na-steve-jobs-zaradi-priznaniata-na-tim-cook.html

Поетът Раде Силян е първият лауреат на Международната награда „Водно конче”

Големият български скулптор Ивайло Савов връчва Международната награда „Водно конче” на световноизвестния македонски поет Раде Силян. Снимка: © Захари ПоповСайтът artnovini.com връчи отличието на знаменития творец за приноса му в развитието на Българо-македонските връзки в областта на изкуството и културата и за книгата му „Зло време”.

СОФИЯ. Световноизвестният македонски поет, литературен критик, преводач и издател – Раде Силян (Rade Siljan), е първият лауреат на Международната награда „Водно конче” на сайта за изкуство и култура artnovini.com. Отличието беше връчено на изтъкнатия творец в Пресклуба на БТА в навечерието на Деня на будителите, от автора на статуетката – видният български скулптор Ивайло Савов (Ivaylo Savov). Поетът беше удостоен с Международната награда „Водно конче” за неговия принос в развитието на Българо-македонските връзки в областта на изкуството и културата и за книгата му „Зло време” (изд. „Богианна”, София; 2014).


РАДЕ СИЛЯН е роден е на 16 април 1950 г. в село Жван, Демирхисарско. Завършил е Филоложкия факултет на Университета „Св. Св. Кирил и Методий” в Скопие, специалност „Южнославянски литератури”. Работил е като журналист в различни македонски медии. Бил е уредник в Радио „Скопие”, а също и директор на издателство „Македонска книга”. Основател и директор на най-голямото книгоиздателство в своята Родина – „Матица македонска”. Втори мандат е председател на Дружеството на македонските писатели.

Автор е на 13 оригинални поетични книги; 6 – с избрана поезия; 9 – с литературна критика и есеистика; съставител е на 11 антологии с македонска поезия, проза, драматургия и критика; на 6 литературни христоматии; съавтор е на 5 тома „Македонска литература в литературната критика”. Превел е 10 книги на чуждестранни автори, а 22 негови книги са преведени на чужди езици. През 2010 г. бяха издадени 6 тома с избрани творби на поета. Раде Силян е носител на над 15 големи македонски и международни награди, а за творчеството му са писали повече от 300 македонски и чужди автори.

Книгите на поета Раде Силян са преведени на повече от 15 езика. Снимка: © Захари ПоповСтихосбирката „Зло време”, която вече е на българския книжен пазар, в превод на известния български поет и писател Владимир Луков (Vladimir Lukov), съдържа четири цикъла: „Гласът на предците”, „Кръгове на историята”, „Тайната на века” и „Отворена страница”. „Те ни дават възможност да оценим както поетиката на автора, спецификата на неговия изказ, градивните елементи в неговата естетика, така и философско-историческият му концепт за миналото и бъдещето”, казва в предговора на книгата проф. д-р Стефан Влахов-Мицов (Prof. Dr. Stefan Vlahov-Micov), председател на Съюза на свободните писатели в България. В увода, озаглавен „Поет, мислител, пророк” (пълният текст можете да прочетете тук), именитият български писател, публицист, историк и философ, пише още: „…Възможно ли е най-националния поет да звучи най-космополитски? Всъщност най-добрите представители на световната поезия, проза, драматургия са точно такива. Националното и световното са в неразкъсваемо единство. Не можеш да бъдеш световен творец, ако твоите корени, художествени рецептори и възприятия не са в родната земя, ако не черпиш сила и вдъхновение от нея, от съдбата на своя народ. Но от друга страна, завинаги ще си останеш локален автор, ако не отнесеш и защитиш своята истина за родното, за преображенията на съдбата на световния мегдан. При това, не чрез противопоставяне на другите автори и литератури, а чрез откриване на общото и различното с тях, по пътя на синтеза.

Раде Силян е световен поет, защото успя да „преведе“ своята македонска поезия, своя македонски дух на езика на световните ценности…

…Един факт в поезията на Раде Силян е много показателен. За нея литературната критика е написала много повече страници, направила е много повече анализи, отколкото са неговите стихове. Това показва синтезния характер на тази поезия, близостта й с притчовия, с библейския сказ. Библията заедно с Корана и свещените индийски книги съдържа интелектуалния капацитет на познатата ни човешка цивилизация. Библейският сказ дава възможност да се закодират в няколко изречения знания, мъдрости, човешки опит, прогнози, чиято интерпретация може да се побере в множество книги. Подобно на днешните електронни чипове, които съдържат многомилионна информация. Поезията на Раде Силян подобно на Библията е многослойна и многопосочна. И още една прилика – представлява цялостен художествен, естетичен, езиков, фолклорен, идеен фундамент. От нея не можеш да извадиш нищо и да добавиш нищо, защото всичко е в хармонично цяло. В същото време, конструкцията на това цяло е извънредно динамична. Мога да я оприлича на модерните японски небостъргачи. Колкото са вътрешно монолитни, толкова са гъвкави и могат да издържат на земетресения от най-висока степен. От друга страна, спецификата на тази поезия е, че и най-малката част от нея – отделно стихотворение и даже една строфа или стих съдържа цялото.

На кратко казано, поезията на Силян се чете леко, но всеки нов прочит ти дава все по-голям подтик за размишления, увлича те като във водовъртеж и те изправя пред нови информации, догадки, идейни внушения. Колкото леко се чете, толкова тежко се анализира, защото критикът усеща, че няма достатъчно думи да изрази всички нюанси, символи, метафори в тази поезия. Защото Раде Силян въздейства не само на мисълта, а и на сърцето…”

* * *

ЗЛО ВРЕМЕ

Зъбесто слънце ще изгрее утре
Животът оскъден убягва ни скришом
Ялово време ни гази и тъпче
Спящи пъпки у нас се събуждат
Под око ни поглежда жена самотна
Помургавели деца насред път остават

Когато яснотата ни води през бури
Какъв облак ще ни захлупи утре
Псета завиждат сега на гладните
Старци допиват най-благото вино
Под възглавка го крият нашето име
Зловещи сови над нас прелетяват

* * *

Отляво-надясно: скулпторът Ивайло Савов, македонският поет Раде Силян и преводачът на книгата „Зло време” - известният български поет и писател Владимир Луков. Снимка: © Захари ПоповПо повод превода на стихосбирката „Зло време”, писателят и поет Владимир Луков, написа в своята статия „В сияйна зеница, свободата ви търси…” (пълният текст можете да прочетете тук): „Обичам поезията на македонския поет Раде Силян. Обикнах я още от времето, когато се докоснах до нея и тя до мен. Това стана към 2000-та година чрез неговата стихосбирка „Осамен поглед”. Подари ми я един мой ученик от Скопие. И още с отварянето й, веднага установих, че поезията на Раде Силян не се състои от словесни шубраци с ялови цветове из между тях, а от трудно достъпни дървета и клони с едри и зреещи в съзнанието ни плодове…

…Впрочем, поезията на Раде Силян в „Зло време” не е апотеоз на злото време в нас, нито на доброто време в нас, а е поетическо откровение на Истината (в образи, метафори, алюзии и други поетически средства) за битката между доброто и злото в нас – битка, която ни изпепелява. Затуй и същинското дело на Поета у Раде Силян в стихосбирката му „Зло време” е разравяне на натрупаната открай време пепел в нас и откриване из от нея на искрата, на въгленчето (на македонски – жарчето), което припламва в нас. Всъщност, „пепелта” и „жарчето” (както и „иглените уши”, през които се изнизва животът ни в плът или в „блудни мисли”) са основни символи и средства на поетическото откровение на истината (която ни прави свободни!) в лириката на Раде Силян.

А това за нас – да се домогнем с помощта на Поета до припламващото „жарче” в нас, не е никак малко, защото в края на краищата:

„С небето сияйно
Искаш – не искаш
В съдбовен миг ще се разминеш”
(из „Ходене по ръба на живота”)

* * *

ВРЕМЕ КАТО БЕЗВРЕМИЕ

В лъжовно време
В безвремие
Търсим неорано поле за безименните
Така най-хубаво ще пропеем по площадите
Пияни от скука са само работниците
Гладни кошмари по следите им ходят

В оскъдно време
В безвремие
В болни глави стрелите се целят
Провират се през пръстен безделниците
Боричкат се птици по ливадите
Девойки стават на слънчогледи

В горко време
В безвремие
леглата си свои охлювите забравят
Пияни жени под дъга минават
Нова дреха облича лъжата
На едно ухо водачът заспива

Навеки заспива

В лудо време
В безвремие
През дебри се вижда менливостта на Луната
Пътьом и сънищата противостоят на явното
От следването на слепи народът страда
Лъжовни светци от празни олтари
Заничат

* * *

Раде Силян е председател на Дружеството на писателите на Македония. Снимка: © Захари ПоповИ да завършим с думите на проф. Стефан Влахов-Мицов: „…отговорността на Раде Силян пред поезията, пред историята и пред човешката съдба… не спира дотук. Той търси отговорност не само от своите съвременници, а и от историята и от самото време. Творецът дава всичко от себе си и иска всичко – отговори на въпроси, които до този момент са били премълчавани, решения на дилеми, които са били отлагани…

Между най-точните критерии за величината на един творец е дарбата и проницателността да се формулират въпроси, които никой не е поставял преди него. Но Раде Силян отива още по-далече. Той дава и отговори, които никой преди него не е давал. Тези отговори създават една нова реалност. Тя не е нито илюзорна, нито фантастична. Извън политическата човешка история и реалност, съществува история на литературата и изкуството, която изгражда съпътстваща, а често пъти и алтернативна реалност. Тази реалност е по-ярка, по-силна и по-дълговечна, отколкото делничната и битовата, която ни заобикаля. По-трайна е, защото се основава на скритата енергия в нас, енергията на съзиданието в противовес на силите на разрушението. Доказателство за това е и факта, че въпреки 14 500 войни, които са били водени през последните 3600 години на Земята, разрушенията не са могли да разрушат алтернативната реалност създавана от човешкия творчески гений. При това, най-добрите творци на литературата и изкуството, често са успявали да коригират политическата реалност, да я опитомят и хуманизират. Творчеството на Раде Силян по своята сила, мащаб и художествена реализация също може да изпълни тази функция…”

* * *

За автора на статуетката „Водно конче”:

ИВАЙЛО САВОВ е роден на 20 февруари 1961 г. в Русе. Завършил е специалност „Керамика” в Художественото училище в Троян (1980) и „Скулптура” в Националната художествена академия (1994) в класа на проф. Димитър Бойков. Живее и работи в София.

За първи път авторът показва свои творби през 1990 г. в Националната изложба „Скулптура” на „Шипка” 6, София, и в парижката Galerie Lehalle. Следват изяви в галерия Le Nouveau Mur, Женева; Европейски салон за изкуства Europ ‘Art, Женева (1992); галерия Theatre de Pochede la Grenette, Веве, Швейцария; „Крида арт”, София (1994); Galerie du Lac, Нион, Швейцария; галерия „Досев”, София (1995); Galerie Lotus, Виена; Fallet Gallery, Женева, Швейцария (1996); галерия Campo & Campo, Антверпен, Белгия (1997); Anixis Gallery, Баден, Швейцария (1999) и др. През 2000 г., след конкурс в Женева, той създава монументалната бронзова скулптура „Ликорна” (еднорог), която символизира духовната чистота в западноевропейската митология.

Савов е сред водещите имена в съвременната българска скулптура. От 2004 г. скулпторът работи с престижната аукционна къща Hotel des Ventes в Женева. Той е сред малцината съвременни художници, които имат постоянна експозиция в швейцарската Zabbeni Gallery. В салоните й, които се намират в Женева, Веве и Берн, неговите произведения са изложени заедно с образци на Джакомети (Alberto Giacometti; 1901-1966), Фернандо Ботеро (Fernando Botero; 1932) и Амадео Модилияни (Amedeo Modigliani; 1884-1920)

По-важни изложби:
2011
- самостоятелна изложба в Националния археологически институт
с музей към БАН – Централна зала;
2010
- четвърта самостоятелна изложба в „Галери дю Лак” – Нион, Швейцария;
2009
- самостоятелна изложба в GreenCat Gallery – Антверпен, Белгия;
– самостоятелна изложба – Далхайм, Люксембург, представен от GreenCat Gallery;
– самостоятелна изложба в галерия „Франк Кордие” – Лион, Франция;
2006
- самостоятелна изложба в хотел „Хилтън” – София;
2004
- официален артист на швейцарската галерия Zabbeni;
- участие в Европейския салон за изкуство MERK’ Art в Лугано, представен от галерия Zabbeni. В салона участват над 100 водещи галерии за модерно и съвременно изкуство;
2001
- галерия „Ле мироар де Метр” – Женева, Швейцария;
- галерия „Алма” – Германия;
- галерия „Франк Мение” – Франция.

Избрани колекции:
Национална художествена галерия – София, България;
Колекция „Жорж Екли” – Париж, Франция;
Колекция „Джон Галиано” - Париж, Франция;
Колекция „Митал” – Мумбай, Индия;
Колекция „Принц Филип” - Брюксел, Белгия;
Колекция „Пенков” - София, България;
Колекция „Кромуел Арт” – Монреал, Канада.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1582-poetat-rade-siljan-e-parviat-laureat-na-mejdunarodnata-nagrada-vodno-konche-.html

Международният фестивал на стъклото се фокусира върху чешката школа

Творба на Сашо Стоицов. Снимка: © Фондация „Аросита”СОФИЯ. Галерия „Райко Алексиев” (ул. „Г.С. Раковски” 125) ще бъде домакин на изложбата „Арт стъкло Чехия – България”, която е водещото събитие от програмата на Третия международен фестивал на стъклото – 2014 (3th International Festival of Glass – 2014), който ще продължи от 4 до 25 ноември. През тази година форумът за първи път излезе от столицата и в последните дни на октомври, във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „„Св. Св. Кирил и Методий”, бяха проведени демонстрации по „духано стъкло”, които отбелязаха откриването на новата база за топла и студена работа със стъкло, както и стартирането на новата магистърска програма – „Дизайн на стъклото”, към катедра „Стенопис”.


Третото издание на фестивала продължава да изследва декоративните и концептуални възможности на стъклото, съобщиха организаторите от фондация „Аросита”. Този път географията е драстично променена и е концентрирана върху традициите и съвременното състояние на художествената стъклообработка в България и Чехия. Изложбата Brilliat by design (куратор: Петър Нови, Чехия; Чешки културен център, ул. „Г.С. Раковски” 100; откриване: 6 ноември), която ще покаже високите качества на световнопризнатата чешка школа, ще демонстрира успешни дизайнерски решения, допълнени от исторически фотоси и информация за методите на стъклопроизводство…

На 3 ноември, понеделник, от 18.00 ч., в галерия „Аросита” ще бъде открита изложба на Борис Шпейзман (Израел) и българската художничката Анастасия Андреева. Снимка: © Фондация „Аросита”Тази експозиция ще развие по своеобразен начин концепцията на „Арт стъкло Чехия – България” в галерия „Райко Алексиев”, чиито куратори са проф. Свилен Стефанов от Националната художествена академия (НХА) и доц. Константин Вълчев от Нов български университет (НБУ). Сред българските участници личат имената на утвърдени автори като Анастасия Андреева, Боби Коруджиков, Венелин Шурелов, Георги Ружев, Георги Янков, Дан Тенев, Димитър Грозданов, Екатерина Гецова, Иво Бистрички, Константин Вълчев, Красен Троански, Любен Костов, Мирена Златева, Сашо Стоицов, но заедно с тях, свои произведения ще представят и младите артисти от НХА и НБУ Александра Коцева, Александър Тасев, Деница Дешева, Елизар Милев, Пенка Минчева, Силвия Богоева и Стефан Велев. Постиженията на чешкото художествено стъкло пък ще демонстрират Бохумил Елиас, Кристоф Рибак, Милан Крайчек и Петр Станиски. В изложбата ще участват още Стефани Пендър и Крис Тейлър от Съединените щати, както и израелският им колега Борис Шпайзмън.

Прецизната селекция на артисти не само поставя българското декоративно и концептуално стъкло в международен контекст, но мотивира и качествения диалог между различните поколения артисти, смятат организаторите на фестивала. Третото издание на авторитетния арт форум продължава да създава и подходяща среда за обмен на идеи, опит, рефлексии между артисти, публика, изследователи, допълват от фондация „Аросита”.

Екатерина Гецова-Катя ще представи своя юбилейна изложба в галерия „Средец”. Снимка: © Фондация „Аросита”Историята…

Първото издание на Международния фестивал на стъклото се проведе през 2010 г., а неговата основна цел бе да възроди работата с художествено стъкло в България. Тогава организатори бяха галерия „Аросита”, The Fridge, Лъчезар Дончев и Крум Темелков, а домакини на изложбите – галериите „Склада”, „Аросита” и „Витра”. Във фестивала участваха автори от десет европейски страни: България, Великобритания, Естония, Латвия, Литва, Люксембург, Полша, Франция, Холандия и Чехия. Характерът на инициативата кореспондираше с актуалните международни практики, представящи стъклото като материал, който има своето неотменно място в най-авторитетните световни и европейски художествени събития…

Освен като носител на актуалните тенденции в развитието на художественото стъкло, първото издание на фестивала заяви и своите дългосрочни образователни цели. За тяхното изпълнение неговият екип подготви серия от лекции и демонстрации, които бяха включени в програмата на второто му издание – през 2012 г.

Основният изложбен акцент на Международния фестивал на стъклото през 2012 г. беше изложбата „Арт стъкло България – Америка” в галерия „Райко Алексиев”. Програмата бе развита и в пространствата на галериите „Юзина” и „Аросита”, където софийската публика се запозна с артистичните провокации на Екатерина Гецова, Анастасия Андреева и Борис Шпайзман. И ако тези автори са доказани майстори в областта на художественото стъкло, то изложбата, която беше открита на 18 септември 2012 г. в „Райко Алексиев” се превърна в олицетворение на една особена симбиоза от дисциплинирани пластически умения и преднамерен концептуален подход. Българските художници, които участваха в събитието, използваха за първи път стъклото, като материал за своите творби и в крайна светка се стигна до уникални реализации, в които преобладаваха непредубедеността, провокацията и дори забавлението…

Първата изложба от програмата на Третия международен фестивал на стъклото – 2014 ще бъде открита на 3 ноември, понеделник, от 18.00 ч., в галерия „Аросита” (ул. „Врабча” 12б) и ще представи най-новите произведения на Борис Шпейзман (Израел) и художничката Анастасия Андреева.

Младата художничка Пенка Минчева ще участва в изложбата „Арт стъкло Чехия - България” в галерия „Райко Алексиев”. Снимка: © Фондация „Аросита”Ето и останалите събития от програмата на форума:

4 ноември
11.00
- 13.00 ч.
Лекции в НГПИ „Св. Лука”,
бул. „Сливница” 134.

5 ноември
18.00 ч.
Юбилейна изложба на Екатерина Гецова-Катя.
Галерия „Средец”, бул. „Ал. Стамболийски” 17.

10 ноември
10.00 – 19.00 ч.

Уъркшоп за деца в галерия „Зелена”,
ул. „Раковски” 120, вход откъм ул. „Хан Крум”.

17 ноември
18.00 ч.

Изложба-фотоконкурс за най-добра снимка
от Трети международен фестивал на стъклото.
Съвместно с Фотографска академия „Янка Кюркчиева”.
Галерия „Аросита”, ул. „Врабча“ 12 Б.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1581-megdunarodniat-festival-na-strakloto-se-fokusira-varhu-cheshkata-shkola.html

Tell me what you want – Darina Peeva und Michael Wegerer im Künstlerhaus

Darina Peeva, „Verspiegelten Objekt”, 2014. Foto: © Darina PeevaWIEN. Dreh- und Angelpunkt der Ausstellung Tell me what you want (17. Oktober bis 9. November 2014) im Künstlerhaus (Karlsplatz 5, 1010 Wien) ist einerseits der künstlerische Dialog von der bulgarischen Künstlerin Darina Peeva und des Österreichers Michael Wegerer, andererseits der Bezug ihrer Arbeiten zueinander und zur Architektur der Ausstellungsräume. Auffällig ist, dass zwei große Namen der Kunst- und Literaturgeschichte in der Schau hervorgehoben sind: Stéphane Mallarmé (1842-1898) und Marcel Duchamp (1887-1968). Ein philosophisch-intellektueller Rundgang ist zu erwarten.


Programmatisch hat Darina Peeva direkt am Anfang der Ausstellung eine Hommage an Marcel Duchamp, Mitbegründer der Konzeptkunst und Wegbegleiter des Dadaismus und Surrealismus, gerichtet. In ihrer Arbeit Hologram - XIII hat sie das Fahrrad-Rad (1913) von Duchamp in ihr Bild integriert. Das Fahrrad-Rad gilt als das erste Ready-Made, das erste Objet trouvé, das in einem künstlerischen Zusammenhang hergestellt und präsentiert wurde. Als Alltagsgegenstand wurde es dadurch in einen anderen Kontext gestellt und auf eine andere inhaltliche - eine künstlerische - Ebene gehoben wird.

Darina Peeva, Lichtobjekt, 2014. Foto: © Darina PeevaWie kam Duchamp auf diese Idee? Verkürzt gesagt geht das Ganze zurück auf den französischen Dichter Lautréamont (1846-1870), der mit seinem Werk Die Gesänge des Maldoror (Les Chants de Maldoror; 1869) großen Einfluss auf den rund fünf Jahrzehnte später entstehenden Surrealismus ausüben sollte. Speziell eine Metapher, die er formuliert hatte, war hier entscheidend: Lautréamont beschrieb einen jungen Mann folgendermaßen: „Schön wie die Begegnung einer Nähmaschine mit einem Regenschirm auf einem Seziertisch. Diese Formulierung sollte später aus der Programmatik des Surrealismus nicht mehr wegzudenken sein. Dinge, die erst einmal offensichtlich nichts miteinander zu tun haben zu kombinieren und auf diesem Weg etwas Neues - im Bereich des phantastisch-traumhaften liegend - zu schaffen.

Darina Peevas Kunst knüpft in gewisser Weise an diese Ideen an. Auch sie verwendet für ihre Arbeiten Dinge, die real vorhanden sind und uns im Alltag begegnen, für die Kreation neuer Bildräume, die die menschliche Wahrnehmung herausfordern. Oftmals entscheidet sie sich für Spiegel und Spiegelfolien als künstlerisches Material. Ihre grafischen, malerischen und objektinstallativen Arbeiten spiegeln Geschichten und Sachverhalte und überführen sie experimentell in einen neuen Sinnzusammenhang, in einen neuen Kontext von Wirklichkeit.

Die Arbeit mit dem Titel Foreign Intervention, in der das skripturale Kürzel „trust me aufscheint, erinnert formal an ein surrealistisches Bildsujet. Gerade deshalb sollte man dem verspiegelten Guckloch trotz der Aufforderung ‘zu vertrauen‘, nicht trauen. Räumlich gegenüber hängt ein zylindrisches Spiegelobjekt von der Decke, das beim Vorbeigehen eine Art Stroboskopeffekt hervorruft und damit an den Beginn der Kinematografie erinnert. Wer kennt sie nicht, die historischen Praxinoskope und Zootrope, auch Wundertrommeln genannt, in denen die Bilder laufen lernten: Der Blick durch vertikale Schlitze in der Außenwand ihrer Zylinder auf Bildabfolgen, ermöglicht bei Drehung des Gerätes das Erkennen eines simulierten Bewegungsablaufs. Hier wie auch bei Peevas Arbeiten steht einmal mehr das Thema der menschlichen Perzeption, das Überlisten der Wahrnehmung, das Schaffen neuer Realitätsebenen im Vordergrund. Ein Gegenüber findet sich im zweiten Ausstellungsraum: Eine Papierarbeit der Serie Hologram von Darina Peeva hat Michael Wegerer - die Zylinderform aufgreifend - zu einem Halbrund gebogen und an der Wand präsentiert. Gegenüber ein weiteres Blatt aus der Serie, in dem Peeva schmale vertikale Partien herausgeschnitten hat, die Assoziationen an die Sehschlitze des Praxinoskops wachrufen.

In der Installation Neon, deliniert Peeva das Wort Speculation in seinen unterschiedlichen Bedeutungsebenen durch: Im Sinne von Einbilden, Vermuten, Erwarten, aber auch Beobachten und Spiegeln, Theoretisieren, Illusionieren und Phantasieren. Diese verschiedenen Ebenen verdeutlicht die Künstlerin formal durch das Übereinanderschlichten einzelner Elemente der Installation, die gleichsam den Blick in die Tiefe, den Blick in den Raum vorbereiten.

Michael Wegerer und „Mirror Desk” (China Paper Sculpture, Glass, Furniture). Foto: © Darina PeevaZum Prinzip Michael Wegerers Kunst gehört der Begriff der Transformation. Der Künstler verwandelt oder wandelt um. Er transformiert Text, Bild, Objekte aber auch prozessuale Vorgänge von einem Medium ins andere. Ihm geht es in seiner Kunst immer auch dezidiert um die menschliche Wahrnehmung, um das Aufzeigen von Prozessen individueller Informations- und Wahrnehmungsverarbeitung.

Der eingangs erwähnte Stéphane Mallarmé begegnet uns bei Michael Wegerer. Mallarmé, auch eine Figur des 19. Jahrhunderts, gilt als einer der wichtigsten Wegbereiter der modernen Lyrik. Viele seiner Ideen wurden später von Vertretern des Dadaismus und Surrealismus aufgegriffen und weiterentwickelt. Eines seiner Gedichte war in diesem Zusammenhang besonders wichtig: Un coup de dés jamais n’abolira le hazard / Ein Würfelwurf niemals tilgt den Zufall (1897). Das Gedicht legte erstmals mehr Wert auf die Positionierung der Wörter auf dem Blatt, ihre lautbildlichen Qualitäten und das gesamte Layout des Buches als auf den Inhalt des Textes, der sekundär wird.

Ein ganz wichtiger Aspekt, den Michael Wegerer in seiner Wandarbeit Mallarmé Rewritten aufgreift, ist der der Verräumlichung des Wortes. Die wichtigsten Aspekte der Verräumlichung Mallarmés Text sind das Weiß der Seite, die Einführung verschiedener Typographien mit funktionalem Charakter für die Wahrnehmung und die Handhabung des Wortes sowie des Buches insgesamt als Objekt. Diesen theoretischen Überbau nimmt Michael Wegerer unter die Lupe. Er schreibt mit einem Bleistift Teile des Gedichts der weißen Wand und somit der Architektur des Ausstellungsraums ein. Der Prozess, der der letztendlichen Installation vorangeht ist insofern interessant, als dass er das Gedicht Mallarmés auf eine neue formale wie auch gedankliche Ebene bringt.

Mittels ausgeschnittenen Buchstaben aus einer Ausgabe der Tageszeitung Der Standard baut Wegerer eine Seite von Mallarmés Gedicht frei nach. Aufgeklebt auf einen hölzernen Rundstab scannt er die Worte und unterschiedlich großen Buchstaben, die in einer verzerrten Form zutage treten. Der Zufall (le hazard), den der französische Schriftsteller in seinem Gedicht thematisiert, steht Wegerer hier ebenfalls zur Seite, denn der Grad der Verzerrung beim Scannen war nicht vorhersehbar. Die Scans wiederum übersetzt der Künstler zeichnerisch auf die Wand des Ausstellungsraums.

Michael Wegerer, 21 rotationally symmetric ellipsoids, 2014, Dispersion auf Gipsplatten. Foto: © Darina PeevaWegerers Zugang zur Malerei führt grundsätzlich über das Phänomen des Lichts. Beim Vorgang des Scannens wird Licht gegen die zu scannende Oberfläche gestrahlt. Den ausgestellten Scan-Paintings, von Hand ausgeführte Vierfarb- Siebdrucke, liegen als Ausgangsmaterial ebenfalls digital erfasste BilddatenScans-zugrunde.

In diesem Fall hat der Künstler verschiedene Scans von Neonlichtquellen gefertigt, die in ihrer Vergrößerung und handwerklichen Umsetzung auf transparentem Japanpapier einen malerischen Raum für sich beanspruchen und für Wegerer zudem den Status von Gemälden erlangen. Darina Peeva positioniert zwei der vierteiligen Arbeiten Wegerers gegenüber ihrem zylindrischen Verspiegelten Objekt, das das Raumlicht in sich aufnimmt und reflektiert, und setzt sie zueinander in Beziehung. Gleichzeitig korrespondieren die übereinander präsentierten Siebdrucke Wegerers in ihrer gleichmäßigen geometrischen Formgebung mit dem umlaufenden Wandfries.

Das Themenspektrum Spiegel kommt sowohl in den Arbeiten Peevas als auch Wegerers vor. Das vierteilige Scan-Painting Mirror ist räumlich auf einer diagonalen Blickachse mit dem Spiegelzylinder Peevas positioniert. Wegerer hat hier eine Spiegelfläche gescannt, die nach Abschluss des künstlerischen Prozesses zum Siebdruck als schwarze Fläche hervorgetreten ist. Erst im glasgerahmten Zustand erlangt das Ausgangsmotiv seinen Spiegeleffekt zurück.

Die aus 21 großformatigen Elementen bestehende modulare Arbeit Spacelines rundet die Ausstellung insofern ab, als die dargestellten grünen, schwarzen, roten und blauen Ellipsen in ihrer gesamten Abmessung die Länge aller vertikalen und horizontalen Raumkanten beschreiben. Im Unterschied zur Verräumlichung des Mallarmé- Textes transferiert Wegerer hier die Maße der dreidimensionalen Architektur in die Fläche. Die geschlichtete Präsentation der Module findet ihre Entsprechung in der eingangs besprochenen Installation Peevas, in der sie sich dem Begriff der Spekulation widmet. Die geschlossene ovale Kurve der Ellipse findet sich auch in zahlreichen Werken Peevas, wo sie in ihrer Farbigkeit an stilisierte Brennpunkte, kosmische Konstellationen oder Planetenbahnen erinnern.


Beide Künstler setzten Raum als Strategie und Werkzeug ein. So entsteht eine Art virtueller Raum der Bilder und Wörter, der viel Platz für Assoziationen bereithält.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/die-welt/1580-tell-me-what-you-want-darina-peeva-und-michael-wegerer-im-kuenstlerhaus.html

Постмодерният танцов спектакъл BeeHave разказа на Ню Йорк за пчелите и хората

Театрално-танцовият спектакъл BeeHave на трупата Overground Physical Theatre Company предизвика възторга на нюйоркската публика по време на фестивала Wave Rising Series. Снимка: © Overground Arts AllianceРежисурата и хореографията на постановката са на Антония Кантарджиева и на италианката Валентина Приоло.

НЮ ЙОРК. Интердисциплинарният проект BeeHave, създаден от нюйоркската трупа Overground Physical Theatre Company, беше представен със забележителен успех пред взискателната публика в „града, който никога не спи”. В три последователни вечери: от 24 до 26 октомври, спектакълът, селектиран из-между хиляда танцови проекта, беше част от програмата на деветото годишно издание на престижния фестивал за съвременен танц Wave Rising Series, който продължава до 9 ноември т.г., съобщиха от организацията Overground Arts Alliance*.


Сценарист на авангардната танцова пиеса е световноизвестната хореографка Антония Катранджиева (Antonia Katrandjieva, позната само и като Antonia), която повече от 10 години поставя танцово-театрални проекти на нюйоркска сцена. Режисьори на BeeHave (видео можете да видите тук) е са талантливата българка и нейната италианска колежка – танцьорка и хореограф Валентина Приоло (Valentina Priolo). Автори на видео инсталацията са Ана Атанасова (Ana Atanassova) и Калин Иванов (Kalin Ivanov), които сътрудничат успешно с Антония вече десетилетие. На сцената на бруклинския John Ryan Theater (25 Jay Street, NY 11201) съвременните почитали на Терпсихора видяха великолепните изпълнения на Валентина Приоло, на французина Ричард Скандола (Richard Scandola), на японката Мотоко Тадано (Motoko Tadano) и на италианката Джесика Паперини (Gessica Paperini). Във видеото, което съпътства спектакъла, се превъплъщават сириецът Бизан Торон (Bisan Toron) и Евгения Радилова (Evgeniya Radilova), музиката е на Емилио Гарзон (Emilio Garzon) и Шана Бел (Xana Bel), а костюмите на Христина Христова (Hristina Hristova) от Overground Physical Theatre Company. Премиерата на BeeHave се състоя на 11 октомври 2014 г., на емблематичната танцова сцена „Алвин Ейли” в Ailey Citigroup Theater в Ню Йорк, припомнят авторите на постмодерната танцова постановка.

BeeHave - постановка на Антония Катранджиева и на италианската танцьорка и хореограф Валентина Приоло - поставя една наистина сериозна тема за размисъл - катастрофалното намаляване на броя на пчелите из цялата планета. Снимка: © Overground Arts AllianceПроектът BeeHave е провокиран от водещата статия от август 2013 г. – Plight of bees, на американското списание TIME, която алармира за глобалната опасност от изчезването на пчелите, разказват от екипа на постановката. „От доста време се вълнувам от темата за изчезването на пчелите, но тази статия провокира творчески импулс. Когато затворих списанието бях убедена, че трябва спешно да се направи нещо. Тогава започнахме да си говорим с Антония как да продължим темата чрез изразните средства на танца, театъра, видеото”, разказва Ана Атанасова, която е автор на идеята за пиесата. Труднопреводимото на български заглавие се ражда малко по-късно и поставя важната дилема: да бъдеш или да имаш (to be or to have), като задава и въпроса можем ли „да се държим добре” помежду си – като пчелите (bee – пчела, behave – държа се; държа се добре)

Следва процес на задълбочено проучване на поведението на пчелите, на социалната структура на кошера, на механизмите на опрашването и на значението на медоносните насекоми в хранителната верига. „Беше много важно да се предпазим от буквалния, илюстративен или поучителен подход. Пърхащи като насекоми танцьори нямаха място в нашия проект. BeeHave е екзистенциална драма за човешките избори, а не документален разказ за пчелите”, разказва Антония. Вместо да илюстрира поведението на пчелите чрез движения, талантливата хореографка изучава различните социални роли в кошера – на пчелата майка, на работничката, на разузнавача и ги превежда като поведенчески характеристики в света на хората…

Авангардната пиеса е вдъхновяващо олицетворение на виталността, на провокативността, на творческата съзидателност на съвременното танцово изкуство... Снимка: © Overground Arts AllianceКомпанията Overground Physical Theatre от години работи в жанра на постмодерния танцов театър и затова разказът в BeeHave е фрагментарен, колажен… Скрепващ елемент е образът на неродено дете, което говори от утробата на майка си, а визуално тази метафора е решена във видео инсталацията – бременна жена слуша гласа на бъдещото си дете. Образът на нероденото бебе е проекция на четиримата персонажи на сцената: кариеристът, мечтателят, аудсайдерът и отказващият се… „Беше много интересно да бъдем отново „бебета” и да представим различни проекции на едно неродено дете. Често се питам какви бихме били, ако можехме да се родим отново и да не се загубим някъде по пътя…”, разказва Валентина Приоло.

Четиримата типажи се лутат в лабиринт, играят на шах и боулинг, флиртуват, бият се, спорят за политика във Facebook, а в края на пиесата участват в съдебен процес между хората и пчелите, разказват от Overground. Съдия е нероденото дете, а неговото решение е и основното послание на пиесата: „Пчелите никога не взимат грешни решения, затова – BeeHave”...

Силно впечатлена от танцовия спектакъл, американската журналистка и писателка Линда Стейси (Linda Stasi) написа в нюйоркското издание Daily News: BeeHave е забавен и замислящ и ще ви провокира и вдъхнови.”, а колежката й Никол Естваник Тейлър (Nicole Estvanik-Taylor) от American Theatre Magazine казва за трупата: „…дълбок, изтънчен, неконвенционален, Overground Physical Theatre Company е авангарден израз на кинетична интелигентност и езотерична визия…”

* * *


* Бел. ред.: Организацията с идеална цел за изкуство и култура Overground Arts Alliance e базирана в Ню Йорк.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/1579-postmiderniat-tanzov-spektakal-beehave-razkaza-na-new-york-za-pchelite-i-horata.html

Будителството като процес на съхраняване на ценности

Райна Йотова е лауреат на Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата - в категорията „Журналистика”, за 2014 г. Снимка: © Радослав НиколовПрисъствието на европейското и национално културно наследство в съвременната българска културна и информационно-медийна среда.

В ПОСЛЕДНО време, в някои научни и арт среди, в културни институции, сред различни пластове на общество и мислене, се заговори отчетливо за нематериалното културно наследство като за нещо, за което като че ли досега не сме имали добра видимост. Може би сме страдали от късогледство или сме в били в другата крайност – мислейки си, че виждаме прекалено надалеч. В следващите редове не става въпрос за златната среда на уравновесяване на историческа мисъл с иновативни идеи. Човечеството, съзнателно или по някакви по-ирационални причини, все повече ще се вглежда, изследва и развива нематериалното си наследство.


„Европейците не чувстват, че живеят, ако не са заети с голямо дело, което да ги обединява…”
Ортега-и-Гасет (José Ortega y Gasset; 1883-1955)

Моята цел е не да противопоставям материя на дух в областта на културата – намеренията ми са да задавам въпроси, не да давам отговори. Още повече формирането на културното наследство е част от процеси, които датират още от създаването на човешката цивилизация и не са нито само исторически, нито само географски, нито единствено политически детерминирани. Днес тези процеси са пряко свързани и с информационната среда, с „властта” на медиите и т.нар. поколение F. Това понятие, превърнало се в нарицателно, стана и заглавие на книгата „Поколението F, или кой управлява света сега” (ИК „Ентусиаст” София, 2013) на журналиста и PR-експерт Максим Бехар. В нея PR-визионерът Пол Холмс споделя: „През последните няколко години онлайн медиите промениха коренно практиката на PR-а като преместиха акцента върху успешното брандиране и локализирането на източниците, които са рискови за репутацията.”

Максим Бехар изследва и коментира онлайн комуникациите в реално време: „Постоянната свързаност и социалните медии ни обогатиха до неузнаваемост и сега към повече от убеден, че човечеството ще се справи с невероятното предизвикателство да приема неограничено количество знания и да ги използва за добро… сега трябва да се борим за нови познания, за бързи решения, за готовността да бъдем изцяло прозрачни, точни и почтени.” Неговата книга е един „пост” на стената на която и да е социална медия за това, което се случва всеки ден край нас.

„Най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да си го изградиш сам.”

Вероятно поне стотина души ще претендират за авторството на тази фраза, която днес става все по-популярна. В изследването на Бехар са поканени журналисти и именити автори и интелектуалци на нашето време, сред които са журналистът Бойко Василев, проф. Боян Биолчев, известният в цял свят цигулар Веско Ешкенази, журналистът Симеон Василев, Соломон Паси и др. Но за ролята на медиите ще говорим по-нататък.

Обикновено Деня на Будителите (бел. ред.: 1 ноември), у нас, се свързва най-вече с университетските и научни среди, с пресата и журналистиката. Но дали те са истински будители или това възвишено и носещо смисъл понятие и послания от миналото, днес не е отместено, отместено като от силни и продължителни земни трусове. Радиусът на отместване при класификацията на културното наследство, това на Европа и у нас, води до продължителни промени в оценъчната система на съвременния човек за това какво е ценно в историята ни, в изкуството ни, в живота ни. Наблюдавам и изследвам отвътре навън, имам предвид, че търся причините първо в нашите корени и традиции, в културната среда, изследвам журналистически интереса и потребността на хората в частност и на обществото от духовното ни нематериално наследство и неговия смисъл в днешния ден. А след това обръщам поглед и слух към новините от Европа, които показват бездуховността като относително общочовешко явление. Ние приемаме подобни твърдения като информация за грип, който е обхванал Стария континент, а защо не и светa като цяло. Но, незнайно защо, не рекламираме „противогрипните ваксини и медикаменти” за целта.

През 1979 г. Боянската църква „Св. Св. Никола и Пантелеймон” беше включена в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Снимка: © Todor Bozhinov / en.wikipedia.orgОт години имам особен и личен, освен професионален, интерес към 42-я в списъка на ЮНЕСКО световен паметник на културата – Боянската църква „Св. Св. Никола и Пантелеймон”. Правила съм няколко журналистически проучвания: публикации, интервюта, дори кратък документален филм за църквата. За мен, храмът се превърна и във вдъхновение – използвах го като заставка на телевизионно предаване, на което бях автор и водещ преди известно време…

Наскоро посетих Боянската църква с гости от Италия. Вълнението ни беше с голямо, защото видях какво беше написал един италианец в книгата за посетители: „А Джото (бел. ред.: Giotto di Bondone; 1266/7-1337) е после по отношение, най-вече, на стенописите…” Това е най-краткото и искрено, и истинско признание, за това, че именно в България се е случил предренесансовия „родилен” период. Но представянето на този средновековен шедьовър, както и на много други български паметници на културата, е много-много далеч от това, което се прави в Европа и по света. Имам предвид, че специфичния режим на посещения в Боянската църква – до осем посетители за 10 минути, са достатъчни единствено за бързооборотно разглеждане, за повърхностен туристически подход… Обективните причини са, че това се налага от спецификата на интериора и инсталацията, чиято задача е да поддържа необходимите микроклиматични параметри в комплекса. Но, предвид тези реалности, за да можем да разгледаме наистина детайлно църквата, e добре, дори задължително, да бъдат използвани новите информационни технологии: различни мултимедии, дигитализиране на изображенията и на архитектурните планове, и т.н. Възможности, които на практика, до момента са подценени. Информацията в интернет за Боянската църква пък е учебникарски повърхностна и непълна, което по никакъв начин не удовлетворява потребностите и дори любопитството на посетителите. Да, действително, в сайта на ЮНЕСКО информацията е пълна, но нима всеки турист е длъжен да знае, че църквата е в списъка на световната организация и да търси там подробна информация?

Екскурзоводският начин на работа е маркиран, рамкиран, схематичен и в известен смисъл остарял като подход и въздействие. Би трябвало да се помисли и реализира възможността посетителят да може да се запознае по-подробно и цялостно с паметника, с неговата среда – географска, историческа, социокултурна, като му бъде предложена професионално разработена музейна визуализация на различните историографски периоди, на различните етапи на реставрация и консервация…

Друг парадокс е, че подходът към църквата не подготвя на зрителя за това което го очаква – никъде няма и дума нито за българския, нито за италианския Ренесанс. Едно е сигурно – тази епоха не може да бъде преживяна визуално за 10 минути. Моите размисли и предложения са в посока на разработването и реализацията на

нова визия за възприемането на Боянската църква

не просто като самостоятелно пространство, но и като част от едно особено, знаково, природно и исторически обусловено неслучайно място на картата на България. Имам идеи в тази посока, като за мен те са важни и от гледна точка на обществото ни, на знанието и на хуманизма на XXI в.

Дори и най-съвършените информационни технологии не могат да заменят истинската среща на зрителя, на посетителя, на изследователя с автентичния паметник на културата. Тази среща остава незаменима, несравнима и неповторима, дори… когато се повтаря. Искаме да съхраним паметника, но изискваме и по-голяма посещаемост, повече внимание, по-голям зрителски интерес и то от младото и от най-младо поколение. Стремим се към това и по чисто икономически причини – повече приходи… Но тогава? Тогава на помощ идват информационните технологии, информационно-медийната среда и средствата за масова комуникация. Ала, днес, на тях не им е до тази проблематика. В България, в програмата на нашите медии, визирам най-вече електронните, няма нито едно професионално предаване или формат за културен туризъм. Когато се направи някакъв опит, често се залита във високопарен елитарен исторически подход, тясно специализиран и неразбираем за масовия потребител, или пък се предпочита забавният и често повърхностен модел на представяне на културното ни наследство. По тази причина разработвам концепция за хармонизиране на тези два диаметрални подхода с цел културното ни наследството да бъде всекидневно обживявано като интерес от широката публика, с цел информация, популяризиране и разбиране, възпитание – в смисъл на отношение, и поведение към историческото ни и културно наследство, които метафорично наричам „спомени с утрешни дати”.

В медийното пространство на телевизиите ни има научно-популярни филми, в повечето случаи закупени отвън; има и документалистика – филмова и телевизионна, но моята идея е за културна публицистика, чийто приоритет е културното наследство – национално и европейско. Отговорността към националното ни културно и художествено наследство, като тук акцентирам не само върху материалното, но и върху нематериалното, е контролно-пропускателния пункт по пътя ни към Европа и към света, който е с нови светлинни индикации. В контекста на новите информационни технологии и техните практически предимства, които ни дават възможност да регистрираме нова визитна картичка на България, но вече не можем да си позволим да я изобразяваме като остаряло помагало по история, география или учебник по рисуване. Затова, напоследък, все по-често изтъквам, че в тази картичка розовото масло, цървулите и не на последно място киселото мляко, ще трябва да се прегрупират в своеобразна конкуренция с културното ни наследство, разглеждано в неговата цялост.

Моите наблюдения, възприятия и емоции не са просто размишления, те са начин на живот, а проблематиката на културното наследство разглеждам и като аналитичен подход, чрез който търся истината за мястото на духовните ценности и тяхното изменение (или подмяна) в наши дни. Днес стана практика, с помощта на медиите и цялостната информационна среда, да се обявяват за национални, европейски или световни ценности артефакти и събития, за които се внушава на масовата аудитория, че са значими и представляващи интерес. Всъщност, обаче, те се предлагат, без да са били подложени на професионалната експертиза на учени, изследователи, специалисти, а в областта на изкуството – почти не се търси мнението на изкуствоведи, литературни, музикални, театрални или кинокритици.

Според мен, един от най-актуалните и значими за обществото ни въпроси е

защо и как, през последните 15-20 години, медиите редуцираха осезателно периодичността

на колоните, рубриките, страниците и предаванията си за събитията от областта на културата и изкуството. Сега, те не се представят от специалисти и от критици, а от случайни хора. Изключения има, но те са съвсем малко и, за съжаление, много често остават незабелязани на фона на масовата култура – наподобяват лодки, които се стараят да запазят равновесие в бурното море от драматично девалвирани духовни и естетически стойности. Има и други случаи – не по-малко деструктивни – при които известни критици ни поднасят, на пръв поглед, медиен формат за култура, а всъщност това е параван за постигане на определени политически, икономически и обществени цели. В България, тези процеси като че ли нито Съветът за електронни медии, нито пък други институции, следят и анализират. Казано образно, никой не вдига жълт картон нито на водещи, нито на псевдоводещи, нито пък на журналисти, в контекста на общоевропейските норми за етика и лоялност, отнасящи се до историческите и културни ценности, до историческата ни памет и образците на съвременната ни култура. Днес, като че ли всичко може да бъде обявено за ценно (или обратното), а най-голямата беда ще бъде, ако това се случи и в рамките на законодателството.

Не по-малко обезпокояващо е, когато нещо и някой бъдат обявени за събитие и за личности – един от най-красноречивите примери за това е, че някои медии стигнаха дотам, та определиха не една българска поп-фолк (още – чалга) певица за… „дива”. А това е, както знаем, е понятие за виталността, възможностите, авторитета и признанието на женския глас, но в оперното изкуство. Примери за подобна брутална подмяна има много. Но има и други процеси, не само в нашата страна, които тревожат будната мисъл на хора, неравнодушни към памет и култура. Проф. Андрей Пантев смята, че „…Затова понякога имитацията на култура, е по-грозно и дори по-опасно явление, отколкото нейната липса.” 1*

Вече позабравеният (у нас) британски писател, тв водещ, историк на изкуството и естет Кенет Кларк (Kenneth Clark; 1903-1983) твърдеше, че не може да дефинира „какво е цивилизация, но винаги усеща тогава, когато я има”. Във връзка с културата на понятията, въведеният от професорите Стоян Денчев и Евгений Сачев термин – отглаголно съществително – „почувстване” на културата и цивилизацията, за мен е по-точен от наложили се други строго научни понятия. Това „почувстване” като част от чувствителността и хуманизма на обществото ни, за мен е пряко свързано с информационната ни и медийна среда, в която живеем, или в която сме принудени да участваме, пасивно или не.

Преди години, световноизвестната джаз изпълнителка и музикален педагог Йълдъз Ибрахимова сподели пред мен в интервю, че в Турция, в частност в Истанбул, има около 30 радиотелевизионни програми (само) за култура и изкуство. Наскоро разбрах, че още по-ярка и заслужаваща внимание е медийната ситуация в Русия, която приоритетно поддържа предавания за културна публицистика. А българските медии предлагат официално купени или пооткраднати оттук-оттам формати, най-вече риалити и шоу програми, които са популярни и на много други места по света. Проблемът е, че те не предлагат на аудиторията съвременно информационно време и пространство за националните ни ценности в областта както на материалното, така и на духовното ни богатство. И много често оправданията и обясненията, публични или в частни разговори, са че културното наследство и съответно културата ни, не носели приходи за медиите, което пък е ярко отражение на пролуките и недостатъците в актуалната българска културна политика. Не съм крайна в тоталното отричане, в смисъл че няма адекватна културна политика. Но смятам твърдението, че тя не носи пари на държавата, за повърхностно, удобно, недалновидно и клиширано обяснение за липсата на усилия в тази посока. Не бих искала, а и не мога да си представя която и да е модерна европейска държава без нейната култура като наследство и като културни практики, както и отказът й от икономическо, културно и обществено развитие и просперитет.

„В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, моделирането на културните политики, както у нас, така и в страните на Източна и Централна Европа, се съизмерва с модела на Западна Европа и САЩ. Обсъждайки културните и художествени процеси, както и инфраструктурата на културния живот в Европа, много от представителите на политическия и културен елит на новите страни членки на Европейския съюз, виждат в културата и изкуствата предпоставка за общото социокултурно развитие и социална модернизация” – подчертава доц. Евгени Велев в книгата си „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство” и продължава: „Информационният модел необратимо се налага като начин на живот на постмодерното общество в глобален аспект и от необходимостта за приобщаването на всяка от държавите към новото информационно общество, посредством създаването на такъв информационно комуникативен модел, който да осигури икономиката на знанието и живот на човечеството в     информационното общество… Информацията, приложена към художественото наследство, може да се определи като семиотична зависимост между знания, отразени в данни и подчинени на някаква цел.” 2*

В нашето съвременно изкуство и култура има примери за това как един творец и личност обединяват европейското наследство, историческата памет и националните ценности в своето изкуство, което само по себе си представлява едновременно памет, богатство и възможност да бъде изследвано не само в чисто културологичен план. Такъв ярък пример е художничката Лиляна Дичева, която през 2013 г. навърши 85 години и откри изложба с най-новите си 21 картини, обединени с името „Съчувствие към човека”. Какво по-силно и ярко заглавие на изложба в контекста на съвременния хуманизъм? Израснала с австрийската музика и култура, силно обичаща българската история и език, тя е един истински социално и емоционално ангажиран човек. Дичева е истински духовен будител със своята мъдрост, адекватност и рефлекс към проблемите и болките на днешния човек и свят. Художничката е пример за младите с будната си вътрешна природа, с всекидневното си отношение към информационното общество и проблемите на личността.

Фрагмент от картината „Художници-страдалци”. Автор: © Лиляна ДичеваМедиите трябва не само да отразяват действителността, но и да съхраняват и пазят достойнствата на националната си култура

Лиляна Дичева се вдъхновява от Човека в национален и общочовешки план. Нейният интерес към хората и тяхната съдба съпътстват дългия й творчески път. Дори само този факт я издига на пиедестала на твореца-хуманист. През целия си живот тя рисува хората – известни, големи личности от света на изкуството и културата, изобразява исторически личности, както и най-обикновени лица, всички на фона различни събития. Лиляна Дичева е истински духовен аристократ в нашата култура, повлияна от историческото и писателско наследство на своя съпруг – големият български писател Стефан Дичев (1920-1996). Наричат Лиляна „Дон Кихот с четка в ръка” като типичен неин житейски жест. Тя обича хората, като художник и като обществено ангажиран художник, който се информира за всички събития у нас и по света, чете на няколко езика и следи постоянно актуалните новини – вълнува се от всичко в нашия страдащ и бушуващ от природни бедствия и човешки драми свят. Дичева извиква в сетивата ни вик за помощ – SOS за Човека, който днес е изтикан на заден план в изкуството. Тя отразява, а не разкрасява живота ни. Оттук произтича и нейният дълбок хуманизъм и донкихотовския й поглед към света – тя рисува големите художници и композитори като страдалци… Така е озаглавила и една от последните си творби – „Художници-страдалци”. В друго от своите платна, художничката събира Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901) и Рихард Вагнер (Richard Wagner; 1813-1883) в общо композиционно решение като символ на 2012 г., годината когато чествахме 200-годишнината от рождението на именитите композитори, но вплита в картина образите на Васил Левски (1837-1873) и Христо Ботев (1848-1876) като примери за непримиримост, за истински будители, за народни водачи и вдъхновители.

Преди години писателят Любен Дилов-баща (1927-2008) беше написал за будителството на Дичева: „…И съм стигнал до убеждението, че истински новото летоброене на света ще започне, когато жените напишат своята Библия… Всичко у Л. Дичева е реализъм, прозрение, бунт… бунтът и дори в боите, с които си служи – в багрената им разбуденост… докато мнозина художници по света, навярно подплашени от всеобемните възможности на фотографията и безграничната игра на компютъра, избягаха в абстракцията, в интровертната, повече или по-малко евтина символика, а стремежът им на всяка цена да бъдат оригинални, често им пречи да видят истините за живота, Лиляна си остана при най-трудното: човекознанието, основата на всяко изкуство…”

Поради естеството и спецификата на информационните технологии и като своеобразен и много важен хоризонтал и посредник в популяризирането на културното наследство, както в европейската, така и в българската информационна среда, динамиката на тази проблематика се движи с висока скорост, бързо изменяща се и променяща се. Както отбелязват проф. д. ик. н. Стоян Денчев и доц. д-р София Василева: „В контекста на глобализацията, осмислянето на културното наследство все повече се обвързва с усъвършенстващото се информационно общество. Интернет мрежата и мултимедийните средства предоставят огромни възможности, както и широко обществено достояние на културното наследство, така и управлението му.”3*

„За създаването на модерна информационна и комуникационна система в сферата на културата и изкуствата” – пише доц. Евгени Велев в книгата си „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство”„комуникацията в сферата на наследството се разбира като право на достъп до културното наследство на всеки индивид, както и да участва в неговата идентификация, проучване, интерпретация, опазване, съхраняване и презентация…” 4*

Тези етапи и посоки са пряко свързани с работата на медиите при информирането и популяризирането на националното ни наследство както в регионален, така и в национален, и в европейски план. За мен тази проблематика следва да бъде разглеждана, изследвана и най-важното – да е практически ефективна и приложима в действителната цялостна новинарска, коментарна и аналитична политика на медиите, независимо от произхода на техните постоянни или временни собственици, управленските и политически структури и лобита…

Интересен и актуален анализ за мястото на културното наследство и културния туризъм в българските печатни и електронни медии прави проф. Вера Бонева в специално отделените за медиите страници в книгата си, посветена на музеите и туризма в България: „…Висока е все още чувствителността на публиките в страната, подвластна на тежнението за максимално придърпване на възможно най-значим обем факти и събития от миналото към основната линия на българската държавно-политическа и етнокултурна еволюция.”5*

Културното ни и историческо наследство, както съвременното ни изкуство и култура, имат забележимо присъствие в глобалната мрежа. Но моят научен, професионален и специализиран интерес е насочен към изграждането на модерна и стойностна национална политика и система, която гарантира присъствието на културното ни наследство в политиката и е сред приоритетите на българските медии и информационна среда. Културното наследство може да бъде обединяваща кауза за интегрирането, облагородяването, ограмотяването и оптимизирането на българското общество и същевременно с това да се използва като противоотрова срещу озлоблението, нихилизма и безверието, които обзеха нацията ни през последните години. Такава кауза е обречена на успех, но единствено ако бъде подкрепена в медийното и информационно пространство и бъде възприета като необходимост с трайни и устойчиви параметри.

Популяризацията и утвърждаването на културните богатства на България като общочовешки ценности са надежден и сигурен път за развитието ни като европейска държава, цивилизована нация и уважаван народ. Културното ни наследство се отразява и ясно откроява в огледалото ни за обратно виждане. Погледнато, исторически и житейски, без това огледало не можем да се предвижваме напред и да се развиваме, а също и да ни има на картата на европейската и световна култура.

* * *

1* Денчев, С., Сачев, Е., „Паметници на културата и историята”, „За буквите – О писменехь”, София (2010).

2* Велев, Е., „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство, „За буквите – О писменехь”, София (2010).

3* Денчев, С., Василева, С., „Държавна политика за културно-историческо наследство на България – 1878-2005”, София (2006).

4* Велев, Е., „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство”, „За буквите – О писменехь”, София (2010).

5* Бонева, В., „Музеи и туризъм в България”, „Фабер”, София (2011).

* * *

Бел. ред.: От март 1994 г. до днес, Райна Йотова е водеща на едно от най-популярните предавания за изкуство и култура в българския ефир – „В часа на синята мъгла”, което „Дарик радио” излъчва в неделя следобед.

Source Article from http://artnovini.com/analizi/1578-buditelstvoto-kato-process-na-sahranyavane-na-zennosti.html