Мирела Демирева: Казваха ми, че трябва да се откажа


Снимка: Reuters

Спортист номер едно на България за миналата година – Мирела Демирева призна, че 18 месеца преди да спечели сребърния медал на олимпийските игри в Рио, специалисти в медицината са предричали край на кариерата й заради тежка травма.

В предаването „120 минути“ по bTV Демирева сподели, че близо две години се е възстановявала от контузия в глезена.

На 20 август целият свят чу името на Мирела. Тя спечели сребро от олимпийските игри в Рио де Жанейро и почти изпълни мечтата си – да скочи 200 см. Стефка Костадинова пък ѝ пожела да надмине нейното върхово постижение – 209 см.

Освен на стадиона, Демирева мери сили и на студентската скамейка. Тя учи политология, пише дипломна работа за публични политики и това личи най-вече в ясно изразената ѝ гражданска позиция. Междувременно сребърната медалистка от европейското първенство се готви и за новия сезон.

„Има много ниски очаквания към спортистите. Смятам, че това е малко тъжно, той като за да си спортист се изисква голям интелект, работа с тяло и да може да го направляваш под напрежение. Смятам, че спортистите сме изключително интелигентни хора. Обаче невинаги се изразяваме с думите, които обществото слага под етикета „интелигентни”. Можеш да правиш спорт и да учиш едновременно. Да, малко по-трудно е, но аз съм благодарна на родителите си, тъй като те ми казаха, че няма да ме затворят изцяло в спортната среда. Аз посещавах езикова гимназия, след това се записах и в университет. Голяма част от приятелите ми са извън спортните среди и съм щастлива, тъй като е опасно, когато се затвориш в балона на спорта”, каза тя.

Като бъдещ политолог, Демирева има мнение и за световните промени, на които става свидетел и в момента.

„Гласуването е инструмент да се накаже статуквото и политиците. Смятам, че това е изключително полезно за гражданското общество. По този начин то се активизира и се обучава. България в момента е част от глобалните тенденции, както с референдума, така и с президентския вот. Смятам, че това е хубаво, което значи, че страната все повече се отваря.”

Животът на Мирела е неразривно свързан със стадионите, тъй като нейните родители са спортисти. Преди да се захване със своята дисциплина, тя е мерила сили в дългия скок, спринта и… тласкането на гюле.

„Според мен високият скок е най-лесната дисциплина, може би защото ми се отдава и защото го харесвам. Един ден просто го опитах на игра и явно постигнах резултат, който тогава се стори доста голям за възрастта ми на треньорите. На следващия ден имаше състезание, на което ме записаха. Спечелих го. И когато си дете и си най-добрият, вече край. Много ми хареса! Има едно летене без инструменти, тоест летиш сам със себе си и тялото си. Това е нещото, което най-много ми харесва”, спомня си тя.

Родителите на Мирела са най-голямата ѝ подкрепа по пътя към върха.

„Те са много различни, аз пък съм различна от тях. Майка ми е изключително трудолюбива, много обича леката атлетика, раздава се, има огромна група. Може би любовта към леката атлетика съм взела от нея. От баща ми може би – спокойствието. Всички казват, че той е изключително талантлив и е непукист, което също е много важно за печеленето на медали”

Не е изненадващо, че след спечелването на сребърния медал, Мирела звъни първо на родителите си в България.

„В първите минути изобщо не говорихме, просто плакахме, тъй като аз държах медала, показах им го. Моментът беше много силен, тъй като знаехме какво значи този медал и знаехме колко в действителност е мой. След това настана една еуфория, една изключителна емоционалност. Винаги очаквам най-доброто от себе си, максималист съм, но може би в този момент нямаше толкова огорчение и съжаление, тъй като се сетих за онзи период от кариерата си, в който не можех да скачам. Тогава си бях обещала, че стъпя ли отново на пистата, никога няма да се оплаквам, да искам повече”, разказва Демирева.

Преди да спечели сребърния медал в Рио, тя се възстановява 18 месеца от контузия, която почти коства цялата ѝ спортна кариера.

„Не беше лесен период. Не съм мислила за отказване. Бях уплашена, че няма да мога да се справя. Но знаех, че ако се справя, ще скачам много, защото винаги много съм си вярвала. Имаше моменти, в които се плашех от самия страх, че няма да устискам. Прибирала съм се вкъщи, след като специалисти ми казваха, че няма смисъл, нещата няма да се подобрят, няма да скачам. Имах височини около 180, което дори за егото ми не беше добре, тъй като имах сребърен медал от световно, мислех си за 2 м, за рекорди. Но дойде един момент, в който си казах, че няма какво да губя. Колкото и зле да става този глезен, няма да скачам повече. В един момент просто реших всеки път, когато някой ме пита как е глезена, да казвам, че е супер. И така излязох от дупката”, спомня си за болезнения период лекоатлетката.

В момента тя тренира и се готви за нови върхове в Холандия.

„Ужасно много обичам България. Липсват ми планините, там няма. Много харесвам и Холандия. Мога да кажа, че там са ми любимите приятели. Вярвам в живота през границите и смятам, че съм щастливка да имам две „вкъщи”. За мен важни са хората. Не знам къде ще живея, не правя дългосрочни планове“, завърши тя.

Source Article from http://insport.bg/2017/01/30/%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D1%87%D0%B5-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4/?utm_source=rss&utm_medium=rss