„Виктория”, или за търсенето на любовта

„Виктория” е филм за преоткриването на живота и на любовта... Ирмена Чичикова в ролята на Боряна. Снимка: © Viktoria FilmsНА 17 СЕПТЕМВРИ - Ден на София, в който православната църква чества Свети великомъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София, ще се състои първата официална прожекция на най-успешния български филм за 2014 г. – „Виктория” (Vikoria, 2013) на режисьорката Майя Виткова. От 19 до 25 септември, в Дом на киното (ул. „Екзарх Йосиф” 37) ще се проведе и ексклузивна предпремиерна седмица на лентата, за която artnovini.com вече писа.


* * *

Когато отивах на прожекцията (закрита) на филма „Виктория”, на няколко метра от Дома на киното се спънах. Бях „забравил” какво е да те срита някаква тротоарна плочка със собствено мнение за време и пространство и в миг се почувствах като смешен герой от филмите на Keystone Studios. Добре, че наливащите си минерална вода не ми обърнаха никакво внимание… Всъщност, описаното полулевитиращо състояние ме върна почти директно в действителността. В българската. След двадесетина минути това завръщане щеше да бъде всеобхватно. В кинозалата… И в душата ми.

През януари тази година попаднах на информация на… ИА „Националния филмов център”, че новият български филм „Виктория”, на Майя Виткова, ще участва в най-престижния световен фестивал на независимото кино „Сънданс” (Sundance Film Festival). Тогава все още нямах представа, че това е първата родна кинолента, която е включена в официалната селекция на форума, но нещо в мен (някои го наричат интуиция) ми подсказа, че този филм е създаден да побеждава – заради високото изкуство в него (нека не звучи високопарно, преди време имаше подобен термин, който с годините все по-рядко се използва, правопропорционално на мащабите на комерсиалното кино). Усетих го, без да съм го гледал. Само видях плаката на филма и една от фотографиите на Димитър Варийски – Дария Виткова, като момичето Виктория, легнала върху изрезки от вестник, с разпилени върху възглавница на рози коси… Но с увертюрата – дотук. „Виктория” е с времетраене 2 ч. и 35 мин. и няма особена потребност от дълга интродукция.

Снимка: © Viktoria FilmsСюжетът

Само да припомня… В края на август 1980 г., след няколко безуспешни опита да се отърве от нежеланата бременност, Боряна ражда Виктория. Без пъп. Политическата реалност в страната е на крачка от „развития социализъм”, т.е. на две от неугасимата светлина на комунизма. Боряна си е обещала да не ражда дете, докато в страната властва тоталитаризъм и мечтае да живее на Запад, но… става майка на „бебето на десетилетието”, чийто кръстник e самият Тодор Живков (1911-1998). Пораснала и укрепнала в лоното на социализЪма, девойката вече разполага с телефон-петолъчка в стаята си (денонощна връзка с Първия), с личен шофьор и „Чайка”, със сандвич с луканка (мисля, че в четвъртък, но не в петък, със сигурност) и прочее. Виктория постепенно се отдалечава от семейството си (като майка си Боряна), в училище е безпардонна, и въобще е въплъщение на всички „достойнства” на децата на правоимащите… Боряна е апатична към съпруга си Иван, презира до патологична безчувственост майка си и мечтае за своята американска… мечта. Особено след осуетения опит за бягство… Но идва 10 ноември 1989 г. „Всичко свърши, моето момиче!”, казва др. Живков на своята кръщелница, но всъщност, в този момент, сякаш всичко в тази история ще започне отново, но в друго измерение… Един ден, Стефчо - момчето, което се ражда (с дефект на едното краче) на същата дата и в същата болница с Виктория, разказва пред свои приятели за пътуването си до Венеция и девойката го чува… Но, дотук със сюжета – премиерата предстои…

Филмът е произведение на изкуството

Ще започна от режисурата. През пролетта, когато правих интервю с Майя Виткова я попитах дали „Виктория” е „женски филм” – отговорът й беше: „…аз съм жена, ако това прави филма женски, нямам нищо против…” След като го изгледах, разбрах, че този въпрос в някаква степен е странен, излишен, дори глупав, но написаното остава… Днес съм повече от сигурен – тази история може да бъде разказана по така разтърсващ, дълбок и емоционално експресивен начин, само от жена. „Кинороман” като този, може да бъде почувстван само чрез сложна, но искрена система от сетива, чиито проекции преминават извън първообразите на anima и animus, там където животът е екзистенциално състояние, ограничено само от хармоничната пълноцветност на желание, копнеж, мечти, короновани от най-съкровеното чувство, наречено просто – свобода. Свобода във всичките й духовни и физически проявления. Онази истинска и чиста свобода, чиято непостижимост я превръща в територия на божественост, която за нас, хората, в крайна сметка означава съществуване във вечния антагонизъм утопия-антиутопия. Противоборство, чийто сън, обаче, е един и същ, и се нарича просто – свобода. И затова, когато попадаме в противоречивия, но конкретно ясен свят на Боряна (в ролята е Ирмена Чичикова), разбираме, че неистовия стремеж към мечтата[мечтите] ни, всеминутният копнеж по осъзнато недостижимия идеал, всъщност са действителния и неотменим образ на нашия собствен живот. А когато този духовен, в голяма степен биографичен, епос се случва на драматичния фон на една политическа утопия/антиутопия, в каквато България живя 45 години (може би продължава да живее и днес), неговите послания излизат от обичайното възприемане добро-лошо, тъмно-светло, и се превръщат в мисловна провокация, която те съпътства като сянка дни наред…

Иван (актьорът Димо Димов) с дъщеря си - бебето Виктория... Снимка: © Viktoria FilmsНавярно, изходът от този лабиринт-ребус е кодиран в състоянието на пълно смирение, което води до „катарзисът на човешката душа”, за който сподели в интервюто си режисьорката. Със смирението идва и безмълвието (но само физическото) – вече девойка, Виктория стои на един мост и гледа някъде далеч пред себе си… Безмълвието е символ, метафора, за младата жена – дори парадокс.

Майя Виткова предлага на зрителя историята на Виктория именно в този контекст, от самото й начало – експресивна палитра от метафори и съвсем пестелив диалог. Уникален минимализъм, който изисква от целия екип максимална концентрация и титанични усилия. Мисля си, че всички би трябвало да са изключително горди от таланта си и от възможността да го проявят по такъв изумителен начин.

През последния четвърт век, за съжаление, рядко ми се случвало да говоря със суперлативи за българското кино, но дори с риск да бъда упрекнат в пристрастност, със сигурност мога да твърдя, че не си спомням наш филм, в който диалозите да се водят с погледите на актьорите, а не с гласовете им. По този повод, в съзнанието изникват личности като Андрей Тарковски (1932-1986), Еторе Скола (Ettore Scola; 1931), Антониони (Michelangelo Antonioni; 1912-2007)... За мен, това е невероятно постижение (не претендирам, че тази е най-подходящата дума) на Майя Виткова. По-скоро – вероятно, става дума за смелост. Оправдана напълно.

Онова, с което нейната творба ме завладя до последния кадър, обаче е естетиката на филма, в която предчувствах, а по-късно и усетих, далечен, но топъл, ренесансов (и в буквален, и в преносен смисъл) полъх: в портретите, в пейзажите, в светлината; усетих и онзи позабравен възторг от високото кино, който (без да правя никакъв паралел, а единствено визирам като чувство) си спомням от филмите на Ангелопулос (Theo Angelopoulos; 1935-2012), на Братя Коен (Joel David Coen and Ethan Jesse Coen), на Дейвид Линч (David Lynch; 1946), на киното от 60-те и 70-те… Но най-силно бе чувството ми, че съм в кино, за да гледам нов и хубав български филм

Е, добре, нека го наречем пристрастност – във „Виктория” има кадри, които, според мен, съвсем скоро ще се изучават в школите за кино. Тук е мястото да кажа, че с чисто сърце поставям Крум Родригес в личната си кинооператорска класация – в компанията на Свен Нюквист (Sven Nykvist; 1922-2006), на Виторио Стораро (Vittorio Storaro) - не, не са роднини с онзи!, на Алексей Родионов, на Едуардо Се́ра (Eduardo Serra)…

Във „Виктория” има безпощадна документалистика, интерпретирана чрез изразните средства на игралното кино – не само заради факта, че е първият филм, заснет в годините на т.нар. „преход”, в който толкова често (директно и индиректно) присъства историческият персонаж Тодор Живков (много добро превъплъщение на актьора Георги Спасов). Филмът успява да пресъздаде по забележителен начин автентичността на епохата (без преднамерена битовост), така, че дори днешните млади, които не са живели и миг в нея, да я разберат. Майя Виткова е прецизна (и изящна) до последния детайл. Например: като се започне от бутилката кока-кола, която Боряна държи в казанчето на тоалетната, премине се през интериорите, обзаведени в стил „соц-ИКЕА”, и се стигне до документалния паноптикум с „участието” на Роналд Рейгън (Ronald Reagan; 1911-2004), Тодор Живков, Маргарет Тачър (Margaret Thatcher; 1925-2013), аятолах Хомейни (Ruhollah Mostafavi Moosavi Khomeini; 1900-1989), Ясер Арафат (Yasser Arafat; 1929-2004) - политици, които продължават и днес (някак сюрреално) да влияят на света, но които пораждат (у мен) не чувства, а по-скоро противоречия…

За да бъде епохата максимално достоверна, Майя Виткова, която има опит като документалист, я разказва не само правдиво (бел. авт.: този термин е от онези години), но и с фина ирония и брилянтно чувство за хумор – да не забравяме, че режисьорката е работила при Майкъл Пейлин (Michael Palin) от легендарните „Монти Пайтън” (Monty Python). По този повод мога да спомена два епизода, които останаха в съзнанието ми: „инагурацията” на Виктория като пионерче и тържеството с Първия в парка, по случай деветия й рожден ден…

„Виктория” е филм за любовта, но според мен, преди всичко за търсенето й. Вечното търсене, с което сме орисани. Боряна не я намира (вероятно само осъзнава съществуването й), а Виктория, за щастие, открива пътят към нея – в едно утро… Това е важното послание на филма – да не спираме да търсим, за да намираме. И тогава, победата (victory) ще се въздигне и ще ни въздигне над нас самите. Над нашите лични демони, материализирани в греховно безмерните ни амбиции, гордост, суета… Общо са седем - Septem peccata mortalia (Седемте смъртни гряха)

„Виктория” е пълнометражен дебют на Майя Виткова в игралното кино. Дебют, от който, според много кинокритици от цял свят, тя може да бъде единствено щастлива и да се гордее.

Дария Виткова като момичето Виктория... Снимка: © Димитър Варийски / © Viktoria FilmsЕкипът

За невероятната работа на оператора Крум Родригес в този филм може да се пише дълго, но понякога и три думи са достатъчни: елегантен, проникновен, мислещ! Епизодът с лекарския консилиум, който само констатира, че бебето Виктория няма пъп, освен че ме порази като силно кино (и може би, като фотография), неусетно ме препрати (това са лични асоциации) към картините на старите майстори от Северния Ренесанс… А кинопортретите на Боряна, на Дима, на Виктория (и в трите й възрасти) - са предадени моделирани с такъв психологизъм, че дават всичко необходимо, за да може зрителят да вникне дълбоко в образа на тези герои… Същото се отнася и за цялостната визия на филма, която е ярко доказателство за впечатляваща симбиоза между режисьор и оператор… Раждането на Виктория, „бялата стая” в родилния дом, нощна Венеция – за тези фрагменти няма нужда от думи.

Музиката на композитора Калоян Димитров пък е като онези късчета диаманти, с които умелият майстор допълва украсата на своето бижу-шедьовър. Витална, поетична, метафизична… Мощен, модерен саундтрак…

Професионализъм. И може би това е достатъчно (но, едва ли) да се каже за работата на CGI-артиста Димитър Ицков. Сега, докато пиша тези редове, изгледах отново трейлъра на филма и отново моментът, в който из-под сапунената пяна се разкрива коремът на Виктория – без пъп, спря за пореден път дъхът ми…

Няма да е далеч времето, когато монтажът на Александър Етимов (1976-2014) неминуемо ще влезе в киноучилищата. Всеки кадър е акцент, всеки кадър е на мястото си, за да направи от тази странна история завладяващ киноепос…

Звукът! Мисля, че киноманите дълго време ще помнят озвучаването на филма, дело на Камен Атанасов – аз със сигурност…

За работата на Димитър Варийски (предстои му изложба в рамките на събитията от Програмата „Виктория”) вече написах. Фотография от висока класа!

Работата на Рин Ямамура. Самият факт, че една японска художничка успява да пресъздаде по така убедителен начин българската действителност на епоха със специфична не само като етнография, но и като политика, конюнктура, е достойно за адмирации. Издавам една тайна предварително: видях илюстрациите й за книгата „Седем разказа за грях и смърт” на Майя Виткова и на Емил Витков – великолепни са!

Актьорите

Разбира се, те също са част от екипа, но смятам, че ролята им във филма е някак по-особена. Макар и камерен, актьорският състав е наситен с образност до такава степен, че екранният живот на всеки от героите спокойно може да бъде сценарий за отделен филм…

Боряна

е своеобразният център на повествованието. Не съм гледал Ирмена Чичикова в нито един друг филм. Името й ми беше някак познато, но – толкоз…

Актрисата влиза в сякаш завършен образ. Боряна е категорична – нейните изисквания към живота са абсолютно ясни. Тя мечтае да избяга на Запад (в Америка), не желае да роди дете в страна, в която властва авторитаризъм (утопия/антиутопия и прочее), презира майка си (която по подразбиране е виновна за всичките й беди) и, съответно – съпруга си… Но, всъщност, когато тези отношения достигат кулминацията си, оттам започва разпадането и повторното съграждане на иначе завършения й образ… Впрочем, Боряна е почти типичен женски характер от времето на 70-те и 80-те, когато за не малко жени мечтите се превръщаха в непостижимост. Ирмена Чичикова успява да се превъплъти по възможно най-убедителния начин в драматичния характер на своята героиня. Тя е като дива река: спокойна, бърза, буйна, разрушителна, и отново спокойна – преди да се влее… във времето. Актрисата успява да ни каже всичко за Боряна, макар и с малко реплики. Тя работи по прекрасен начин с – може би – най-важното изразно средство за всеки актьор – очите…

Две, само на пръв поглед второстепенни роли: на Мариана Крумова като Дима, майката на Боряна, и на Анастасия Ингилизова като Мила, майката на Стефчо – изумителни в най-мълчаливите роли в своята кариера! Въобще, идеята за максимално синтезиран диалог, придава на „Виктория” особен психологизъм, който неусетно приобщава зрителя и го прави не само съпричастен към съдбите на героите, но и съпреживяващ ги

Иван – в ролята Димо Димов. Нямам обяснение, но в този образ има особен магнетизъм. Навярно, заради достоверността му, заради честността му, заради компромиса, който героят му прави – в името на осъзнато загубената си любов. Един впечатляващ кинодебют…

Калина Виткова като девойката Виктория... Снимка: © Димитър Варийски / © Viktoria FilmsВиктория

Дария Виктова. Калина Виткова. Момичето Виктория. Девойката Виктория. Два различни темперамента, две различни Виктории… Тези момичета са истинско съкровище, а играта им е завладяваща. Нямам представа за детайли от снимачния процес, но и двете млади дами влизат в света на порасналото „бебе на десетилетието” по достоен за възхищение начин. Дария така добре се справя с Виктория, която Партията припознава като собствено дете, че когато след прожекцията, за няколко секунди я поздравих, се засрамих от себе си – в съзнанието ми тя все още беше онзи самодоволен, самовлюбен индивид, комуто безмерната власт никога не би позволила дори и да се докосне до смисъла на чудото, наречено живот… Предполагам, че не по-лека е била задачата и на Калина. Трансформирането на егоизма в смирение, в съчувствие, в признаване на човека до теб, е не просто емоционално преживяване (катарзис), това e избухване на революция. В душата ти… Поздравления! И за двете Виктории…  

Думата „революция” ме връща отново към работата на Майя Виткова. Да си режисьор, който дебютира в игралното кино, и да работиш с актьори, повечето от които също са дебютанти – това е Революция… Или метафора. А с „Виктория”, първият си пълнометражен филм, режисьорката показа недвусмислено, че днес тя е властелинът на метафората в съвременното българско кино… Оценката не е само моя, а на програматорите и на журитата от всички фестивали, на които от началото на годината филмът й представя страната ни. И ще продължи да представя: от 2 до 11 октомври „Виктория” ще участва в 19-ия Международен кинофестивал в Бусан, Република Корея (The 19th Busan International Film Festival) – който е най-големия филмов форум в Азия, а от 8 до 19 октомври и в BFI London Film Festival, където е селектиран в програмата „Любов” (Love), а следват и още над 20 участия…

„Виктория” е откровение за страстта, за тъмнината и за светлината в човешката душа, за нежността и за обичта… Това е филм за Вярата, Надеждата и Любовта, без които човешкият живот няма никакъв смисъл! Абсолютно никакъв. Не го пропускайте…

„Виктория” - великолепна кинометафора, разказана от Майя Виткова. Снимка: © Viktoria Films* * *

Казват, че когато се спънеш с левия крак – ще ти върви. С „Виктория” ми провървя много…

Въпреки че се опитаха да го спънат по най-безпардонен начин, на филма на Майя Виткова също му провървя. Лентата беше отличена с Голямата награда Breaking Waves Award от най-големия унгарски кинофестивал – 21st Titanic International Film Festival, който се проведе в през април в Будапеща; след това, през май – с Наградата на Младежкото жури (Youth Jury Award) от фестивала в Краков 7th OFF PLUS CAMERA Internatonal Festival Of Independent Film; и през юни – със Специалната награда на журито (Special Jury Award) – връчвана от компанията HBO, от водещия румънски фестивал 13th Transilvania Internaitonal Film Festival

Но, за съжаление, дебютният филм на Майя Виткова няма да представя България в номинациите в категорията за най-добър „Чуждоезичен филм” (Foreign Language Film) на 87-ите награди „Оскар” (87th Oscars®). Така реши Националният съвет за кино към ИА „Национален филмов център”. Неочаквано за целия нормален киносвят – справка публикациите в Hollywood Reporter, IndieWire, Screen International и др. По стар български обичай се намериха хора, които подложиха крак на най-успешния ни филм за 2014 г. Очаквано. Но, също за съжаление, те и за миг не са се замислили, че такъв абсурд за дълги години ще елиминира киното ни от възможността за отличие от този и вероятно от много други форуми. Истината е, че и на Запад, и на Изток, вече никой не желае подобни проблеми, защото този скандал във всички случаи ще рефлектира и върху техния авторитет… Егоистично, елементарно, тоталитарно… Въпреки това – изход има. И това е зрителят, който истински обича киното. „Зрителят е Бога на киното. Той казва, той натиска копчето, той излиза или остава в салона, той те зачерква…”, каза Майя Виткова на пресконференцията, посветена на Програмата „Виктория”, която се състоя на… 9 септември 2014 г.

Изход има и, защото „Виктория” вече се превърна в синоним на новото българско кино: модерно, интересно, провокиращо, побеждаващо, което бавно, но сигурно, си пробива път в посттоталитарната мъгла, която вече четвърт век очакваме да се вдигне…

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1556-viktoria-ili-za-tarseneto-na-lubovta.html