Месечни архиви: март 2015

ИВА ЙОНОВА: Когато талантът има духовна подкрепа, става неудържима сила

Оперната дива Ива Йонова: „Всеки е отговорен за себе си и по-добре да се погледне 100 пъти в огледалото, отколкото да търси причините някъде другаде...” Снимка: © Димо ДимовИстинското изкуство има нужда от много любов. Трябва да се надскочи личността и да се даде на цялото човечество. Само така изкуството остава вечно – с много любов, раздаване, и пак – с любов!, казва световноизвестната оперна певица.

* * *

Без талант не можеш да успееш по върховете, но само с талант нямаш особени шансове. Всеки е отговорен пред себе си и пред съвестта си доколко се е продал на дявола.

* * *

Имаме хиляди специалисти по цял свят, много от които искат да се върнат в родните си домове. Печалната истина е, че високо квалифицираните кадри трудно се приемат от посредствени управляващи…

* * *


ПРЕДИ повече от три години и половина завършихме вашето интервю за artnovini.com с този въпрос: „В България сякаш започва да се случва нещо в областта на операта или…” Оттогава се случиха много неща… Едно от последните, важни за вас, беше дебюта ви в ролята на Тоска в едноименната опера от Джакомо Пучини (Giacomo Puccini; 1858-1924), която постави Държавната опера в Стара Загора. „Превзехте” още една височина…

- Българските гласове винаги са се славили с красота, дълбочина и със славянска топлина. На родна сцена имаме оперни певци, които са на световно ниво и аз много уважавам готовността и ентусиазма на колегите си. Въпреки тежките условия, те продължават да обичат оперното изкуство и да се борят за него. У нас, обаче, операта като институция, е все още доста трудна за управление. Не обичам да говоря за проблеми, но истината е такава: като цяло, операта в България не отговаря на световните стандарти, за жалост. Липсват жизненонеобходимите средства, плановостта, базата – като техника, персонал и прочее…

Колкото и да е парадоксално, преди спектакъл колегите се гримират сами, защото костюмите, перуките и грима се обслужват от един човек. Няма яснота кой какво трябва да прави и какви са задълженията на съответния служител. Просто, единият си измива ръцете с другия и никой за нищо не е отговорен или пък виновен…

През януари т.г. Ива Йонова дебютира като Тоска, в постановката на Държавната опера в Стара Загора. Снимка: © Личен архив на изпълнителкатаЗа мен винаги е било феноменално как в хаоса се ражда спектакъл или концерт, но като че ли това е в основата на българския манталитет – нещата да се оставят за последния момент и да разчитаме на чудото! Въпреки всичко, има позитивно движение – канят се известни диригенти, режисьори, има опити за съвместяване със световните тенденции…

Това, което липсва у нас, е конкуренцията.

Има „утвърдени” имена, които работят на всички фронтове и не допускат конкуренцията да се добере до определени оперни театри. Има едно вътрешно преразпределение на територията, където все едни и същи хора са на афишите и се чудя докога ще бъде така… Няма голяма разлика от ситуацията преди 15-20 години и сега. Щом няма конкуренция, рязко пада и качеството на продукцията, а съответно и интересът на публиката.

Време е институциите да започнат да работят за публиката, а не само за тези, които имат директен достъп до ресурсите… Българинът е зажаднял за изкуство и за култура, изтормозен от злободневието и трудното икономическо оцеляване. Време е да се мисли за изкуството като необходимост за всеки човек, а не като за лукс, и да е предназначено само за този, който може да си го позволи…

За „Тоска” съм благодарна, че успях въпреки трудностите и предизвикателствата, които имах в репетиционния период, смяната на диригентите, смяната на датите, смяната на съставите и изобщо всички промени, които се случваха… Вярвам, че няма случайни неща. Моят спектакъл се случи тогава, когато беше назрял момента. Ролята е много трудна и като музика, и като драматургия, и като душевност. Имах чувството, че съм главното действащо лице в криминален филм. В „Тоска” бушуват бурни страсти и много смесени чувства: силна любов, омраза, саможертва, идеализъм… За мен беше огромно предизвикателство, а и след като само с една генерална репетиция успях, мога да бъда само благодарна и щастлива от подаръка на съдбата!

От август 2011 г. до днес имахте много концерти, дебютирахте в Златната зала (Goldenen Saal) на Мюзикферайн (Wiener Musikverein) във Виена с „Реквием” (Messa da Requiem) от Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901), а през 2013 г. бяхте поканена да преподавате оперно пеене в Китай, в консерваториите на два мегаполиса: в 8.5-милионния Вейфан (Weifang) и в 7-милионния Джънджоу (Zhen Zhou). Сигурен съм, че все още се вълнувате от натрупаните впечатления?

- Наистина, прекрасни преживявания! Верди! „Реквием”… Едно от любимите ми произведения, от които имам респект, страхопочитание, в което божествената искра се усеща особено силно! Пред очите ми винаги ще бъдат Караян (Herbert von Karajan; 1908-1989), Анна Томова-Синтова (Anna Tomova-Sintova) и Николай Гяуров (Nicolai Ghiaurov; 1925-2004), в онзи прочут видеозапис от Ла скала (La Scala). Това което се случва в това произведение е нещо повече от изпълнение на музика. Това е състояние, медитация, в която попадаш и вибрираш в едно с изпълнителите. Невероятно усещане е! Надявам се нашата интерпретация в „Музикферайн” да е подействала на зрителите по подобен начин. Аз бях като в сън, още не мога да повярвам, че се случи… Благодарна съм! Трудното, в изпълнението на тази музика, е не само техническата сложност – самото преживяване на състоянията в музиката изисква много здрави нерви. Има опасност да се поддадеш на емоциите и да потънеш по-надълбоко, отколкото можеш да понесеш за момента и да загубиш контрол. Аз като че ли остарях с няколко години в онази януарска вечер на 2013 г., но си струваше…

Майсторски клас в Китай... Снимка: © Личен архив на изпълнителкатаКитай е тема,
огромна като самата страна.

Откъде да започна… Може би от топлото посрещане. Имах усещането, че с преводачката се познаваме от години. Слънчеви, позитивни хора, съпричастни, готови да помогнат. В Китай и за момент не се почувствах самотна – не само, защото има много хора :-). Винаги знаеха от какво имам нужда, сякаш четяха мислите ми. Това е една нация с голямо сърце и голямо бъдеще… Бих подчертала отново – не е само заради многобройността на нейното население…

Има две основни неща, които китайците владеят до съвършенство: не спират да се учат и да работят по мускетарски: един за всички и всички за един! Там отделният индивид не играе роля, водеща е идеята. Вярно, могат да бъдат много комунистически елементи, които добре познаваме, но китайците сякаш са взели най-доброто от този строй, идеология! В България работата в екип липсва – като качество, и народопсихологията ни е да се спасяваме поединично. Жалко!

В Китай работих в три университета. Впечатляващо беше, че за по-малко от 24 часа, за моето присъствие се знаеше в три големи провинции и да работят с мен пристигнаха университетски преподаватели от различни краища на страната. Информацията се разпространява много бързо, а желанието за знания е невероятно! Всички преподаватели бяха по-възрастни от мен, но чувствах огромен респект от тяхна страна. Без свян ми задаваха въпроси за стилове, произношение, традиции, технически упражнения, всичко, което се отнася до работата с начинаещия певец-изпълнител. Наложи се да дам допълнителни майсторски класове пред огромна аудитория от студенти и преподаватели…

В Китай има много красиви и огромни оперни гласове, но им липсва традиция в това изкуство. Интересно е, че много бързо учат и си осигуряват специалисти от цял свят.

Фрагмент от заключителния концерт на Ива Йонова, който оперната певица изнесе по време на пребиваването й в Китай през 2013 г. Снимка: © Личен архив на изпълнителкатаКогато си оценен, имаш мотивация да даваш най-доброто от себе си.

Щастлива съм, че като специалист от виенската Консерватория за музика и драматични изкуства „Прайнер” (Prayner Konservatorium für Musik und Dramatische Kunst) бях посрещната много топло. Надявам се да съм занесла там лъч светлина от европейката музикална традиция…

Онова, с което ви очароваха китайските ви студенти и вашите колеги?

- С чувството си на добронамерена фамилиарност, искрено приятелство, но и с огромния им респект, който не се притесняват да покажат открито.

Какви са традициите на Китай в областта на оперното изкуство?

- В процес на създаване са и, струва ми се, той няма да продължи дълго. Един ден – много скоро – ще се обърнем и ще разберем, че вече не са зад нас, а някъде доста по-напред… Защо мисля така – защото те не щадят време и средства и имат уважение към знаещите и можещите. Това, което много пречи в мисленето на българина, е да си признае, когато не може нещо, и да бъде благодарен, когато му помагат. Две, на пръв поглед, доста тривиални истини!..

Да се върнем в Европа. Непрекъснато пътувате, а в края на февруари имахте честта да сте сред гостите на световната оперна прима Мирела Френи за нейния 80-и рожден ден и за откриването на новата сграда на Академията по белканто в Модена (Cubec Accademia di Belcanto Mirella Freni). Две прекрасни събития…

- Много силни и вълнуващи преживявания! Получих лична покана от Микеле Монтанари (Michele Montanari) – административният директор на Cubec Accademia, да присъствам на двете тържества на Мирела Френи: едното се състоя следобеда (бел. ред.: на 27 февруари) в Академията, а другото – вечерта, в театър „Лучано Павароти” (Teatro Comunale Luciano Pavarotti)…

Маестра Френи получи като подарък новата сграда на университета (чийто съосновател е) в родният й град Модена. Тържественото откриване беше впечатляващо, кметът на града г-н Моцарели и г-жа Френи прерязаха лентата, а главният свещеник на катедралата в града освети сградата. Вечерта в театъра имаше разговор с маестрата, прожектираха се важни моменти от нейната кариера, а накрая, за всички присъстващи, имаше торта с шампанско…

Световноизвестната маестра Мирела Френи (вляво) и Ива Йонова при откриването на новата сграда на Cubec Accademia в италианския град Модена. Снимка: © Личен архив на изпълнителкатаОт 2008 г. до 2010 г. бяхте студентка на маестра Френи. От снимките, които ми показахте, се вижда изключително топлото чувство, с което тя ви посреща. Може би ще прозвучи банално, но какво е Мирела Френи за вас?

- Френи винаги е имала особено топло отношение към България. Тя е успяла да запази в себе си чувствата на човек, който умее да прави разлика между работата и семейството и обича да каза: „В мен има две риби (предвид зодията си): едната пее, а другата се грижи за семейството си – и не си пречат.” Мисля, че маестра е много щастлив човек, винаги е имала много късмет, талант, обстоятелствата в нейния живот – в професионален, и в личен план – са стекли благоприятно. Не се е налагало да прави жертви и компромиси, за да успее, и сега на 80-годишна възраст е жизнена, много енергична и продължава да работи в Cubec Accademia. Прекрасна съдба!

От нея се научих да имам дисциплина и търпение,

да вярвам в себе си, както и много от тънкостите на белканто, разбира се. В началото си мислех, че всичко ще ни бъде поднесено наготово, обяснено и ние – нейните ученици, ще разберем кое как се пее и интерпретира. В процеса на работа осъзнах, че всеки сам трябва да узрее до определено ниво и само някои студенти разбираха, какво иска да каже Френи: „Сanti come tu parli!” Лесно е да се каже: „Пей, както говориш!” Но да постигнеш звукоизвличането с лекотата на говора не е лесна работа. Всеки от нас трябваше да намери отговор на въпроса за себе си, според нивото си. Както се казва: занаят не се учи, а се краде! :-)

По време на откриването на Академията в Модена, специално внимание беше отделено и на залата, посветена на великия български оперен певец Николай Гяуров – Auditorium Ghiaurov. Имам усещането, че в Италия обичат Гяуров, сякаш е италианец…

- Да, Френи спомена, колко е щастлива, че Гяуров е останал в Модена. Сподели, че се чувства добре като знае, че той е толкова близо до нея. В своите изявления и публични изказвания, тя никога не пропуска да спомене името на Николай Гяуров. Според мен, тяхната връзка е била много силна и съм убедена, че истинската любов в изкуството е много важен елемент. Когато талантът има духовна подкрепа, става неудържима сила. Особено важно е, когато се срещнат две силни и вече изградени творчески личности, удовлетворени от славата и успеха. Любовта може само да тласне още по-напред и двамата, да им дава вдъхновение, да обедини две творчески души в нещо много силно и съкровено. Истинското изкуство има нужда от много любов. Трябва да се надскочи личността и да се даде на цялото човечество. Само така изкуството остава вечно – с много любов, раздаване, и пак – с любов!

Венеция - мечтата на всеки артист! Снимка: © Личен архив на изпълнителкатаНа връщане от Модена минахте през Венеция с една-единствена цел – „да се презаредите с Изкуство”. Градът на дожите е свръхпопулярна (и свърхкомерсиална) дестинация, но не е ли важно какво вижда… душата?

- Няма да забравя никога първото ми впечатление, излизайки от гарата. Пейзаж, фреска… – свалена от стената. Лодките на фона на една базилика, окъпани от светлина, чайки и влюбени двойки… Красота! Всяко едно кътче от Венеция е история, архитектура, музика… Като че времето е спряло и попадаш в друга епоха… Всяка църква е шедьовър на архитектурата, на живописта… Нямаше огромен наплив на туристи и това запази загадъчното усещане за необикновена красота, за една съхранена във времето сякаш мистична неповторимост и самобитност… Венеция – мечтата на всеки артист!..

Изкуството на XXI в. Нови реалности, нови предизвикателства – от високите технологии до философията на новите поколения. Амбиции или егоизъм, талант или жажда за слава…

- Живеем в трудно време – на бързи промени, високи скорости, на масова консумация, на глобализация. Големите концерни поглъщат малките фирми, съкращават работни места, намалява нуждата от работна ръка… Всичко това се отразява и на изкуството. Известност се печели благодарение на медиите, на големите агентства. И в големите оперни театри се усеща ясно сферата на влияние на определени агентури и на звукозаписни фирми.

Изкуството и бизнесът стават едно цяло… Тъжно е, но е факт.

Без талант не можеш да успееш по върховете, но само с талант нямаш особени шансове. Всеки е отговорен пред себе си и пред съвестта си доколко се е продал на дявола…

Когато става въпрос за сценични изкуства, не зная защо, но в съзнанието ми веднага „изплува” филмът „Черният лебед” (Black Swan; 2010) на американския режисьор Дарън Аронофски (Darren Aronofsky). Съдбата на главната героиня не е ли една доста реалистична, но и зловеща метафора?

- За съжаление много от зрителите не разбират посланието на режисьора. Проблематиката на филма е много силна и засяга голяма част от интерпретаторите на сценичните изкуства. Качествата, които се изискват за един човек – бил певец, балетист или инструменталист, са много комплексни. Само талант, образование и физически данни далеч не достигат за реализацията и за успеха на един творец. Необходима е много силна психическа и физическа устойчивост, както и личната потребност да си на сцената и да живееш за изкуството. Голямата грешка на някои неосъществени лични родителски амбиции е да се изживяват, като определят професията на децата си. Децата не са лична собственост, родителят понякога е твърде егоистичен, като се осъществява чрез детето си и не му дава правото на избор. Това е грубо нарушаване на личната свобода и щастие и именно във филма „Черният лебед”, по метафоричен начин, бяха показани зловещите последствия на една задушаваща и егоистична майчина любов…

Сопраното Ива Йонова е лауреат на редица престижни музикални награди. Снимка: © Juliana DoТези, които следят развитието на съвременното оперно изкуство, няма как да не забелязват все „по-авангардния” прочит на класиката. Ще изкажа своето мнение, без да съм специалист: напоследък интерпретациите (и адаптациите) на много постановки ми се струват прекалено (за да не кажа – брутално) осъвременени. Класическият им дух остава подценен някъде далеч назад във времето, а на преден план излиза „оригиналното новаторско мислене” на постановчика. Абсурдно. Сякаш, някакъв си режисьор, домогнал се по някакъв начин до солидно финансиране, е по-важен от самия автор… Какво се случва с публиката? Не се ли принизява съвременната опера до повърхностното ниво на високобюджетните екшъни в киното?

- Ефектите, като изразно средство, вече са се настанили трайно във всички изкуства. Интелектуалният прочит на една творба понякога загубва простата истина, поднесена от автора. Напоследък, търсенето на провокации омръзна на публиката, която открива достатъчно такива в новините и във всекидневието си. Зрителят е жаден за естетика, хармония, красота за окото и за ухото… Ако и през свободното си време гледа и слуша само за проблемите на времето, няма защо да ходи на опера или театър, а ще включи радиото или телевизора. Познавам много авангардни режисьори, които са толкова психически затормозени от собствените си концепции и разработки, че си вземат по 2-3 години почивка. А какво остава за публиката…

Заглавието на интервюто ви за artnovini.com преди почти четири години беше „Трябва да се научим да уважаваме себе си, за да ни уважават и другите”. Как мислите, за това време научихме ли се да „уважаваме себе си”

- Погледнато в контекста на българската народопсихология това е болен въпрос. Как да оцелеем е дълбоко кодирано в гените ни, но при нас, за да се справим с предизвикателствата на живота, често оставяме уважението и самоуважението на заден план. Наблюдавам поведението на наши сънародници в чужбина, където инстинктите им за оцеляване обяснимо са изострени. Много от тях се нагаждат, интегрират, имитират поведението на гражданите на съответната страна, и така неусетно стават предатели на най-близките си… Истински успяват малцина! Но не тези, които са успели да намерят работа, не тези, които са се задомили по сметка, не тези, които са получили слава и правят голяма кариера! Те са успели на пръв поглед… Важно е да се научиш да уважаваш себе си и да останеш верен на себе си с риска да се изправиш пред кладата и да изгориш за идеята… Нашата задача е да запазим изкуството чисто, защото то е най-големият ни капитал!

Изкуството е наследството за идните поколения и наш дълг е да го запазим чисто! Лошото е, че

страната ни няма политика, която да привлече
кадрите, заминали в чужбина,

обратно в Родината. А имаме хиляди специалисти по цял свят, много от които искат да се върнат по родните си домове… Печалната истина е, че високо квалифицираните кадри трудно се приемат от посредствени управляващи… По-лесно е да се заблуждаваме, че всичко е наред и да си правим комплименти, колко сме талантливи. Лъжем само себе си…

В областта на изкуството (а и не само там) има изключително талантливи българи: певци, художници, артисти…. Защо, обаче, не успяваме да се „заявим” на световната арт сцена. Защо образът на българския артист не грее така ярко, както заслужава? Лош PR, народопсихология, незаинтересованост, или…

- Зад успеха от световно ниво стоят цели институции. Както Маринский театър и световноизвестният диригент Валерий Гергиев, например, за руските оперни таланти. На Запад има много голям наплив на руски артисти, но те идват с име и със силен PR от Русия. Нашите артисти успяват индивидуално с много талант и късмет – сякаш са ударили шестица от тотото. В големите оперни институции по света се поучават спонсорства от Япония, Русия, Корея, отварят се оперни студия за младите таланти… Същото се отнася и за по-големите музикални конкурси, където, благодарение на богатите спонсори, се осигуряват впечатляващи (финансово) награди. Независимо от баналността на фразата „Който плаща, той поръчва музиката”, тя е валидна не само за сватбите… Но политическата и икономическа поддръжка е много важна. Другият вариант е да рискуваш сам, да опиташ „на късмет”, както направих аз преди 15 години. Ако знаех какво ме чака, навярно нямаше да замина за чужбина… Но, пък, това което не ни убива ни прави по-силни, нали така!..

Като цяло, операта в България не отговаря на световните стандарти, смята оперната певица, която от 15 живее и работи във Виена. Снимка: © Димо ДимовЕдин от най-важните посланици на нашата култура по света са българските културни институти. Отново ще споделя личното си мнение, с което, разбира се, можете и да не се съгласите: дейността им е почти формална, макар че, като статистика, не изглежда така. В повечето случаи, количеството в техните програми няма нищо общо с качеството. Предвид нищожните средства за култура, които България отделя, поне дейността на тези институции би могла да популяризира културата ни изключително мащабно…

- Болно е, че точно за тези културни институти не се отделят достатъчно средства. Би трябвало да са обединяващ център на културата и на сънародниците ни в чужбина. Организирала съм различни мероприятия и съм участвала в много концерти с родолюбиви и дарителски чувства! Не е лошо е, че точно от най-успелите български музиканти се очаква да бъдат дарители, народни будители. Слава Богу!, все още има ентусиасти! Но мисля, че погледнато в исторически план, отдавна отмина времето на първата оперна дружба и самодейността, и точно в такива утвърдени културни институции има огромна липса на средства. Естествено е, качеството да пада, когато се търсят само ентусиасти, готови да дарят или изпробват изкуството си. Смятам, че в моменти на криза, задължително трябва да се търсят алтернативи не само за запазването на високото ниво на културния продукт, но и за неговото развитие. Например, копродукции с други, по-заможни институции, да се преговаря със спонсори… Затова е важно ръководните позиции да се заемат от компетентни и квалифицирани кадри и да бъде осигурен адекватен бюджет от министерството на културата.

Уважавам старанието и инициативите на културните институти и смятам за особено важно те да поддържат подобаващо ниво, чрез което да разпространяват по най-добрия начин българската култура и изкуство зад граница.

В последните години, у нас, отношението култура – финанси определено е противоречиво. Но безспорен факт е, че за да съществува културата са необходими много пари. Когато те се управляват правилно и ползите са огромни. Това ясно се вижда тук, във Виена – градът, в който живеете отдавна. Със сигурност, има много неща, които страната ни би могла да ползва като ноу-хау, не само от австрийците… Стига да има кой да го направи и да иска да го направи, но без да му се пречи. Не е ли утопия това, обаче?

- Има много готови модели, които могат да се ползват, но хората, които гласуват бюджетите, трябва самите те да имат потребност от култура и изкуство. Колко от нашите управляващи разбират от изкуство? Във всяка държавна хазна има средства. Въпросът е за какво се използват и къде отиват. Сега има възможности за финансиране по европейски проекти. Вече се забелязва, че в България се облагородяват паркове, градинки, изграждат се екопътеки, ремонтират се и се обновяват различни сгради, сред тях и някои оперни театри… И въпреки това, като че ли средствата отиват за опаковката, за видимата страна на медала. А средства са необходими за образование, за артистите, за адекватни заплати, за свеж творчески въздух. Време е, когато се канят наши успели в чужбина сънародници, да им се плаща нормално, а не да се чака само на дарения и благотворителност. Лошото е, че понякога дори и благотворителността не се приема, но от чист егоизъм – просто някой иска да нарани и да обиди някого. Наскоро, например, предложих да даря проект в Старозагорската опера, но беше ми отказано под предлога, че артистите трябва да си заработват заплатите. Липсата на респект, уважение и благодарност в България е голям проблем. Не става дума само за пари. Необходими са малко повече, човещина, партньорство и желание!

За да бъде постигнато каквото и да е в изкуството и в културата (и въобще в живота), важни условия са доброто образование, широкият мироглед, потребността от красота… В днешното особено време е необходимо държавата да поеме своята отговорност – без показност и фалшив патос… Но, очевидно е, българската култура и изкуство, вече четвърт век страдат от системно финансово „недохранване”. Друг е въпросът, когато има средства, за какво се изразходват и от кого… Какви, според вас, са българските перспективи, докъде ще стигнем чрез вечното „стягане на коланите”?

- Ако коланите се стягат на грешната дупка – това няма да помогне. Ние сме известни с поговорката „на триците скъпи, на брашното евтини.” Ако има квалифицирани кадри по ключовите места във всяка една сфера, би било много по-лесно да се управлява. Пак повтарям,

в България трудно се работи в екип.

Битува феодално мислене, страх у подчинените, липсва демокрация в отношенията… Да, хората се страхуват, пазят си мястото, мълчат, търпят и доносничат на по-високите инстанции. В една институция се подлива толкова вода, колкото да се реши проблема… на Африка.

Защо сме лоши един към друг? Защо не се дават водещите позиции на компетентните, защо всичко се решава не на професионално, а на политическо ниво? Много въпроси, които си задаваме, но сме безсилни да разрешим. Ако всеки за себе си се огледа къде стои, какво е постигнал и колко може – нека да иска според това, което е дал… В много случаи има неоправдано надценяване на отделни личности, липсва самооценка и реална представа за нещата. Особено, когато сме в такава финансова, политическа и духовна криза, време е всеки да започне промяната от себе си. Всеки е отговорен за себе си и по-добре да се погледне 100 пъти в огледалото, отколкото да търси причините някъде другаде. Защото голямата промяна започва от всеки един от нас…

През май т.г. Ива Йонова заминава за Анкара, където ще изнесете майсторски клас по белканто в Държавната музикална академия на Турция. Снимка: © Juliana DoПрез май заминавате за Анкара, където ще изнесете майсторски клас по белканто в Държавната музикална академия на Турция. Разширявате все повече „географията” на своето изкуство, а и на педагогическия си талант…

- С нетърпение очаквам срещата си със студентите от Анкара! Харесва ми да общувам с млади, талантливи и ентусиазирани хора и съм убедена, че ще чуя и видя много таланти! В Турция ценят специалистите и в областта на културата, и в изкуството. Инвестират, без да пестят. Плодовете ще се появят твърде скоро – убедена съм!

Идва лято – един определено музикален сезон, какво ви предстои?

- Лятото е любимият ми сезон! Предстоят ми много концерти във Виена и моят първи международен майсторски клас в българския град Сопот, който ще проведа в последната седмица на август и първата на септември. Надявам се да превърнем в традиция манифеста на таланти, красота, младост и културен обмен!

В Деня на пролетта – 22 март, е и празника на вашия роден град – Велико Търново. Какво ще пожелаете на своите съграждани?

- Бъдете живи и здрави и когато имате трудности погледнете към Царевец! Горди и непоклатими – бъдете част от нашата история и помнете, че всички ние сме част от великото минало на България и сме длъжни да го превърнем във велико настояще и във велико бъдеще!

* * *

Биография

ИВА ЙОНОВА (Iva Ionova) е родена във Велико Търново. Средното си образование завършва с пълно отличие в музикалното училище „Веселин Стоянов”, Русе, в класа по оперно пеене на Катрин Емилова и Георги Делиганев. От 1991 до 1996 г. следва в Националната музикална академия (НМА) „Панчо Владигеров” и се дипломира с пълно отличие. Следват специализации в Университета за музика и сценични изкуства във Виена (Universität für Musik und darstellende Kunst Wien) и в Нюрнберг (Германия)… Посещава открити уроци при Мирела Френи (Mirella Freni), учи при проф. Маргарита Лилова, проф. Зигфрид Йерусалем (Siegfried Jerusalem) – един от най-големите вагнерови тенори на нашето време, Едит Вийнс (Edith Wiens), Томас Хемпсън (Thomas Hampson), проф. Силвия Гещи (Prof. Sylvia Geszty), Риналдо Алесандрини (Rinaldo Alessandrini) – известен диригент на барокова музика и чембалист, при френската чембалистка Ивон Реперон (Yvon Repérant). Работила е и със знаменитата оперна прима Гена Димитрова (1941-2005).

Певицата дебютира през 1995 г. с партията на Бастиана в едноактната опера „Бастиан и Бастиана” (Bastien und Bastienne; 1768) от В.А. Моцарт (Wolfgang Amadeus Mozart; 1756-1791), която изпълнява с Мюнхенската филхармония в Бад Визее (Bad Wissee).

Ива Йонова е лауреат на редица награди от оперни конкурси във Виена, София, Марибор (Словения), Дойчландсберг (Австрия), Майнинген (Германия), пяла е на много престижни фестивали като Aix-en-Provence (Франция), във виенския Wiener Festwochen, International Baroque Festival Ambronay (Франция), International Mozart Festival в Премено (Италия), International Summer festival в Кортина (Италия)… Прекрасният й глас е радвал почитателите на оперното изкуство в Белгия, Германия, Финландия, Франция, Япония, Сърбия, Словения, Македония, Канада, Унгария, Испания и Австрия. През Сезон 2011/2012 дебютира на българската оперна сцена…

През май 2012 г. Ива Йонова стана лауреат на Наградата на Министерство на културата на Република България за принос в развитието на българо-австрийските културни връзки и за популяризирането на българската култура в Австрия.

През 2013 г. води майсторски класове в консерваториите в китайските градове Вейфан (Weifang) и в Джънджоу (Zhen Zhou), административен център на провинция Хънан. На 22 януари т.г. дебютира в ролята на Тоска в едноименната опера на Пучини, постановка на Държавната опера в Стара Загора.


От 15 години Ива Йонова живее и работи във Виена.

Source Article from http://artnovini.com/interview/1728-iva-ionova-kogato-talantat-ima-duhovna-podkrepa-stava-neudarjima-sila.html

Американска художничка нарисува Мона Лиза, както e изглеждала през XVI в.

Дженес Кортес (Jenness Cortez) със своята версия на  „Джокондата” (La Gioconda, Monna Lisa; 1503-1506). Снимка: perlmuttergallery.com НЮ ЙОРК. Американската художничка Дженес Кортес (Jenness Cortez), която работи в областта на класическия реализъм обяви, че е завършила работата си по възстановяването на „Джокондата” (La Gioconda, Monna Lisa; 1503-1506), шедьовърът, нарисуван от Леонардо да Вични (Leonardo da Vinci; 1452-1519), съобщи порталът Art Daily, цитиран от lenta.ru. Художничката заяви, че нейната работа показва как би могла да изглежда картината в началото на XVI в. и подчерта, че не претендира за сравнение с оригинала на ренесансовия гений.


Оригиналът на „Мона Лиза” от Леонардо да Винчи в парижкия Лувър. Снимка: perlmuttergallery.com За своята работа, Кортес е използвала копието, което се намира в музея „Прадо” (Museo del Prado), както и изследванията на Френския център за музейни изследвания и реставрация (French Center for Museum Research and Restoration), публикувани през 2004 г. Освен това, авторката е анализирала голям брой исторически сведения за картината и за копията, правени от съвременници на Леонардо да Винчи, допълват медиите.

„В това начинание вложих всички свои знания, опит, интуиция, въображение и страст. Харесва ми да мисля, че над мен е витаела същата муза, както и над Леонардо. Надявам се, че моята „Мона Лиза” ще бъде приета от всеки, който я види” – сподели художничката.

В информацията се отбелязва, че Дженес Кортес е нарисувала много части от своята картина по-светли отколкото са оригиналните, видими днес. Тя е отделила специално внимание на сините, кафявите и зелените цветове, които според изследователите, са загубили първоначалната си наситеност. Освен това, художничката е възстановила някои от детайлите на „Джокондата” в областта на устните и светлосенките по лицето, които тя е направила по-забележими, а косите и очите са станали по-ярки и по-контрастни.

„Джокондата” - копието, което се намира в Музея „Прадо” в Мадрид. Снимка: perlmuttergallery.comArt Daily отбелязва, че за времето на своето съществуване, картината е претърпяла многобройни изменения. Върху нейното състояние са повлияли много фактори: различните лакове, с които е била фиксирана творбата, са пожълтели и потъмнели; нетрайните пигменти са изчезнали; налице са някои естествени химически процеси; изображението е почиствано много пъти; влияние е оказала и влажността…

Леонардо да Винчи рисува „Мона Лиза” между 1503-1506 г., но продължава да работи по картината до смъртта си през 1519 г. Засега историците на изкуството не се произнесли категорично кой е моделът за прочутата картина. Според най-вероятната хипотеза, това е Лиза Герардини дел Джокондо (Lisa Gherardini Del Giocondo; 1479-1542), други твърдят, че е Катерина Сфорца (Caterina Sforza; 1463-1509), или пък ученикът на Леонардо Салаи (Salai; 1480-1524), а някои, че платното е автопортрет на самия Леонардо…

Дженес Кортес е родена през 1944 г. във Франкфорт (Frankfort), щата Индиана. Завършила е Herron School of Art в Индианаполис. Нейни творби са собственост на различни обществени и частни колекции, включително и тези на президентите Роналд Рейгън (Ronald Reagan; 1911-2004) и Бил Клинтън (Bill Clinton; 1946), на Н.В. кралица Елизабет Втора (HM Queen Elizabeth II) и на Градския музей на Ню Йорк (New York State Museum).

Кадри от видеото Cortez After Leonardo, което проследява различи етапи от работата на художничката по възстановката на „Мона Лиза” можете да видите в сайта на Perlmutter Gallery.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/1727-amerikanska-hudognichka-narisuva-mona-lisa-kakto-e-izglegdala-prez-xvi-vek.html

Хорър-класиката „Дракула” превзема българските книжарници с цялата си мощ

С романа си „Дракула”, издаден в самия край на XIX в., ирландският писател Брам Стокър прави истинска революция в популярната литература. Снимка: ИК „Персей”Оригиналната версия на легендарния „вампирски” роман на Брам Стокър излиза за първи път в превод на български език.

СОФИЯ. „Ужас! – „Дракула” не е превеждан на български!” – казал един трансилвански вампир. „Наистина е ужасно!” – процедил през зъби друг… Подобна история едва ли се е случвала, но за щастие на почитателите на „смразяващия кръвта” жанр, тази историческа литературна „несправедливост” вече не е актуална… Издателска къща „Персей” направи брилянтно попълнение в своята поредица „Световна класика” и подари на българските почитатели на готиката пълната, непозната досега, оригинална версия на легендарния роман на ирландския писател Брам Стокър (Abraham ‘Bram’ Stoker; 1847-1912). „Настоящото издание на „Дракула” (Dracula; 1897) изцяло възпроизвежда пълната авторска версия, за разлика от всички досегашни, представящи едва една трета от реалния обем на романа”, казват издателите.


…Граф Дракула спи в тих гроб в дълбините на злокобния си замък в Трансилвания. Очите му са каменни, бузите – смъртнобледи, а от устата му бавно се стича кръв. Бил е мъртъв в продължение на векове и в същото време никога няма да умре. Жесток и почтен, фатално привличащ жените, Дракула притежава нечовешка сила. Но няколко смели хора: д-р Джон Сюърд, д-р Ван Хелсинг, Джонатан Харкър и съпругата му Мина, ще се опитат да унищожат ужасяващия вампир….

„Читателю, чувствай се предупреден: веднъж влязъл в замъка на Дракула, едва ли ще можеш да избягаш от гибелната му мощ, дори след като затвориш тази книга”, „предупреждават” от „Пресей”…

Историята на книгата

На 26 май 1897 г. ирландецът Брам Стокър публикува роман, който шокира и скандализира четящ Лондон. Литературен критик на вестник „Дейли мейл” (Daily Mail) възторжено обявява, че този неизвестен дотогава писател е надминал дори майстора на зловещия разказ Едгар Алан По (Edgar Allan Poe; 1809-1849), а великият Артър Конан Дойл (Sir Arthur Conan Doyle; 1859-1930) отбелязва: „Това е най-диаболичната книга, която съм чел от много време насам!” Разбира се, става дума за „Дракула”, който, обаче, не е първият готически роман, така както „Франкенщайн” (Frankenstein; or, The Modern Prometheus; 1818) на Мери Шели (Mary Shelley; 1797-1851) не е първият научнофантастичен роман и „Властелинът на пръстените” (The Lord of the Rings; 1954) на Толкин (J. R. R. Tolkien; 1892-1973) не е първото фентъзи. Това, което обединява тези три велики книги, е огромното им влияние върху по-нататъшното развитие на литературата като цяло и на съответния жанр в частност.

„Дракула” дори не е първият роман за вампири, но Стокър безспорно превръща това митично създание в неразделна част от популярната култура. От „Аз съм легенда” (I Am Legend; 1954) на Ричард Матисън (Richard Matheson; 1926-2013) до „Здрач” (Twilight; 2005) на Стефани Майер (Stephenie Meyer; 1973), от тв сериала „Бъфи, убийцата на вампири” (Buffy the Vampire Slayer; 1997-2003) – създаден от Джос Уидън (Joss Whedon; 1964), до „Саут парк” (South Park; 1997 – …) на Трей Паркър (Trey Parker; 1969) и Мат Стоун (Matt Stone; 1971), от франчайза „Хари Потър” (Harry Potter; ) на Джоан Роулинг (Joanne Rowling; 1965) до епопеята „Света на Диска” (Discworld; 1983-2011) на Тери Пратчет (Sir Terry Pratchett; 1948-2015), гениалната творба на Стокър е вдъхновила и оставила своя отпечатък върху безброй произведения на изкуството.

В книгата си Danse Macabre („Танцът на смъртта”; 1981) майсторът на хоръра Стивън Кинг (Stephen King; 1947) посочва трите романа, които според него са оказали най-голямо въздействие върху развитието на жанра и съставляват основата, върху която той е изграден. Това са „Франкенщайн” (1818) на Мери Шели, „Доктор Джекил и господин Хайд” (Strange Case of Dr Jekyll and Mr Hyde; 1886) на Робърт Луис Стивънсън (Robert Louis Stevenson; 1850-1894) и „Дракула” на Брам Стокър. Кинг, един от най-популярните писатели на всички времена и ненадминат майстор в жанра, открива в тези книги трите архетипни чудовища, олицетворяващи първичните човешки страхове, които постепенно метаморфозират в символи на злото в изкуството: човекът, превърнал се в чудовище (както д-р Джекил се превръща в господин Хайд и един върколак от човек става вълк); чудовището, сътворено от homo sapiens – във „Франкенщайн” (Mary Shelleys Frankenstein; 1994) на Кенет Брана (Kenneth Branagh; 1960) и „Терминаторът” (The Terminator (1984) на Джеймс Камерън (James Cameron; 1954), и разбира се, чудовището-ходещ труп, едновременно живо и неживо – вампирът граф Дракула и зомбитата на Джордж Ромеро (George A. Romero; 1940)…

Автор: Брам Стокър; заглавие: „Дракула”; роман; страници: 448 стр.; ISBN: 978-619-161-059-4; цена: 16 лв. Снимка: ИК „Персей”Брам Стокър доразвива и популяризира
вампирската митология

въвеждайки много нови понятия и елементи. Той обединява и унифицира разнородните и понякога противоречащи си „правила” на вампиризма и повече от всеки друг писател спомага за еволюцията и обособяването на жанра. Може би най-значимата му инвенция е свързана с факта, че свръхестествените събития в „Дракула” са анализирани с научни методи. В този класически сблъсък между доброто и злото героите на Стокър не са рицари или свещеници, а мъже на науката (професор, доктор и адвокат). От тази гледна точка книгата може да бъде описана като противопоставяне между миналото и бъдещето, древните суеверия и модерната научна мисъл, аристократичната провинция и космополитния град.

„Дракула” може да бъде наречен първият модерен роман на ужасите, който хвърля дълга сянка върху цялостното развитие на жанра не само в литературата, но и в киното. Стряскащият контраст между свърхестествената фабула, разгърната от автора с впечатляващ размах, и безмилостно реалистичния му език превръщат романа в едно смущаващо, дори шокиращо преживяване за първите му читатели, свикнали подобни теми да бъдат разглеждани през призмата на викторианския романс или архаическия епос. Всяко произведение на изкуството трябва да бъде анализирано в подходящия исторически контекст. Днешният читател, заситен (и може би разглезен) от твърде много книги и филми на подобна тематика, трудно би могъл да оцени колко революционен роман за времето си е бил „Дракула”, тъй като всеки следващ автор, творил в жанра, е загребвал с пълни шепи от богатия извор на идеи и инвенции, завещан от Стокър. Но за да разберем каква дълбока диря е оставила тази творба в популярната култура, трябва да се поставим на мястото на първите й читатели и да си представим, че никога преди не сме чували името Дракула.

Трансилванският граф – негов прототип князът на Влахия Влад III (Басараб) Цепеш (Vlad Basarab ‘Тepes’; 1431-1476), наричан още Влад Дракула (от румънски: dracu – дракон, дявол) – отдавна е завоювал своето почетно място в пантеона на великите литературни злодеи. Неговата популярност може да бъде сравнена с тази на други знаменити персонажи като Хамлет, Дон Кихот, Квазимодо, Шерлок Холмс. Споменаването на всяко от тези имена веднага извиква в съзнанието един неповторим, напълно завършен образ, който сякаш оживява пред очите ни. Едва ли има по-съвършено олицетворение на злото в литературата от граф Дракула – това безсмъртно чудовище с бледа кожа, остри зъби и светещи червени очи, което се спотайва в кошмарите ни повече от век.

В своя забележителен епистоларен роман Стокър отприщва мрачното си въображение и забърква една

уникална смес от викторианска готика,
балканска мистика и въздействащ хорър

Заплетеният сюжет, издържан в най-добрите традиции на английската мистерия, е наситен с отнемащи дъха конфронтации и гонитби. Авторът изпъстря повествованието с много действие, но това не означава, че прозата му е лишена от смисъл. Ако надникнем под повърхността, ще видим, че романът може да бъде интерпретиран като предупреждение за тълпите от чужденци, прииждащи в Лондон, носещи своите странни обичаи и традиции. Чужденци, които непорочните английски дами намират за неустоимо привлекателни, може би именно поради тяхната екзотичност. Нищо чудно, че Стокър представя вампиризма като зараза, която се предава от човек на човек. От тази гледна точка позицията му изглежда крайно консервативна, дори ксенофобска, но според една друга трактовка книгата осъжда неравностойното положение на жените във викторианското общество – едно либерално, модерно виждане, изразено чрез образа на Мина Харкър. Други смятат, че романът е носталгичен поглед назад към колониалното минало на империята, а трети виждат в него християнска алегория. Може би най-интригуващата теория е тази, според която творбата на Стокър изследва сексуалността и сексуалните порядки във викторианска Англия, по един завоалиран начин, разбира се. Не може да бъде отречено, че много от сцените на вампиризъм, описани от автора, носят голям еротичен заряд, допълват от „Пресей”.

За разлика от повечето оригинални, революционни книги, които обособяват нови жанрове в литературата, но след това бързо потъват в забрава – „Замъкът Отранто” (The Castle of Otranto; 1764) на Хорас Уолпоул (Horace Walpole, 4th Earl of Orford; 1717-1797) е първият готически роман; за първа научнофантастична творба се смята „Сън” (Somnium; 1634) на астронома Йохан Кеплер (Johannes Kepler; 1571-1630), която той пише повече от тридесет години. Постижението на Стокър отеква през годините и романът му продължава да бъде изключително популярен и днес, а адаптациите следват една след друга. Прочути писатели като Ан Райс (Anne Rice; 1941), автор на „Интервю с вампир” (Interview with the Vampire; 1976) и Стивън Кинг сочат „Дракула” за свое най-голямо вдъхновение, а Кинг дори признава, че вторият му роман – „Сейлъмс Лот” (Salem’s Lot; 1979), е нещо като американска версия на „Дракула”.

Портрет на Княз Влад III Цепеш или Влад Дракула (1431-1476) от XVI в. Снимка: Kunsthistorisches Museum Wien, GemäldegalerieФилмите за злия кръвожаден граф

вече наброяват 220, като само един литературен герой е бил филмиран по-често – Шерлок Холмс (223). Още през 1922 г. Фридрих Мурнау (F. W. Murnau; 1888-1931) снима „Носферату. Симфония на ужаса” (Nosferatu, eine Symphonie des Grauens; 1922), с енигматичния Макс Шрек (Max Schreck; 1879-1936) в ролята на граф Орлок (Count Orlok) – името е сменено, за да бъде избегнато плащането на авторски права, но въпреки това вдовицата на Стокър завежда и печели дело срещу създателите на филма.

През 1924 г. е поставена пиеса по книгата, която три години по-късно се превръща в изненадващ хит на Бродуей. Това привлича вниманието на Холивуд и първата официална киноадаптация на романа излиза през 1931 г., с унгареца Бела Лугоши (Bela Lugosi; 1882-1956) в главната роля. Този първи „филм на ужасите” е толкова популярен, че превръща книгата на Стокър в изключителен бестселър. Може би двете най-сполучливи адаптации, правени досега, са тази на английското студио Hammer Films от 1958 г., с вдъхващия страхопочитание Кристофър Лий (Sir Christopher Lee; 1922), и епичният шедьовър от 1992 г. на Франсис Форд Копола (Francis Ford Coppola; 1939) с Гари Олдман (Gary Oldman; 1958).

Кой е Ейбрахам „Брам” Стокър?

Роден е на 8 ноември 1847 г. във Феървю, Ирландия. Завършил е математика в колежа „Тринити” (Trinity College) в Дъблин. През 1876 г. става театрален критик за вестник „Дъблин Ивнинг Мейл” (Dublin Evening Mail). Две години по-късно се жени за Флорънс Балком (Florence Balcombe; 1858-1937), актриса и прочута красавица, ухажвана и от Оскар Уайлд (Oscar Wilde; 1854-1900). Двойката се премества в Лондон, където Стокър става личен асистент на най-прочутия британски актьор по онова време – сър Хенри Ървинг (Sir Henry Irving; 1838-1905), както и управител на неговия театър „Лисеъм” (Lyceum Theatre). Стокър ръководи един от най-успешните лондонски трупи цели 27 години, като през това време става част от лондонския хайлайф и се сприятелява с хора като поетът Уолт Уитман (Walt Whitman; 1819-1892), политиците Теодор Рузвелт (Theodore Roosevelt Jr.; 1858-1919) и Уилям Гладстон (William Gladstone; 1809-1898), художникът Джеймс Уистлър (James Whistler; 1834-1903) и Артър Конан Дойл, с когото се оказва, че Стокър има далечна роднинска връзка.


През 1897 г. е публикуван неговият шедьовър „Дракула”, но до края на живота си Стокър остава известен като управителят на театър „Лисеъм” и като личен асистент и близък приятел на Хенри Ървинг. През 1914 г., две години след смъртта на писателя, е публикуван сборникът с разкази „Гостът на Дракула” (Dracula’s Guest and Other Weird Stories).

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1726-horor-klasikata-drakula-prevzema-bulgarskite-knigarnicite-s-cyalata-si-mosht.html

На 21 март в „Ракурси”: благотворителна изложба „Да помогнем на Еми”

Снимки: Страница на Еми във Facebook и галерия „Ракурси”СОФИЯ. В столичната галерия „Ракурси” (ул. „Хан Крум” 4А) ще бъде проведена благотворителната изложба „Да помогнем на Еми”, чиято цел е да събере средства за лечението на Еми (Eми Емилова Маринова). На 21 март, събота, от 11.00 до 18.00 ч. в салона на галерията, в рамките на благородната инициатива, ще бъдат експонирани творби на повече от 30 български художници.


Еми е на 11 години, а от 2-годишна страда от автоимунно заболяване, което успешно лекува в Германия. За да бъде овладяна болестта, която засяга зрението й, лечението трябва да приключи до една година.

Родителите на Еми са художници и досега са събрали 26 000 EUR, но са необходими още 4000 EUR за довършване на терапията.

„Художниците винаги са помагали на колегите си в трудни моменти. И сега много автори предоставиха безвъзмездно свои произведения за тази благотворителна акция”, казват от „Ракурси”.

Авторите, чиито творби могат да закупят ценителите на изобразителното изкуство, са: Андрей Даниел, Атанас Атанасов, Васил Колев, Валентин Ангелов, Велико Маринчевски, Греди Асса, Десислава Христова, Деля Чаушева, Диана Георгиева, Димитър Труканов-Трукан, Димо Колибаров, Емануела Ковач, Ирина Мишел, Ирма Водева, Йохан Йотов, Калия Калъчева, Капка Кънева, Мариана Маринова, Михаил Лалов, Нора Ампова, Онник Каранфилян, Петър Великов, Росен Тошев, Румен Нечев, Свилена Колева, Силвия Чанева, Станислав Памукчиев, Стефан Божков

В страницата на Еми във Facebook, можете да намерите допълнителна информация.

Ето банковата сметка в евро:


BIC: FINVBGSF
First Investment Bank, Sofia, Bulgaria
IBAN: BG98FINV91505316276101
Emi Emilova Marinova (Еми Емилова Маринова)

paypal:
Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1725-v-galeria-rakursi-blagotvoritelna-izlogba-da-pomognem-na-emi.html

Журналист от Der Spiegel пише сценарий на игрален филм за Ангела Меркел

Германският канцлер Ангела Меркел. Снимка: European People’s PartyБЕРЛИН. Телевизионната компания AVE Gesellschaft für Fernsehproduktion ще снима филм за канцлера на Германия Ангела Меркел (Angela Merkel), съобщи lenta.ru, като се позова на Deutsche Welle. Биографичната кинотворба трябва да излезе на голям екран през 2017 г., но засега не е известно името на актрисата, която ще изпълнява главната роля.


Сценарият на филма ще напише Дирк Курбювайт (Dirk Kurbjuweit), журналист в седмичника Der Spiegel, който е автор на две книги за германския канцлер: „Ангела Меркел” (2009) и „Без алтернатива” (Alternativlos; 2014), припомнят медиите.

Според Валид Накшбанди (Walid Nakschbandi), управляващ директор на компанията, Курбювайт „много добре познава Ангела Мергел. Щастлив съм, че сценария ще напише този опитен автор. Госпожа Меркел има много интересна биография. Тя е чаровна и е световноизвестна. Тя предизвиква противоречиви реакции и се намесва в събитията. Дойде време животът й да бъде екранизиран за публиката от цял свят.”  

Идеята на AVE Gesellschaft für Fernsehproduktion е да представи германския канцлер като човек и ръководител на правителството, който знае как да общува с медиите и как да удържи властта в продължение на цяло десетилетие.

„Следя политическата кариера на Меркел от много години, но не губя интерес към нея. Тя е най-интересният политик на нашето време”, споделя Курбювайт.

Ангела Меркел заема длъжността федерален канцлер на Германия от 2005 г. и е първата жена в историята на страната, заемаща този пост. Според списание Forbes, през 2013 г. тя е на пето място сред най-влиятелните съвременни политици в света. Списание Time също дава висока оценка на Меркел, която от 2000 г. е лидер на германския Християндемократически съюз – ХДС (Christlich Demokratische Union Deutschlands).

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1724-journalist-ot-der-spiegel-pishe-scenarii-na-igralen-film-za-angela-merkel.html

Образци на българския индустриален пейзаж показва Княжеския дворец

Картината „Изгорялата фабрика” (1946) на Васил Бараков (1902-1991) - художникът, който превърна индустриалния пейзаж централна тема на своето творчество. Снимка: © Национален музеен комплекс - СофияКураторът Кирил Василев събра някои от най-важните живописни творби в жанра.

СОФИЯ. Димящи заводски комини, останки от фабрика, строителна площадка, самосвали… Гордост, патос, но и някаква особена екзистенциална тъга… „Индустриалният пейзаж в българската живопис през XX в.” В днешните объркани времена – един жанр със „статут” на ерес, особено, в частта с образци на „социалистическия реализъм” (след ноември 1989 г. малцина български художници са дръзвали публично да показват достиженията на „демократичната” индустрия). Иначе, една интригуваща изложба в Националният музеен комплекс - София, която ще бъде открита на 19 март (четвъртък) от 18.00 ч. в Княжеския дворец (Национална художествена галерия) на пл. „Александър I” №1.


„Индустриалният пейзаж в българското изкуство се появява в края на второто десетилетие на ХХ в. и е знак, както за настъпващата по онова време модернизация на икономиката и обществото, така и за появата на нови естетически нагласи сред едно малцинство от художници, чието творчество ще се окаже определящо за бъдещето на българското изкуство”, казва Кирил Василев, куратор на експозицията, чиято провокативна концепция несъмнено ще предизвика полемики.

„Началото II” (1976) на Петър Дочев (1934-2005) - един образец на индустриалния абстракционизъм. Снимка: © Национален музеен комплекс - СофияЕдни от първите художници, които се обръщат към индустриалната тема са Никола Танев (1890-1962) и Сирак Скитник (1883-1943). Художникът, който през 30-те и 40-те години на миналия век превръща индустриалния пейзаж в централна тема на своето творчество е Васил Бараков (1902-1991). Негови наследници в по-късните десетилетия са Мария Столарова (1925) и Петър Дочев (1934-2005).

„Погледнат от дистанцията на времето индустриалният пейзаж в българската живопис се очертава като поле, в което се пресичат едни от най-продуктивните линии в нашето изкуство, както по отношение на модерните пластични търсения, така и по отношение на намирането на адекватен израз на екзистенциалните противоречия на съвременността”, допълва Василев.

Заинтригуван от контраста между светлинните отражения на фабричния дим, локомотивната пара и тъмните корпуси на сградите и машините, Никола Танев създава своите творби в духа на импресионизма и постимперсионизма. За Сирак Скитник, обаче, индустриалният пейзаж е преди всичко възможност за изграждане на композиция от обобщени геометрични форми. Докато първият български художник, който превръща този жанр в централна тема на своето творчество е Васил Бараков.

В края на 30-те и 40-те години, роденият в Казанлък Бараков рисува серия от индустриални пейзажи, сред които са „Край София” (1938), „Изгорялата фабрика” (1946) и „Сонди в Къмпина” (1949) – три творби, които се превръщат в едни от върховите постижения на българската живопис от този период. В тези произведения са въплътени, както уроците на Пол Сезан (Paul Cézanne; 1839-1906), така и едно дълбоко меланхолично възприятие на действителността, като картините придобиват силата на символно обобщение, без какъвто и да било външен символичен елемент…          

Към Танев, Сирак Скитник и Бараков – смятани за пионери в жанра – трябва да бъдат добавени още имената на големи майстори като Стоян Сотиров (1903-1984), Борис Елисеев (1901-1978) и Кирил Цонев (1896-1961). Тримата работят през 30-те и 40-те години и са сред учредителите на Дружеството на новите художници, създадено през 1931 г., което обединява предимно млади творци. Артистите желаят промяна в българското изкуство и настояват то да се обърне към съвременността, както по отношение на сюжетите, така и по отношение на изобразителния език.

След установяването на комунистическия режим в България, в периода 1944 – 1946 г., и подчиняването на изкуството на доктрината на „социалистическия реализъм”, индустриалният пейзаж става част от новото пропагандно изкуство, което трябва да представи една идеологизирана версия на реалността. „Мадан” на Борис Данков (1906-1997) и „Кремиковци” на Здравко Александров (1911-1998) са „образци” на „социалистическия реализъм” в областта на индустриалния пейзаж и са многократно репродуцирани през 50-те години.

През 60-те години, след като идеологическия натиск върху художниците леко отслабва, много от младите автори, които дебютират в Общите художествени изложби, се обръщат към индустриалния пейзаж. За тях това е възможност едновременно да задоволят партийните повели, но и да експериментират с цвета и формата.

Мария Столарова и „Светлините на завода” - „лъчезарна” антиутопия. Снимка: © Национален музеен комплекс - СофияМария Столарова прави първите се стъпки като млад художник през 60-те, но за нея индустриалният пейзаж не е единствено „пропуск” към официалния художествен живот в страната, а самостоятелно избрана тема, в която тя вижда нови естетически възможности. Нейните индустриални пейзажи постепенно се превръщат в своеобразна утопия или антиутопия, в която човешкото присъствие и присъствието на природата са заличени. Пред нас е един съвършен, статичен и дехуманизиран свят, който едновременно хипнотизира и отблъсква…

Други художници, за които индустриалният пейзаж е важна тема през 60-те и 70-те години на ХХ в. са Евгени Бугаев (1925-2002), Иван Антонов (1899-1983), Борис Ненов (1921), Любен Гайдаров (1906-2004). В техните пейзажи има и „формалистични” търсения, но най-ценното им качество е усещането за пустота и безизходност. Това усещане, превърнато в споделен социален опит за късните години на комунистическия режим, се тематизира открито в българската живопис едва в края на 80-те години.

Индустриалният пейзаж в българското изкуство е един от основните мостове към чистата абстракция. Това най-добре илюстрира впечатляващото творчество на Петър Дочев. През 70-те и 80-те години той създава редица индустриални пейзажи, в които сюжетът почти изчезва в строгата архитектоника на конструктивизма. Решени в черно, сиво и охра пейзажите на Дочев предлагат едновременно пред- и постисторически визии за света…  

В изложбата „Индустриалният пейзаж в българската живопис през XX в.” ще бъдат представени произведения от фондовете на Софийска градска художествена галерия, на общинските галерии в Пловдив, Казанлък, Сливен, Перник, Кърджали, Стара Загора, както и от частни колекции.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1723-obrazci-na-bulgarskia-industrialen-peizag-pokazva-knyageskia-dvorec-.html

Философия на живота: амбиция, комплекси, грандомания, демагогия…

Фрагмент от картината „Падането на Икар” (The Fall Of Icarus; 1636) от Петер Паул Рубенс (Peter Paul Rubens; 1577-1640). Снимка: Musées Royaux des Beaux-Arts, Brussels / wga.huПРОЛЕТТА е противоречив сезон. Като човешката природа, в която често доброто съжителства с лошото, честността с подлостта, любовта с омразата… Предлагаме на вашето внимание няколко есета на известния български театрален критик проф. Юлиян Вучков от неговата книга „Човешкият свят, или храна за душата (Философията на живота)” (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2003), които този път ще ни отведат към някои, наистина, противоречиви (често – деструктивни) особености на човешката природа, каквито са нездравата амбициозност, комплексарщината, грандоманията, демагогията и снобизма.


* * *

Амбицията

Най-достойните между обзетите от амбицията имат самочувствие на състезатели и нерядко притежават психическите нагласи на бойци. Тя поражда силни чувства, повишава самоконтрола и самонаблюдението ни. Подтиква ни да се владеем и да не се ръководим от честите промени в настроенията си. Обзетите от нея са известни като много организирани хора на строго обмисляните и на точно изпълняваните решения. Тя възпламенява, но и канализира въображението ни. Настоява да сме много бързи, но и много съобразителни в изявите си. Редица хора със скромни данни за една или друга професия стават майстори в нея тъкмо защото са особено амбициозни. Обикновено талантът им не е достатъчно подвижен, достатъчно разностранен и се нуждае от допълнителни подтици. Затова именно те го подсилват чрез по-продължителната си подготовка за решаване на поставените задачи. Изкупват ограниченото си можене с огромното си трудолюбие. Работят, без да проявяват достатъчно творческо въображение. Оказват се по-скоро труженици, отколкото творци в професионалните си дейности. Но пък са толкова старателни и даже педантични, когато изпипват всички подробности от осъществяваната идея, че се очертават като първокласни и дори като ненадминати изпълнители на възложените им поръчки.

И най-амбициозните между най-надарените, най-почтените, най-всеотдайните са мощен фактор в общественото развитие. Те диктуват критериите за най-високите човешки успехи. Обичат да доказват, че са първи навсякъде. Редица от тях държат да блестят не само в работата си, в обществения си живот, а и в любовта си, в приятелството си, в семейството си, във възпитаването на децата си. Те са едни от новаторите и откривателите.

Амбициозният понася по-сериозните загуби много трудно. Страда, когато го съжаляват или когато го иронизират за големите му грешки. Винаги предпочита да е мразен, отколкото да е смешен в чуждите и в своите очи. Силно амбициозният има ясен поглед за нещата. Почти винаги знае точно какво иска, точно какво може и точно на какво има основание да се надява. Често разграничава своите от обективните възможности да постига намеренията си. Познава силите си в пълни подробности и ги разпределя в съответствие с характера на задачите си. Обожава работата си. Тя често го изтощава. Но той се гордее с нея, особено когато тя се окаже много успешна и му отваря пътища към по-високи нови цели.

Най-амбициозните между способните гонят целта си, и когато са стигнали до ръба на изтощението. Готови са на саможертва, щом това е начинът да спечелят безусловното ни уважение и пълното ни доверие към присъствието им в нашил живот. Нерядко приключват решаващото си дело не когато и да е, а най-късно в рамките на заплануваното време. Държат да го свършат срочно и когато им се плаче от умора, от мъка за пропуснатите поводи да се порадват на леките удоволствия в живота.

Много от най-амбициозните между интелигентните и честните са болезнено чувствителни, въпреки че са свръхиздръжливи от гледна точка на волята и верността на чистия морал. Те целите са като оголени нерви. Доверяват се на непознатите си партньори много трудно. Осланят се далеч по-малко на обещанията и много повече на личната проверка. Когато ги критикуваме сериозно, те помръкват, а често и се разстройват, пресичат ни остро, макар че са много самовзискателни и тайно поправят посочените им грешки, като продължават да вървят напред.

Много от най-амбициозните са приятно или пък неприятно, понякога и нетърпимо суетни в разгръщането си. Най-упорито държат да привличат вниманието от първата секунда. А други шумят около себе си толкова находчиво, че изключват съмнението в превъзходството им над съперника им даже когато той ги превишава с достойнствата, с опита си.

Обикновено, най-амбициозните искат да дължат своето благополучие не на нечие благоволение или на нечии снизходителни отстъпки, а само на себе си, на личните си качества, дела.

Проф. Юлиан Вучков. Снимка: © artnovini.comАмбицията, както много човешки прояви, може да бъде и двигател, и спирачка на развитието – личното, семейното, общественото, националното, световното. Тя ни тежи и ни отклонява от плодотворното съществуване, когато сме лишени от способността да я удовлетворяваме. Тогава тя често ни изхабява, като ни тласка било към разрушителни, било към безопасни, но и съвсем безплодни постъпки. Тогава се надценяваме или от хитрост, или от наивност. Затова търсим вината за нашето проваляне в обкръжението ни. А друг път осъзнаваме колко сме безсилни да напредваме. Но нямаме сили да се отклоним от мисълта за мечтаното. Затова си създаваме илюзията, че сме мразени, че нямаме никакъв шанс в живота. Започваме да си въобразяваме, че изоставаме, защото ни подценяват и ни пречат да доказваме на какво сме способни. Тогава се озлобяваме или пък се отчайваме от себе си. А би трябвало да се насочим към други привлекателни цели в съответствие с възможностите си.

Много родители се борят да изкупят своите неуспехи чрез наследника си. Те го тикат към провалената си болна амбиция и когато виждат, че тя му е чужда. Изобщо не се интересуват от факта, че тя му е безразлична или пък че не е по силите му и го отклонява от собствените му потребности, интереси.

Най-амбициозните между посредствените са жестоки особено към влиятелния авторитет. Намразват го, щом той най-категорично откаже да ги подкрепи. Тогава те системно се стремят да го злепоставят. Крайната им цел е да го извадят от строя на активните творци с големи задължения, но и с много права.

Болните от амбиция не се срещат само между войнствената посредственост, само между бездарните завистници. Между тях има умни и способни лица. Едни от тях са озлобени, защото са подценени с користни цели. Те се изразходват по-малко в плодотворни начинания и повече в безрезултатни конфликти с недобросъвестното си обкръжение. Заслепени от недоволството, че изостават в развитието си въпреки достойнствата си, те често губят чувство за реалност, за мярка. Затова именно нанасят ред безцелни удари. Така пилеят собствени, но и чужди сили. Смесват виновните с невинните за пренебрегването им. Затова започват да отблъскват дори някои от уважаващите ги партньори с възможности да им бъдат твърде полезни. А други от въоръжените с много високо самочувствие се радват на високи постижения, но не могат да се помирят, че не са единствени между успяващите, че трябва да делят облагите и славата с едни от най-качествените си колеги.

Заробените от космически амбиции в ущърб на чуждите интереси се раздвижват и стават много деятелни особено в преходни моменти от обществения живот. Тогава се активизират и се сдружават. Държат програмни речи, особено когато се заговори за необходимостта от резки обществени, държавни, политически промени. Домогват се до възможно най-голямата обществена и преди всичко административна преднина. Лъжат, че дълго са били държани настрана като неудобни демократи и като първи новатори с безукорен морал. Така изместват от центъра на събитията не кой да е, а борещия се с безобразията им. Те нерядко присвояват всичките му градивни идеи заради нахалството да се представят като спасители на всички.

Животът на най-продуктивните между амбициозните е мощно и ту пряко, ту косвено противодействие срещу обществената пасивност, срещу неизбежната всеобща умора от борбата с трудностите. Той е силно лекарство срещу равнодушието и отчаянието, срещу закъсняващите и бавните реакции, срещу изоставането от благотворните обществени и държавни промени.

Амбицията владее неотменно най-способните, най-трудолюбивите, най-търсещите натури на постоянното недоволство от постигнатото. Нейните най-богати плодове се раждат, когато тя се уравновесява от душевната ни щедрост. Тогава тя ни създава самочувствие на необходими, но и свободни хора на вечното състезание между желанията и възможностите, между идеите и делата.

Достойните между амбициозните са свръхчестолюбиви, но и великодушни. Значителната чужда победа поражда благородната им завист. Тя сякаш боде очите им, тревожи ги, но и ги вдъхновява. Предизвиква ги да се надпреварват с нея, докато я постигнат, а често и докато я изпреварят.

Виждал съм как свръхславолюбиви и свръхвластолюбиви лица със зло сърце и с огромни претенции се тресат от амбицията си. Пъ­чат се. Гледат ни ту пренебрежително, ту страшно. Оказват се колкото смешни, толкова и безмилостни в усилието да постигат целите си. Предпочитат лошата слава пред участта да са анонимни. Готови са да са широкоизвестни като мразени от всички, отколкото да са фактори само в съдбата на най-близките им.

Държавници, пълководци и самозванци в различни области на живота са прегазвали милионите само от жажда да бъдат запомнени като невиждано и нечувано изключение в историята на човечеството.

Редица свръхамбициозни и алчни лица с нищожни способности, но с вулканична енергия са вземали и вземат връх над всички или поне над много хора било чрез насилието, било като неограничавани представители на властта.

Най-болните от своята амбиция я проявяват толкова стръвно, че не могат да се усмихнат и да се отпуснат даже когато си почиват. Тя не освобождава, а блокира творческите им енергии, докато ги задръсти. В най-добрия случай ги подтиква да се утвърждават може би стопроцентово, но и съвсем еднопосочно. Тя обсебва съня им. Изкривява или поне изостря и помрачава, загрозява физиономията им. Сковава движенията им. Насилва или възпира действията им. Изтощава ги така, че те не могат да се зарадват и когато я осъществят. Те измъчват и себе си, и обкръжението си. Живеят на ръба между страха от провала и тягостното, понякога дори истерично изразеното недоволство от постигнатото.

Противно е да наблюдаваме как една уж дама се стреми към по-високото обществено положение, като се натрапва, като усвоява всички похвати на деспотичния мъж. Виждаме я да съска и да пъшка под наплива на своята амбиция. Държи се ту като разглобена машина, ту като дресирана телохранителка. Така изчезва цялото очарование на женствеността.

Съдбата на особено амбициозния може да е различна. Той може да се изтощи от стремежите си дотолкова, че преждевременно да прекъсне живота си или да се лиши от здравето си. А друг път може да понесе дори най-страшните изпитания и да напредва тъкмо защото има нагласата, волята и биографията на страстно воюващия за щастието си. Тук е важно онова чувство за мярка, което ни помага да разграничаваме разумното пълно натоварване от опасното насилване на човешката природа.

Много хора възприемат амбицията само като отрицателно явление. Свързват я главно с нахалството, с деспотизма, с грубия натиск на обладания от нея. Намират, че той винаги иска да напредва за своя, но и за тяхна сметка. Смятат, че той ги използва, защото не може да постигне неоснователно големите си желания, като се обляга само на себе си.

Всъщност амбициозните натури са много различни. Едни от тях са тягостни властолюбци, железни егоисти, безмилостни диктатори. Други се отличават с крещящото противоречие между високите си претенции и нищожните си лични възможности да въздават блага за себе си и за обществото. Обикновено те ни ощетяват или защото се надценяват, или защото напират да получават поне половината от чуждото, макар и да знаят, че не го заслужават. Редица от тях са душевно затормозени. Държат да си отмъстят за участта да са родени с твърде скромни заложби, като имитират решаващата ярка фигура в живота. Затова именно приличат на преиграващи слаби актьори. Състезават се с надарения ту като го ухажват, ту като воюват с него. Така се стараят да скрият, че печелят докато го мамят, докато го злепоставят, докато го ощетяват.

Ала между най-амбициозните нерядко попадат и най-полезните за тях самите, но и за цялото общество. Те често не са между обичаните, защото притесняват обкръжението си, защото го притискат с безкомпромисно установяваните си високи критерии. Но те са между най-уважаваните заради силата им да бъдат пример за нетърпимост към изоставащия, но и за системното им себераздаване.

Градивно предприемчивите сред най-амбициозните ни потикват да се проявяваме активно, а често и всеотдайно, без да ни угнетяват с присъствието си. Защото те са пробивни в границите на себевладеенето си и на безотказното си чувство за мярка. Тръгват към целта си вдъхновени. Но винаги имат ясна представа за праговете пред нея. Вълнуват се от дейността си. Но много вярно преценяват кога и как да я подхванат. Ръководят се не от настроенията си, а от вълненията на разума си. Предпочитат провала пред дългия застой. Страдат. Но не се отчайват. Не изключват импровизацията. Дори се представят като едни от майсторите в нея. Но залагат на нея чак когато стъпят върху здравата почва на предварителната подготовка за поставената сложна задача.

Всички амбициозни хора са твърде честолюбиви. Но много от честолюбците са далеч от амбициозното присъствие. Защото нормалната градивна амбиция не се изчерпва от страстно изпитваните желания. Тя е мощно чувство, но и силна воля за победа. Тя е високо самочувствие, но и ненавист към самодоволството, смело летене, но и душевно равновесие, безотказно приземяване на духа в съответствие с реалността. Нейните най-достойни носители са най-изобретателните, но и най-целенасочените, най-организираните, най-трудоспособните. Тя ги пали, но и внася ред, система, определен стил в поведението им. Помага им да постигнат заплануваното своевременно и с възможно най-малък разход на енергия. Тъкмо така те доказват, че устойчивият характер е поне малко по-решаващ от човешката дарба. Тъкмо те ни убеждават, че талантът оцелява и процъфтява, когато волята го подтиква да се развива така, че да разширява просторите за своята изява.

* * *

Комплексираният човек

Често смесват обикновения страхливец с комплексираните хора. А той е доста по-елементарен от тях. Изпитваното от него е по-плитко от техните сътресения дори когато е силно и се проявява твърде шумно. Те са по-сложно, а понякога и по-дълбоко явление от него. Потиснатостта им е не само сравнително постоянна, а и значително по-разнопосочна, отколкото у боязливия им партньор. Тяхното поведение е област на контрастите, на резките обрати, на изненадите, на несъответствията. Те са претъпкани от противоречия, които не подхранват развитието им, а ги карат да се самоизяждат поне временно и частично.

Обикновено, страхливецът се усеща притиснат от външните фактори, от неговата слабост да преувеличава обективните опасности. А комплексираните често се измъчват от обкръжението си, но и от себе си. Угнетяват се от тежкия си характер, от своята мрачна или пък съвсем крехка душа, от разминаването между значителните си амбиции й маломерните си способности. Страдат, защото са много раздвоени в своето отношение към тях самите. Ту се самосъжаляват, ту се мразят, ту си внушават, че ги преследват и ги подценяват, защото им завиждат. Водещото в тях е пълната липса на вярна самопреценка и на последователност в реакциите им, в постъпките им. Редовно се люшкат между такива противоположности като истерията и апатията, въодушевлението и отчаянието, подозрителността и фантазьорството. Стигат до разрушителни крайности в изводите си, в присъствието си, защото почти винаги са лишени от вътрешно равновесие. Чужди са за свободата, но и за мъдростта на духа. Постоянно се колебаят между „да”-то и „не”-то. Понякога обстановката е толкова динамична, че се нуждае от най-целеустременото им включване в нея. Но те и тогава се отпускат или пък се невротизират. Обикновено работата им остава недовършена ту заради техните половинчати, ту заради техните пресилени решения.

Комплексираните често се държат грубо, за да забравят, че са слаби, и да се почувстват малко по-уверени в себе си. Нерядко важничат и се хвалят, за да скрият, че са много раними, много уязвими, и почти никога не вярват достатъчно в себе си. Тъкмо така се опитват да неутрализират фактора, от който се страхуват. Понякога имат навика да се пъчат. Но рухват при първото ни усилие да кажем неприятните истини за съществуването им. Обременени са от своята неоплзотворена и дълго потискана енергия за живот.

Напоследък малките и големите екрани ни заливат с филми, чиито герои се усещат малоценни и си отмъщават, като мачкат обкръжението си.

В комплексираната среда попадат и родени таланти. Те се измъчват, защото мързелът им, слабият им характер или пък обективните обстоятелства са им попречили да докажат на какво са способни и да постигнат поне част от осъществимите си мечти.

Душевно задръстените се движат между скованото и непредсказуемото, неуправляемото поведение. Веднъж се нагаждат към мнозинството като първи послушници. А друг път воюват е него, дори ако то не ги е предизвиквало с нищо и е съвсем добронамерено към присъствието им. Те се оказват ту безразлични, ту истерични спрямо обкръжението си, въпреки че създадената обстановка е напълно нормална, че никой и нищо не им дава поводи да се разкъсват между подобни крайности.

Много от комплексираните се измъчват от слабостта си, защото съзнават, че тя е голяма, че им носи много вреди, но са безсилни да я победят, макар че се борят с нея. Те нерядко изпитват най-хубави чувства към доброжелателя им. Но все се боят, че ще подценят себе си и ще загубят, ако го похвалят.

Душевно задръстените са подозрителни и мнителни. Почти редовно смятат, че са по-нещастни и от най-страдащите по света. Нерядко изпитват чувството, че обкръжението им ги подиграва и ще ги ощети. Обикновено техните ненадейни буйства и техните робски задръжки са плод на психическото им потискане през детството или юношеството им. Обикновено те са живели само в сянката на тиранични, амбициозни или пък бедни, а затова и озлобени родители. По-силният от тях постоянно се е зареждал с душевната им енергия, като им е налагал да го обслужват, като им е натрапвал ту своето умствено, ту своето физическо превъзходство. Той ту неволно, ту съзнателно е мислил вместо тях. Решавал е своите, но и техните проблеми. Затова все им е внушавал, че са му длъжници. Все им е втълпявал, че постигат скромните си сполуки главно или първо благодарение на него и после заради собствените им начинания. Така те все по-често са свикнали да бъдат ехо на властния, пробивния, неудържимия си партньор. Затова са ту нервозни, ту безпомощни, жалки, когато остават съвсем сами в критичната обстановка и няма кой да ги ръководя кой да отговаря за тях, докато се измъкнат от нея.

Особено когато са прекалено чувствителни, емоционални, хората могат да се комплексират не само върху основата на заложеното в природата им или под влиянието на най-близката им среда, а и заради мощния тласък на отрицателните обществени, национални, държавни фактори. Имам предвид например бедността, системно понасяните световни, национални, социални, професионални несправедливости, тежките неблагополучия в семейството, любовта, в сексуалния живот. Естествено е да не си на себе си и да си говориш като лудите, дори да забравиш точно кой си, след като си безработен, след като нямаш пари да си купиш дори извара и се храниш, например, само с марули…

Никога не бива да смесваме комплексираната с деликатната, тактичната жена. Не бива да свързваме нейното сдържано, дори хладно поведение, с липсата на потребности от топла близост и от сърдечни взаимоотношения. Винаги е редно да помним, че тя загубва очарователната свобода на поведението си и се затваря в себе си, когато ние, мъжете, забравяме, че нейната по-крехка природа се нуждае не само от активно, а и от разбиращо я внимание, от нашата сила, но и от кавалерските ни жестове.

Много от душевно задръстените българи са унаследили онези тежки задръжки на народа ни, които са резултат от многовековните ни робства. Особено турските завоеватели, системно и ту жестоко, ту пренебрежително, са ни внушавали, че сме непълноценна нация. Искали са да ни втълпят, че можем да оцелеем само ако сме управлявани от тях. Притискали са ни да сме им признателни за тяхното благоволение да мислят за себе си, но и за нас. Раздували са недостатъците ни. Хокали са ни като некадърници, макар че са живеели на гърба ни. Хулили са ни даже за безобидните ни грешки, минуси. Така са целели да подбият самочувствието ни като народ. Така са се стремели да ни владеят по-лесно, по-продължително. Защото какво остава от човека, когато го лишиш от вярата в силите му, когато отнемеш правото му на свобода в избора на начините да се осъществява?!

Можем ли да се освободим от дълбоките си лични комплекси? Много трудно! И все пак волята и духът са в състояние да ни спасят от тях, ако се домогваме до повече успехи, като оползотворяваме достойнствата си в максимална степен.

Горещо съветвам комплексираните да избягват себеподобните си. Защото, когато се съберат на едно място, те често стигат до трагични земетръсни положения. Препоръчвам им да търсят жизнерадостния партньор и да се вдъхновяват от хумора му. Защото смехът е едно от най-силните външни въздействия върху нас. Той най-добре отпушва задръстените души. Помага им да се освободят от натрупаната отрицателна енергия и да се отдадат на положителните си изживявания.

Историята на Родоския колос интерпретирана от холандския художник Мартен ван Хемскерк (Marten van Heemskerck; 1498-1574). Снимка: wikimedia.org* * *

Грандоманът

Грандоманът е непроходимият, а затова и необитаваният човек. Той не допуска до себе си никого освен съгласилите се да го обслужват безпрекословно и безшумно. И най-близките му общуват с него частично. И към тях той се отваря само по силата на неизбежността. Той често не харесва, а търпи децата си. Изпълнява задълженията си към тях хладно или малко по-великодушно, но ако те го обожават и му се подчиняват като слуги. Защото той поначало обича само себе си. Отегчава се от всички. Даже опитите да го хвалим му досаждат, ако не са извършени според вкуса му, ако не съвпадат с онова, което му се иска да чува за себе си. Трудно ще дишаме, ако живеем и ако работим с него, ако сме зависими от волята му. Той нервничи и ни гледа страшно, докато му доверяваме проблема си. Никога не забравя да ни внушава, че желаем повече, отколкото ни се полага. Все повтаря, че следва да сме по-скромни и да знаем къде е мястото ни, както всяка жаба трябвало да си знае гьола. Все изтъква, че не е нужно да посочваме положителното у нас. Заявява, че щял да го забележи, без да му напомняме за него, ако реши, че то заслужава височайшето му внимание.

Ако сме колеги или стари познати и се срещнем на улицата, грандоманът ще се направи, че не ни вижда, и мигом ще се вторачи в някоя витрина. Речем ли да го спрем, ще подхвърли една дума, без да ни погледне, като ускори хода си. Ще се намръщи и ще съобщи, че сме го бавели, че щял да закъснее за важните си срещи. Отговаря на особено настоятелните ни въпроси в движение и като подхвърля думите си през рамо.

Грандоманът нерядко е съвсем затворен човек. Често е ту безмълвен като балсамиран, ту сприхав и вкиснат. Дава баналните си отговори на нашите сложни въпроси толкова пренебрежително, надменно, че се чувстваме простаци, макар че може да сме изключително умни, поне в сравнение с неговите мозъчни зачатъци. Той редовно разтегля устните си присмехулно още преди да сме споделили нещо. Бърза да подчертае, че никога не допуска да го изненадаме с разсъжденията си. Държи да изтъкне, че винаги знае какво ще му кажем. Все ни предупреждава, че трябва да слушаме повече и да приказваме по-малко. Внушава ни, че сме попаднали в професията му, без да имаме нещо общо с нея. Засмива се ехидно, подигравателно, ако бъдем пренебрегнати, оскърбени, унижени от някого и особено ако нашите неприятности работят в негова полза. Ако е наш ръководител или просто е един от високопоставените чиновници с решаващи пълномощия, той винаги ни посреща като нетърпими досадници. Случва се да бъде формално любезен и да обещае, че ще се занимае с нашето искане. Ала никога не уточнява кога ще ни удостои с благоволението си. Потърсим ли го по-късно по повод на ангажимента му към нас, той се чуди защо го безпокоим. Буквално отрича, че е поел задължението да вникне в положението ни. Никак няма да се смути от прочувствените ни слова, от усилията да го трогнем, като му напомним, че и ние се стремим да живеем като зачитани същества. Само ще каже, че всеки трябва да се простира според чергата си. Ще заяви, че не сме от незаменимите, за да му губим времето, като си въобразяваме, че сме целунати от благосклонната съдба.

Грандоманът е пренавит робот с колосано лице. Изненадва ни със сатанинските си гримаси и свирепите си погледи, когато заприказва за съперниците си. Настръхва, а често и кипва като завряла вода, когато някой дръзне да посочи техните успехи и се осмели да отбележи, че те го превъзхождат с приносите си. Ненавижда ги, особено ако те са били негови студенти и отдавна са се оказали далеч по-дълбоки в откритията си, макар че са много по-млади и не разполагат с неговите научни титли, административни връзки. Той системно се вбесява от тях. Дори денонощно повтаря, че ги поставя между смешните клоуни, особено ако те за разлика от него са чужди за претенциозните му прояви и са искрени, чистосърдечни, естествени. Ехидно твърди, че щом им кажел нещо критично, но и съвсем нормално, те веднага се изпотявали и ставали физически противни, защото все мислели, че ги подиграва.

Франциско Гоя (1746-1828) - „Колко е златоуст” (Capricho № 53: ¡Que pico de oro! de Goya, serie Los Caprichos; 1799). Снимка: wikimedia.org* * *

Демагогът

Една от най-разновидните форми на лъжите в днешното ни време е парфюмираната безсрамна демагогия. Тя олицетворява противоречията между изречените думи, прикриваните замисли и делата на тъмно.

Демагогът е най-прикритият и най-застрахованият лъжец. Той говори едно, мисли друго и върши трето нещо. Хитър е, а нерядко е и достатъчно интелигентен. Най-малкото е поне по-умен от най-често срещаните измамници, от любителите на изгодните, но и баналните измислици.

Когато е един от най-добрите в изкуството да ни подвежда, демагогът умело съчетава предимствата на ораторското творчество с играта на актьора в живота. Обикновено той се стреми да печели, като се бори да попадне между уж безпристрастните арбитри. Все подчертава, че иска да е неутрален, а затова и възможно най-справедлив в изводи, в решения, в постъпки. А всъщност се съюзява само или главно с по-силните от себе си. Все заявява, че съжалява губещите, въпреки че надушва фаталното сгъстяване на облаците над тях и дори подпомага провала им в интерес на личните си сделки. Лицемерен е. Може да ни целува даже когато ни презира, щом тази стъпка му отваря път към успеха. Той бурно ругае онова, което желае, но никога не може да постигне, като се старае да бъде възможно най-обоснован в отрицанието си. Системно изобличава мошениците. Така цели да скрие, че следва методите им и че разчита на подкрепата им поне в отделни моменти.

Демагогът ни посреща с патетичната молитва за тържеството на благородните принципи. Обикновено е разточителен и шумен в изявленията, но и много прикрит в делата. Избягва конкретните и търси абстрактните разговори, щом става дума не за неговите, а за общите интереси. Ние го питаме с какво може да полезен за обществото в настоящето ни. А той се разсейва и започва да приказва за най-славните мигове от историята на нацията, за безсмъртната роля на саможертва в името на дълга. Отклонява неудобните му въпроси, като сменя темата на спора или като ги омаловажава с изобилие от сладки слова. Речите му системно са празни, но и разкрасени от имитацията на силните вълнения, от тръпката в гласа, от драматизма в леда. Често ни спечелва за себе си, като заявява, че е отчаян от мръсниците, че предпочита да губи, отколкото да слиза до долнопробното им равнище и да затормозява обкръжението си. Нерядко влиза в ролята на лъжегероите.

Демагозите често прикриват лакомията си и отклоняват вниманието от грабежите си, като плачат за нямането на народа. Говорят все от негово име, макар че не го чуват и не го виждат, особено ако заемат най-високите етажи на властта.

Демагогът се кълне, че мисли за нас като за себе си, че възприема болката ни като своя, че страда за всички несправедливости в живота. Често настоява да паднем на колене пред светците. Съветва ни да не мислим само за стомаха си, точно когато се бори да представи нашите успехи като негови и да ги присвои. Ще трябва да признаем, че той е не само хитър, а и твърде ефектен. Обикновено е посредствен като създател на блага, макар че и талантливи хора притежават много от недостатъците му и се изкушават от тактиката му, поне в отделни моменти. И доста от тях влизат в неговата роля, като я доят в своя полза, като ощетяват други хора.

Демагогът владее себе си отлично. Разпределя вниманието си между многото изгодни обекти с голяма лекота. Оползотворява всички обективни условия за личните си сполуки. Щом се събере с най-близките си съюзници, с тайните си съветници, той се хвали с умението да омагьосва наивниците и се разтапя, докато се радва на себе си.

Демагогът представя единичните факти като типични. Плаща и организира или пък тълкува анкетите така, че да потвърждават изгодните му гледни точки. Щом не споделяме защитаваното от него, той се залавя да ни внушава, че сме подведени, защото нямаме горчивия му опит. Тъкмо тогава бърза да ни увери, че ще спечелим, ако му се доверим. А уж все настоява да запомним, че достойният човек е самостоятелен в решенията си, дори когато е много объркан и е принуден да се съветва с партньорите си.

Щом вземат властта в свои ръце, много демагози се оказват не само коварни, а и деспотични. Все ни умоляват да ценим търпимостта и широтата в мисленето, в поведението. А притискат различния от себе си ту с обещания, ту с прегръдки, ту с тихи закани и шумни предупреждения за липсващи опасности. Тяхната прехвалена демокрация отхвърля всякакви принципи и ги освобождава от всякакви задължения. А е известно, че истинското демократично присъствие съчетава свободата с поетата отговорност за думите и особено за делата.

Понякога демагозите са крайно опасни. Тогава дори най-прозорливият чувства, но дълго не може да докаже двуличието им. Тогава най-хитрите от тях се осланят на природния си дар да изглеждат обаятелно и лъчезарни, макар че са бездушни или поне много хладни натури. Тогава мнозинството е глухо и сляпо за играта им, дори когато тя се свежда до баналните преструвки.

Понякога демагогът успява да извърти фактите в своя полза, макар че те го уличават в углавни престъпления. Тогава той се изкарва жертва на интриганти или на всесилни мръсници.

Най-амбициозните между посредствените демагози не казват съ­ществени неща. Приказват свободно, гладко, но все общо, а често и съвсем празно. Словесното им разточителство прилича на боксиране с въздуха. Оказва се нещо като тържествено разбиване на отворени врати. Но то печели лековерния, защото е придружено с многозначителни паузи, с морни въздишки, с разкрасени изрази в стила на стихосбирките и на песнопойките.

Демагогските словоизлияния нерядко минават покрай ушите ни, макар че са произнесени с тържествено лицеизражение или че са положени на хартията чрез ловкото танцуване на перото.

Демагозите с лекота ни уверяват, че бялото е черно. Опитват се да ни внушават, че изгодното им зло е привидно, че то е добро обещание, но събужда широка съпротива и е свързано с неприятности като всяко начало. Те все се стремят да омаловажат значителния си провал за сметка на всички. Представят го за тежък, дори остро драматичен, но единствено възможен път към толкова необходимия утрешен успех на обществото.

Демагозите прикриват тежките си вини, като предлагат да разследват чуждите престъпления.

Никога демагогията не е заливала света както през днешното време. Сега тя е едно от най-главните оръжия на възхода в областта на икономиката и политиката. Първите сред управляващите и техните най-доверени съветници се скъсват да възхваляват защитата на човешкото право, макар че го погазват понякога явно, но най-вече хитро, на тъмно. Безкрайно любезните им речи отклоняват вниманието от факта, че тъпчат мнозинството, че създават условия за угояване на богатото малцинство, че хранят големите си страни, като смучат суровини и евтина работна ръка от малките народи. Фалшът на водещите сегашни богаташи, и особено държавници, е толкова типичен и широко проявяван, че започва да смущава дори най-наивните хора и ни кара да предпочитаме не него, а откровенията на жестокостта. Защото той пълни главите ни с много илюзии и ни разбива, като създава предпоставки да затъваме в убийствени разочарования.

* * *

Снобизмът

Снобите са едни от най-суетните и най-самолюбивите същества. Мечтаят да са много известни. Но понеже нямат качества да си създадат име на знаменитости, те се озлобяват и се преструват, че презират мнението за тях, че уважават само становището на себеподобния им. Но те така или иначе са толкова амбициозни, че не пропускат случая да влизат в ролята на природни скъпоценности. Между тях има интелигентни и дори мислещи хора. Обикновено те притежават знания, но само в областта, която ги интересува, А тя е твърде тясна и засяга преди всичко съвременните явления, модата в художественото творчество, в ефектния светски живот.

Снобите не обичат овластения заради усилията му да флиртува с народа, когото те иронизират, защото мразят всяко мнозинство и си въобразяват, че представляват пълноценното малцинство. Ала когато имат личен интерес, те търсят политическата класа и дори я ухажват. Стремят се да спечелят нейното покровителство, като я убеждават, че олицетворяват новото мислене, откривателското общество. Те я подтикват да се съветва с тях, ако иска да бъде запомнена като закрилница на свободните и най-напредничавите умове, като враг на консервативните, изостаналите. Тъкмо по този начин те се опитват да пробутат сътвореното от тях и да умножават материалните си придобивки.

Снобите държат да се знае, че превишават многократно не само редовите хора, а и онзи особено надарен, високообразован, дълбок интелект, който разголва посредствеността им и воюва с напъните им да се самоизтъкват чрез медийните си клакьори. Те искат да се наложат едва ли не като звезди на небосклона. Желаят да диктуват критериите за постиженията в професиите им, особено ако се изявяват в художествената област. Все твърдят, че обществото ги подценява, защото са го изпреварили, защото то е безсилно да разбере сложния им живот. Все се стараят да внушават, че ще бъдат признати през близкото бъдеще, тъй като живеели с мисълта за него и подготвяли идването му.

Снобите често заявяват, че създаденото от тях се подминава, защото воюва с елементарните професионални изяви и прониква в сложността на неизвестностите.

Вярно е, че много големи открития се приемат трудно, чак докато обществото свикне с присъствието им и проумее същността им. Но снобската дейност смесва новото с отклонението от нормалното, от хармоничното.

Снобите не са родени творци. Обикновено те са имитатори в създаването на ценности. Често са претенциозното ехо на едни от търсещите големи дарования.

В поведението на снобите надделяват позата, изкуственият театър, загъването в безтегловните външни ефекти. Искреността ги дразни, а често и ги вбесява. Те бягат от нея. Предпочитат да бъдат възприемани дори като неприятни особняци, отколкото да са естествени, добросърдечни. Така пак целят да се отделят от простосмъртното население и да се поставят над него. Ледената, а често и отровната ирония е любимото им оръжие. Редовно се подиграват на импулсивния, спонтанния талант. Нерядко споделят, че им простее, че е смешен роб на чувствата си, че не може да се владее. Така се надяват да подбият самочувствието му и да го компрометират, особено ако той е мощно превъзхождащият ги съперник в професията им.

Снобите настояват да се знае, че мразят ролята и силата на човешките страсти, че издигат в култ хладния ум. Представят като жертва на животинските инстинкти своя умен, но и особено емоционален антипод, опонент, враг. Ала те нерядко стават истерични, щом безплодните им опити да ни изненадват с присъствието си се окажат напразни. Те съзнават, че ще разберем колко са посредствени, ако се показват такива, каквито са. И затова именно се напъват да ни учудват с изявленията си, с постъпките си. Вечно се стремят да ни внушават, че са непредвидими, непредсказуеми, че никога не можем да допуснем какви големи мисли кълнят в главата им. Те обичат да шумят около себе си оглушително, но без да се изразходват физически. Обикновено се изтъкват хем предизвикателно, хем нехайно, небрежно, а често и съвсем пренебрежително. Постоянно подчертават, че са отегчени от околната хорска среда, че никога не я допускат до себе си.

Снобите отхвърлят нашето становище за хора, за различни явления, даже и когато вътре в себе си са съгласни с него. Заливат ни с гримасите на високомерието си, ако допълним техните с нашите наблюдения, изводи. Тогава нерядко определят черното като бяло и бялото като черно. Или пък изричат нещо идиотско само за да подчертаят, че нямат нищо общо с бедните духом. Държат да се почувстваме глупави, прости и когато сме много умни, отлично образовали, дори широко и обществено признати авторитети. Все заявяват, че се чудят как можем да им задаваме нашите съвсем основателни въпроси, които те обаче оценяват като излишни, защото съдържали отговора си и губели времето им.

Снобите мразят всяка традиция, защото все искат да ги запомним като автори на последната дума, в която и да е област на човешкото творчество. Редовно твърдят, че основните вечни закони и основните вечни принципи на човечеството спирали развитието и били защитавани от сънливите същества, от чуждите за чудесата на творческата фантазия. Теоретически те воюват с клишираното, регламентираното, предполагаемото мислене. Но фактически житейските им възгледи и професионалните им дейности са плод на техния парфюмиран догматизъм. Те водят борба дори с непоклатимата логика, с ясното формулиране на сложните истини, с хармонията между средствата и целите в различните дялове на труда и особено в областта на художествената култура. Тръбят, че са свободни и артистични, а всъщност са хаотични, колкото драстични, толкова и плитки в работата си. Резултатът от художествената им дейност, например, е следствие от насилването, а не от вдъхновението на природата им.

Героите на снобските стихосбирки, романи, пиеси, картини, филми, спектакли почти винаги са далеч от човешкото в човека. Те се оказват ту ледени „роботи”, ту истерични ексцентрици. Тяхната психика нерядко е изкривена или поне е толкова изместена, че попада между най-угнетяващите ни медицински случаи. За нещастие тези продукти на болнавото уж художническо въображение нерядко се хвалят в журналистическите среди. Техни представители от печата и особено от радиото, от телевизията, почти възвеличават снобската подмяна на оригинала с фалшификата, защото нямат нито свое мнение, нито нужните знания. Те смятат, че ще минат за много прости, изостанали, консервативни, ако кажат, че снобските предизвикателства са безтегловни.

Снобът от художествените среди често предпочита да мине поне за луд, а даже и за извратен, отколкото да бъде възприеман като редови, обикновен творец. Той се подиграва на художествените ценности, които са достъпни за всички, без да са наивни, елементарни. Нерядко отхвърля истината, макар че тя боде очите му и се вижда дори от най-изостаналите в умствено отношение.

Снобът притежава крайно едностранчив житейски опит. Почти винаги е лишен от достатъчно преживени лични наблюдения върху света. Затворен е в тясната си приятелска среда. Всъщност той е толкова голям егоист, че не може да почувства близки дори обожаващите го единомишленици.

Снобът обича да ни изненадва с контрастите, неочакваностите, обратите в поведението си. Често преминава от изтощителната излиятелност към словесните недомлъвки. Вие нерядко забравяте думите му и занемявате, защото неговите многозначителни паузи показват, че не сте желаните му събеседници.

Снобите са надменни, дори непроходими. Вечно ни уверяват, че мощно изпреварващият ги съперник в професията им печелел големи признания не защото е умен, надарен, а само защото бил зверски амбициозен и чудовищно трудолюбив. Те почти системно се опитват да ни унижават, като ни характеризират така, че се питаме дали става дума за нас или за съвсем други хора. Защото казаното от тях за нас няма нищо общо с индивидуалността ни.

Снобът често показва, че се гневи от общуването с лицата извън приближената му среда. Дори изтъква, че те замърсяват въздуха за дишането му. Подчертава, че те губят времето му, крадат заложеното в него. Този завършен индивидуалист редовно се самонаблюдава и се анализира като звезда. Може да забрави уж близката си душа, единствено, по време на нейния престой в болницата. Ала изписва лекарства от чужбина за болната си котка и я погребва едва ли не като държавническа фигура. Той се вълнува повече от скъпите си вещи и животни, отколкото от човеците. Те нерядко го привличат повече даже и от собственото му дете. Отначало рожбата му често е отглеждана неговите родители. По-късно, той ту съзнателно, ту неволно я превръща в ехо на себе си, в копие и в огледало на същността си, на любимите си навици. Затова тя се изгражда като буквалното му допълнение. Тя му се възхищава, като му подражава и като се подчинява на капризите му. Оттам-нататък тя обикновено се превръща в още по-маниакална фигура от него. Дори започва да се гаври е високото му самочувствие без покритие и да го изнудва в услуга на болните си амбиции.

Обикновено снобите изтъкват, че имат забележителна култура, макар че често черпят знанията си не от дълбоките книги, а само от кратките речници, справочници, енциклопедии, дори когато трябва да опознаят и да усвоят някои от най-сложните тънкости на професията си. Те нерядко гледат да не пропускат правителствените приеми и особено коктейлите в посолствата. Така искат да се сближат с представители на най-развитите държави, които не им излизат от главата и които ги карат да се озлобяват, защото не са се родили в тях, и намират, че тъкмо по тази причина са се лишили от възможността да станат световноизвестни, като покажат, че са блестящи в професионалните си изяви.

Снобите се рекламират, като съобщават, че уж големите им постижения били подценени в отечеството им, но се радвали на изключително горещ прием зад граница. Понякога те се домогват до превода на отделни свои книги, до даване на концерти и до правене на театрални постановки в напреднали страни чрез упорито създавани задгранични връзки в богаташки и овластени среди. Лъжат, че тамошната публика била захласната в откритията им. А ние, скоро след това, научаваме, че са били удостоени с внимание само от родните им посолства, от емигриралите им сънародници.

Снобите имат претенция да бъдат възприемани като неповторими индивидуалности. Но ако попаднете сред тях, ще разберете, че са напълно еднакви в речника си, в обноските си, в начина на мисленето си, в номерата за самоизтъкването си. Всички те са готови да те сринат, дори ако съзнават, че си обществено полезен, само защото не си им приятен на вид иди просто защото не ги обожаваш н не желаеш да ги допълваш. Те са роби не на трайното си отношение към света, а на своите настроения и случайни хрумвания. Определящото за тях е не какъв е фактът, а как са се чувствали, когато са се сблъскали с него. Увличат се много повече не от съдържанието, а от играта на думи, от диалога, в който преобладават не свежите мисли, а изкуствените фрази.

Уж учените между снобите затъват в мъглявата, натруфената, обременената, измъчената фразеология, особено ако се трудят в хуманитарните направления. Тя прикрива бедното им мислене. Те имат слабостта да ни убеждават, че са новатори, откриватели, като ни плашат с ребусите в словесните си изяви. Отличават се с недостатъка да крадат неизвестния труд на авторитетен чужденец, като предават издиреното от него с онези свои слова, които могат да минат за сложни само защото са крайно усукани и смайват наивните читатели, зрители, слушатели.

Снобите редовно твърдят, че общоприетото е отегчително, изчерпано. Уверяват ни, че новото остарява, преди да се оформи и да се превърне в част от качествения живот. Настояват да се помни, че интересните и заслужаващите да живеят са не постоянните, а непостоянните хора. Заявяват, че вярата е слабост на тъпака. Защото те възприемат оптимизма като болест на наивника иди като затлъстяване на примитивното съзнание.

Снобът е възможно най-противният скептик. Системното отричане на почти всичко извън личните му или себеподобните му изяви е начинът му да внушава, че превъзхожда огромното мнозинство, че е чужд за нагаждането към ниските критерии, че защитава не тях, а скъпоценните си импровизации.

______

Текстът е публикуван с любезното приятелско разрешение на проф. Юлиан Вучков.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1722-philosophia-na-givota-ambiciata-kompleksite-grandomaniata-demagoiata.html

Academy launches 2015 Student Academy Awards® Competition

The 42nd Student Academy Awards presentation will be held on Friday, September 18, at the Academy’s Samuel Goldwyn Theater in Beverly Hills. Credit: Richard Harbaugh / ©A.M.P.A.S. Winners eligible for Oscars®. Academy highlights the next generation of filmmakers.

LOS ANGELES. The Academy is now accepting entries for its 2015 Student Academy Awards competition. All Student Academy Award® (SAA) winners become eligible for Oscars consideration, announced oscar.org. The 42nd Student Academy Awards presentation will be held on Friday, September 18, at the Academy’s Samuel Goldwyn Theater in Beverly Hills.


Beginning this year, students are able to submit their films online using FilmFreeway, a widely used festival and competition platform. Also new this year, the entry deadline has moved to June 1, and the awards ceremony date has been changed from June to September to better align the competition with the academic calendar.

Documentary film winner Helen Hood Scheer prior to the 41st Annual Student Academy Awards® 2014 in Hollywood . Credit: Richard Harbaugh / ©A.M.P.A.S.Past winners have gone on to receive 47 Oscar nominations and have won or shared eight awards. Two previous Student Academy Award winners received 2014 Oscar nominations: J. Christian Jensen, a 2014 Silver Medal winner, received a nomination for Documentary Short Subject for White Earth, and Talkhon Hamzavi, a 2013 Silver Medal winner, received a nomination (with Stefan Eichenberger) for Live Action Short Film for Parvaneh. Past Student Academy Award winners include such acclaimed filmmakers as Pete Docter, John Lasseter, Spike Lee, Trey Parker and Robert Zemeckis.

Awards & Prizes

Gold, Silver, and Bronze Medal Awards (which include cash grants of $5000, $3000 and $2000, respectively, and a trip to Los Angeles for SAA Week) may be given by the Academy of Motion Picture Arts and Sciences (©A.M.P.A.S.) in recognition of outstanding achievements in student filmmaking in each of five categories: Narrative, Animation, Alternative, Documentary and Foreign.

Student Academy Awards Submission Categories

1. Domestic Categories:

a. Animation – Animated films may present an original narrative story, an existing story or fable, or an exploration of a mood or thought. Either comical or serious, they usually fall into one of two general fields – character animation or abstract animation. Various techniques include cel animation, computer animation, clay animation, stop-motion, pixilation, cut-out pins, camera multiple-pass imagery, kaleidoscope effects, and drawing on the film frame itself. Winning Animation films are chosen by judging the product as a whole, as well as the artistic and technical skill of the filmmaker in whatever motif or animation technique the student has chosen.

Narrative film winner Yulin Liu. Credit: Richard Harbaugh / ©A.M.P.A.S.b. Documentary – Documentary films are nonfiction visual essays that seek to present historical subjects, current social or political issues, or specific human experiences in such a way as to have a dramatic impact upon the viewing audience. Documentaries may be filmed in the cinéma vérité style where camera and microphone merely record the event without injecting the comments or subjective conclusions of the filmmaker, or may be a reenactment. In the latter case, the distinction between dramatic and documentary film lies in the fact that while dramatic film is fictional, documentary film deals with factual situations and circumstances. Winning films in this category are chosen on the basis of artistic technique, as well as the ability of the documentarian to fashion reality into a film essay which leaves the audience better informed and/or moved.

c. Narrative – Narrative films strive to portray life, a character or a narrative story much the same way a novel does, but within the context of an audiovisual medium. Past narrative films by students have included, but were not limited to, dramas, comedies, musicals, and many other story oriented genres. Winning entries in this and all other categories reflect the merit of the film when viewed as a whole, as well as the professional execution of its component parts, such as script, dialogue, direction, cinematography, lighting, acting, editing and scoring. Narrative category films may be adaptations of existing pieces of literature or original stories written by the student filmmaker.

d. Alternative – Films submitted in this category must not be candidates for any other category. Alternative films extend traditional cinematic boundaries and conventions of expression. These films employ progressive aesthetic and/or technical elements. These films convey a reinterpretation of traditional structural components such as story, imagery, words, time, space, motion, sound, light and color. These films often expand the language of cinema. This category is not meant to be a „catch all” category for films that lack structure and/or craftsmanship. The Academy strictly evaluates if films submitted in this category are appropriately Alternative.

2. Foreign Category:

Submissions to the foreign category can be from any of the categories listed in the Domestic Category. However, submission are limited to one per eligible school.

Animated film winner Wesley Tippetts. Credit: Richard Harbaugh / ©A.M.P.A.S.* * *

The Student Academy Awards U.S. competition is open to all full-time undergraduate and graduate students whose films are made within the curricular structure of an eligible accredited institution. In the Foreign Film category, eligible schools are allowed to submit one film to the competition. The deadline to submit entries is Monday, June 1, 2015.

In 1972, the Academy established the Student Academy Awards to provide a platform for emerging global talent by creating opportunities within the industry to showcase their work.

* * *

Student Academy Awards School Eligibility:

1. Domestic (U.S. based) accredited by one of the following agencies:
a. Middle States Association of Colleges and Schools
b. New England Association of Schools and colleges
c. North Central Association of Colleges and Schools
d. Northwest Accreditation Commission on Colleges and Universities
e. Western Association of Schools and Colleges
f. Southern Association of Colleges and Schools

2. Foreign Schools (Non-U.S. based) must be a member of Centre International de Liaison des Ecoles de Cinéma et de Télévision – CILECT (The International Association of Film and Television Schools).

Complete rules and a link to the online submission platform are available at www.oscars.org/saa.

Foreign film winners Lennart Ruff (left), Hadas Ayalon (center) and Peter Baumann. Credit: Todd Wawrychuk / ©A.M.P.A.S.* * *

The 2014 Student Academy Award® winners are:

Alternative

Gold Medal: Person, Drew Brown, The Art Institute of Jacksonville, Florida;
Silver Medal: Oscillate, Daniel Sierra, School of Visual Arts, New York.

Animation

Gold Medal: Owned, Daniel Clark and Wesley Tippetts, Brigham Young University, Utah;
Silver Medal: Higher Sky, Teng Cheng, University of Southern California;
Bronze Medal: Yamashita, Hayley Foster, Loyola Marymount University, California.

Documentary

Gold Medal: The Apothecary, Helen Hood Scheer, Stanford University;
Silver Medal: White Earth, J. Christian Jensen, Stanford University;
Bronze Medal: One Child, Zijian Mu, New York University.

Narrative

Gold Medal: Above the Sea, Keola Racela, Columbia University, New York;
Silver Medal:
Door God, Yulin Liu, New York University;
Bronze Medal:
Interstate, Camille Stochitch, American Film Institute, California.

Foreign Film


Gold Medal: Nocebo, Lennart Ruff, University of Television and Film Munich, Germany;
Silver Medal:
Paris on the Water, Hadas Ayalon, Tel Aviv University, Israel;
Bronze Medal:
Border Patrol, Peter Baumann, The Northern Film School, United Kingdom.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1721-academy-launches-2015-student-academy-awards-competition.html

Стефан Стамболов ни пита и днес: „Ей, народ поробен, що си тъй заспал?”

Фотография на Стефан Стамболов от 1880 г., публикувана през 1910 г. в книгата „Строители на съвременна България” от Симеон Радев (1879-1967). Снимка: wikipedia.org СОФИЯ. Книгата „Ей, народ поробен, що си тъй заспал?” с поетични творби на големия български общественик и политик Стефан Стамболов (1854-1895) се появява между две годишнини – 160 години от неговото рождение и 120 години от трагичната му смърт, казват от издателска къща „Изида” с чието лого излиза сборника. Вярно е, че през последните двайсетина години името и държавническото дело на големия българин – една от най-ярките личности в обществения и политическия ни живот в края на XIX в. – бяха реабилитирани, но като че ли и поетическото му наследство има нужда от реабилитация и преоткриване, защото то е част от историята на българската поезия и раждането на новата българска литература през епохата на Възраждането, допълват съставителите на книгата.


Революционер, политик и държавник, председател на Народното събрание (от 1884 до 1886 г.) и министър-председател на Княжество България (от 1 септември 1887 до 31 май 1894 г.), Стефан Стамболов е най-влиятелната личност в годините след Освобождението…

Като младеж една циганка му предсказва, че ще стане „голям човек”, но ще умре „на улицата” и сякаш под знака на това фатално предсказание минава животът му. Роден е на 12 февруари 1854 г. в Търново, учи в Духовната семинария в Одеса, но след завръщането си попада сред българските революционери. Става апостол на Търновския революционен окръг, организатор на Българското опълчение, а по-късно – и на Кресненско-Разложкото въстание. Като политик, член на Либералната партия, а по-късно и лидер на основаната от него Народнолиберална партия, стига до най-високите постове в държавата. По време на неговото управление България изживява невероятен икономически подем, но след скалъпен скандал, той пада главоломно от върха (през май 1894 г.) и година по-късно е брутално убит в центъра на столицата. Според някои изследователи, зад покушението стоят чиновници от най-високите етажи на тогавашната държавна власт и атентата е извършен със знанието на княз Фердинанд I (Ferdinand von Sachsen-Coburg und Gotha; 1861-1948).

Името на Стамболов остава не само в историята, но и на литературата. В годините на националноосвободителните ни борби стиховете му възпламеняват сърцата и душите на българите, знаят се наизуст, пеят се и се разпространяват от уста на уста. Той е „съавтор” не на кого да е, а на гениалния Христо Ботев (1848-1876). Общата им книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” (издателство „Знаме”; 1875) има особено силно влияние и въздействие върху българите в онази епоха. Талантът на Стамболов е необикновен – той пише ясно, директно, а стиховете му окриляват и влизат в сърцата на българите…

Автор: Стефан Стамболов; заглавие: Ей, народ поробен, що си тъй заспал?; брой страници: 96; корица: мека; ISBN 978-619-704-021-0; цена: 5 лв. Снимка: © ИК „Изида”Истински химни на възправящия се народен дух са стихотворения като „Марш” и „Возвание”, в които са четем знаменитите му строфи:

Не щеме ний богатство,
не щеме ни пари,
искаме свобода
с човешки правдини.

и

Ей, народ поробен,
що си тъй заспал?
Ил живот свободен
теб не ти е мил?..

Любопитно е, че поставени и в съвременен контекст, много от тези поетични фрази зазвучат удивително съвременно – като упрек към безразличието на днешния българин към обществените дела, към търпението и примирението му. Затова издаването на стиховете на Стамболов днес е необходимо – от една страна, за да бъде преоткрит и като поет големият български държавник, а от друга – стиховете му продължават да бъдат актуални днес и имат какво да кажат на съвременния читател, казват издателите.

Новата книга със стиховете на Стефан Стамболов събира поетическото му наследство, като представя не само песенните, но и по-обемните му творби като „Долабан войвода”, „Баща и син”, „Годината 1876” и „Певец”. Изданието, което вече е в книжарниците, е спечелило конкурс на Министерство на културата.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1720-stefan-stamboov-ni-pita-i-dnes-ei-narod-poroben-sto-si-tai-zaspal.html

viennacontemporary will again be a unique mix of art from the East and West

Christina Steinbrecher-Pfandt, artistic director of viennacontemporary, and managing director Renger van den Heuvel in Marx Halle. Photo: © viennacontemporary.atAround 90% of the galleries which participated in the fair last year have affirmed their intention to take part in viennacontemporary this year. - says artistic director Christina Steinbrecher-Pfandt.

* * *

Renger van den Heuvel, managing director:More than 200 collectors have confirmed their participation in this year’s viennacontemporary…”

* * *

VIENNA. Organized by the team of VF Betriebsgesellschaft mbH, spearheaded by artistic director Christina Steinbrecher-Pfandt and managing director Renger van den Heuvel, viennacontemporary, Vienna’s international art fair at the interface of East and West, will take place from 24 – 27 September 2015 at Marx Halle (Karl Farkas Gasse 19, 1030 Vienna).


Having adopted a new name and venue, the organizer, VF Betriebsgesellschaft mbH, continues to further develop the international fair for contemporary art and, thus, strengthens the importance of Vienna as an international market place for art.

Our commitment to viennacontemporary is unbroken. I have one great vision: viennacontemporary, without a doubt the leading art fair for CEE, aims to mediate between East and West and considers itself a platform for meeting and discussion. The success of our operation in 2014 clearly proved how important that is. Today I can say with pride: our art fair in Vienna is one of the most important platforms in Europe for the established art markets of the West and the more recently developing markets of Eastern, South-Eastern and Central Europe. My company RDI Group as the main shareholder of viennacontemporary is fully committed to this idea.” – says Dmitry Aksenov, founder and chairman of the board of RDI Group and chairman of the board of viennacontemporary.

With viennacontemporary we will continue the successful groundwork that our team and us laid during the past three years and consistently pursue the concentration process in all areas which, particularly last year, has been very warmly received by collectors, Christina Steinbrecher-Pfandt, artistic director of viennacontemporary explains with reference to the change in name and venue. Around 90% of the galleries which participated in the fair last year have affirmed their intention to take part in viennacontemporary this year. Besides a well-balanced mix of galleries form the Western hemisphere as well as young and established galleries from focus regions, we will expand our successful program with international collectors by integrating additional foci such as corporate collections. Thus, we are able to offer new, intriguing approaches to collecting contemporary art, Christina Steinbrecher-Pfandt outlines the current state of applications and the planning of talks and discussions to take place at viennacontemporary 2015.

We have taken part in Viennas international art fair twice. The unique mix of art from Eastern and Western Europe attracting an interesting selection of international collectors as well as all major Austrian collectors, serves as an extraordinary basis in order to establish new contacts. As an additional benefit, this also translates into good sales, which makes us very optimistic as regards the upcoming fairs. Therefore, we look forward to coming to viennacontemporary this year, Markus Peichl from Galerie Crone/Berlin says with reference to the concept of viennacontemporary at Marx Halle.

Marx Halle is situated in the heart of Vienna's new creativity quarter Neu Marx, which is home to more than 100 enterprises from the media, creativity and research area. Photo: © viennacontemporary.atContinuing and expanding successful program formats in terms of quality

I am particularly pleased that the Austrian Federal Chancellery has agreed to continue to support the presentation of young Austrian art positions in ZONE1 and has invited international curators to Vienna in order to give them the chance to get to know the up-and-coming local art scene, Renger van den Heuvel announces. Moreover, ZONE1 will be expanded in 2015. For the first time, also international galleries will be given the chance to present young art positions at special conditions at the 25m² sized booths. Also the cooperation with departure, the creativity center of Vienna Business Agency and Vienna galleries as regards curated by_vienna will be continued with a separate program point in viennacontemporary’s talks series and with guided tours of participating galleries. The mix of presentations of international galleries and the offer of Viennas art institutions will give an incomparable insight into the local art scene for our international guests, which we are eager to further develop together with our partners, Renger van den Heuvel points out as regards viennacontemporary’s role in the development of Vienna as an art hub.

By presenting international art positions in cooperation with Vienna’s art scene, viennacontemporary also upgrades Vienna as a tourist destination. More than 70% of Vienna’s visitors, the city’s comprehensive offer of art and culture is one of the main reasons to come here. Program points that have been developed by viennacontemporary together with Vienna’s museums, galleries and private collections have enriched Vienna’s cultural scene and have helped to position the city as an international art hub. Both Vienna’s art scene and the city’s tourism benefit therefrom”, underlines the director of Wien Tourismus, Norbert Kettner, with reference to the diversified activities of viennacontemporary.

With its clear fair concept and increasing number of high profile local and international guests, viennacontemporary, offers good opportunities to companies to profile themselves towards potential new clients. Thanks to strong performances in the past years, various sponsors express their trust in the event by renewing their commitment. Contemporary art needs adequate architecture in order to unfold its full potential. Real estate and art share a mutual affinity and, thus, also a mutual place of interest for their clientele. We have, therefore, decided to act as exclusive real estate partner of this aspiring art fair for the second time. – says Daniel Jelitzka, managing director JP Immobilien.

Learning from the best: forming new approaches towards collecting art.
Talks and discussions at viennacontemporary

With Keys to Contemporary Art, viennacontemporary aims to bring renowned representatives of the contemporary art scene to Vienna, thereby conveying to interested visitors some insights into the practices of contemporary art. The discussions taking place during these four days at Marx Halle will touch upon the beginning re-discovery of avant-garde movements in Eastern Europe, the reach of influence of contemporary and socio-critical art as well as the performative strategies of current art production that are becoming more important and the strategies of presenting contemporary art in museums and exhibition halls. In the section How to Collect Art, major international art collectors and renowned corporate collections will present their collecting approaches and strategies. The series Young Collectors Talk, which proved to be very successful last year, will present the diverse ways of collecting contemporary art.

viennacontemporary - active participation for all those interested in art

Besides the programs aimed at representatives from the art industry, artists, and art collectors, viennacontemporary presents itself as an art fair that creates an accessible and stimulating approach to contemporary art.

An intergenerational dialogue on contemporary art will take place in the framework of the Gold” guided tours. In addition to the solo presentations in ZONE1, different generations – young Austrian artists and seniors – will meet for discussions and an exchange of views on contemporary art.

viennacontemporary pays special attention to students and, also this year, will present a series of guided tours with art professionals. Students and fair visitors will have a chance to gain valuable insights into a curator’s knowledge of contemporary art and see the fair from a different perspective. Students will be granted free access to viennacontemporary from 3:00 – 6:00 pm upon presentation of a valid student’s card.

In addition, viennacontemporary offers art education for art enthusiasts from all age groups. The family program offers adults and children (two years and above) the chance to discover their creativity and to try out different painting techniques as well as tools in order to bring color, form, and movement to paper in an open painting studio.

Marx Halle has all the relevant prerequisites to host a large-scale event such as an international art fair. In accordance with the Vienna Event Act, up to 10.000 visitors per hour may attend the hall. Photo: © viennacontemporary.atVIP Program once again draws many international collectors to Vienna

Besides the presentations of galleries and special projects, the art fair’s particular intent is to offer a comprehensive service to Austrian and international collectors both at viennacontemporary and during their stay in Vienna. More than 200 collectors have confirmed their participation in this year’s viennacontemporary and we are confident to be able to offer an exciting VIP Program in cooperation with our partners, Renger van den Heuvel, managing director of VF Betriebsgesellschaft asserts. Together with 21er Haus, Albertina, Lower Belvedere, curated by_vienna, ESSL Museum, Jewish Museum Vienna, Kunsthalle Wien, Kunsthistorisches Museum Wien, Lenikus Collection, Leopold Museum, MAK (Vienna Biennale), Secession, TBA21 - Augarten, Sammlung Verbund and Heuer Karlsplatz, viennacontemporary has put together an informative program with visits to museums and collections and, thus, channels Vienna’s attraction as an international art and culture hub once again, Renger van den Heuvel explains with regard to the active network of the art fair with Vienna’s art scene.

On 24 September 2015, Albertina will inaugurate a unique presentation of Edvard Munchs printed graphics and show works which are held by a private collection and have kindly been made available to Albertina for this exhibition. The outstanding collection of Albertina traces back to the passionate collector Albert of Saxony, Duke of Teschen (1738-1822). It is essential for us to maintain the contacts we have established with art collectors worldwide in order to present extraordinary exhibitions for our guests. I am, thus, very pleased that as a partner of viennacontemporary, Albertina will be able to present the exhibition covering the works of Edvard Munch (1863-1944) to the numerous national and international guests of the art fair, who would probably not visit Vienna so willingly without this major fair event”, Klaus Albrecht Schröder, director of Albertina, highlights the importance of viennacontemporary for Vienna’s museums.

viennacontemporary positions Vienna internationally as a vibrant location of creative industries. From this year on at Neu Marx - we are very pleased to be able to participate yet again with curated by_vienna. One of Vienna’s most exciting locations, the spectacular and 150-year old Marx Halle, has opened its gates for contemporary art. There is no better way to show how the interaction of history and innovation works in this city. Gerhard Hirczi, managing director of Vienna Business Agency.

Marx Halle Vienna: a flexible venue with an ideal design
potential to meet the high standards of an art fair

Marx Halle is situated in the heart of Vienna’s new creativity quarter Neu Marx, which is home to more than 100 enterprises from the media, creativity and research area. The multifunctional event hall offers a range of possibilities as concerns the design of fair booths as well as special presentations and, thus, makes viennacontemporary an unforgettable highlight for VIP Guests and visitors alike.

The relocation to Mark Halle Vienna allows us to already fix the fair dates for 2016 and 2017, thereby giving us the chance to support galleries, international collectors and art institutions in their efficient scheduling process regarding their participation in viennacontemporary.

Marx Halle has all the relevant prerequisites to host a large-scale event such as an international art fair. In accordance with the Vienna Event Act, up to 10.000 visitors per hour may attend the hall. There is also more than enough space for restaurants and cafés as well as a separate VIP Area, which are sure to make your fair visit remarkable also in culinary terms. The new venue does not only allow for a new and creative atmosphere of Viennas most relevant international art fair, but also gives room to innovative presentation concepts for the participating galleries and special presentations, which will put Vienna once again in the focus of the international art community from 24-27 September 2015, Renger van den Heuvel concludes his report on preparations for this year’s viennecontemporary.

In last year, with of 25 274 visitors, the art forum records the most successful edition in the own history. Photo: © artnovini.com* * *

viennacontemporary
24 – 27 September 2015

Marx Halle
Karl-Farkas-Gasse 19, A-1030 Vienna

Application deadline

20 March 2015, Online Application:
www.viennacontemporary.at/application/registration

Public Transport

Underground: U3-Station Erdberg – Exit Nottendorfer Gasse via Karl Farkas Gasse;
Train: Line 7 – Station St. Marx;
Tram: Line 71 – Stop St. Marx; Line 18
– Stop Viehmarktgasse or St. Marx;
Bus: Line 74A – Stop St. Marx; 80A – Final stop St. Marx.

* * *

Fair dates 2016 und 2017


22 – 25 September 2016
21 – 24 September 2017

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1719-viennacontemporary-will-again-be-a-unique-mix-of-art-from-east-and-west.html