„Аделe Блох-Бауeр” на Климт се завърна във Виена, но брадясала

Трамвайна спирка във Виена облепена с постери на Том Нойвирт или Кончита Вурст (победителят/ката от Евровизия 2014) в кичозна интерпретация на шедьовъра на Густав Климт „Портрет на Аделе Блох-Бауер” I (1907). Снимка: © artnovini.comТри кичозни плаката с Кончита Вурст стряскат почитателите на гениалния художник от билбордове и постери в австрийската столица.

ЖЕНАТА ме погледна и отвърна поглед бързо. Може би Хигс бозона (Higgs boson) живее значително по-дълго от нейния поглед. Достолепно побелялата й глава се извърна в изящен профил, сякаш нищо не е било. Трамваят беше отминал спирката, но недоумението ми очевидно беше останало. Три големи постера с фрагменти от шедьовъра на Густав Климт (Gustav Klimt; 1862-1918) „Портрет Аделe Блох-Бауeр” (Adele Bloch-Bauer I; 1907) искряха в златно и жълто. В първия момент дори помислих, че това е „Целувката” (Der Kuss; 1907-1908), но не беше… Някъде в съзнанието ми, обаче, беше избухнал бунт. Всевъзможни чувства, възприятия, принципи: естетически, етически, морални, културни, духовни и прочее, се съпротивляваха и отказваха да приемат тази Аделе„Златната Аделе”, „Австрийската Мона Лиза”


Макар и останали далеч за мен, от трите постера продължаваше да ме гледа… с влажен поглед т.нар. Кончита Вурст (Conchita Wurst). Субектът, който спечели миналогодишната „Евровизия” (Eurovision 2014), беше пременен като „одухотворената, самодоволната и елегантната” енигматична Аделe Блох-Бауeр (1881-1925) – младата аристократка, потомка на една от най-богатите и влиятелни фамилии във Виена през възторжената епоха Fin de siècle (1890-1910). Бившият младеж Том Нойвирт (Tom Neuwirth) беше превърнат в рошаво, брадясало, преднамерено и безвкусно рекламно „послание” на предстоящия традиционен майски „Бал на живота” (Life Ball), борещ се срещу болестта СПИН и за други каузи, който се провежда пред виенското кметство…

От моето присъствие и от недоумяващия ми поглед жената от трамвая видимо се чувстваше неудобно, много неудобно, дори някак виновно. Така изглеждаше и възрастният мъж, който беше на спирката, когато се върнах да направя снимки – два пъти влезе „в кадър”, но фотографията, която ще използвам е без него – не, че ще я види, но не бих да му давам подобна роля. Това са две лични измерения на „феномена” Вурст, но не по-малко важни са и обществените: културологични, естетически, социални, дори политически аспекти на тази пошла „арт провокация”…

Преди една година в artnovini.com изразих своята позиция по брадатия „феномен”. През този период от време се потвърди тезата ми, че става въпрос, първо, за

един чисто комерсиален „проект” -

т.нар. Кончита стана рекламно лице на една голяма банка, появяваше се във всевъзможни светски прояви и получаваше завидни хонорари. И второ, появата му/й в глобалното обществено пространство, несъмнено обслужва и други инициативи. Това стана ясно и от светкавичната реакция на неговите/нейните сестро-събратя след победата му/й в ланшния песенен конкурс на Евровизия – бурни вакханалии, които започнаха от розовата им къща на виенската „Пилграмгасе” (Pilgramgasse), върху чиято фасада и днес виси парцалив транспарант с безобразния дискриминационен надпис: Fight. (Hetero-) Fascism” (нещо като: „Боря се [с] (хетеро-) фашизма”), и продължиха до Карлсплац (Karlsplaz), пред прекрасната бяла барокова катедрала „Свети Карл” (Karlskirche)…

Тогавашното „послание” на метаморфозиралия Том „Толерантност без граници”, през тази година, след „всенародно” допитване, ще звучи като „Създаваме мостове”. Към какво – ще стане ясно по време на финалите в виенската Stadthalle през май. Трите постера по Климт, заснети от германската фотографка Елен фон Унверт (Ellen von Unwerth; 1954) за Life Ball, предлагат и други тълкувания, които, според организаторите на събитието, не били целенасочено провокативни, а приканвали към размисъл, обединен около посланието „Промяната е възможна”. Парадоксът е, че те стигат дотам, да поставят на едно интелектуално ниво Вурст и Густав Климт, които „доказват, че това е възможно”

„Приемането е дъщеря на свободата”. (Akzeptanz ist eine Tochter der Freiheit). „Свободата расте, когато се разчупват правилата”. (Freiheit Wächst wo regeln Brechen). „Родината на велики дъщеросинове” (Heimat Grosser Töchtersöhne). И на английски: Acceptance is a daughter of freedom. Freedom grows where rules break. Homeland of great daughtersons. Това са посланията на трите постера, а коментарът може да го направи всеки сам за себе си. Последната дума-каламбур – дъщеросинове – е потресаваща!..

Но нека се запитаме, какво се случва, когато изкуството се използва като медиатор/манипулатор на цели, концепции и идеологии, нямащи нищо общо със самото изкуство? Отговорът – последният век-век и половина от историята на човечеството ни показа недвусмислено…

Наистина,

съдбата на първия портрет на чаровната Аделе Блох-Бауер

е особено драматична; продължава да бъде такава и днес, 90 години след като тя напуска този свят. През 1899 г., когато е 18-годишна, младата дама се омъжва за доста по-възрастния от нея собственик на фабрики за захар Фердинанд Блох (Ferdinand Bloch; 1864-1945). Густав Климт, с когото тя е много близка, я рисува няколко пъти и вдъхновен от нея създава изключителни творби, сред които са двете картини, посветени на старозаветната героиня Юдит (Judith I,1901; Judith II, 1909), която спасява Юдея от асирийците; още един неин портрет – Adele Bloch-Bauer II от 1912 г., както и около стотина скици…

В своето завещание Аделе, която умира на 24 януари 1925 г., моли съпруга си да предаде двата нейни портрета и още четири пейзажа, нарисувани от Климт, на австрийската държава. След анексирането на Австрия през март 1938 г., фабрикантът бяга в Чехословакия, а след това в Швейцария, където завършва живота си на 13 ноември 1945 г. Преди това, обаче, отменя завещанието си в частта, отнасяща се до дарението на платната, които вече са били иззети от нацистите…

След като през 1998 г. Австрия прие Закона за реституцията, журналист, проучващ произхода на картините в различни музейни архиви, информира 90-годишната Мария Алтман (Maria Altmann; 1916-2011) – племенница и един от наследниците на Фердинад Блох, че първия портрет на Аделе се намира в музея „Белведере” (Belvedere) във Виена. След грандиозен съдебен процес, на 14 февруари 2006 г., картината, заедно другите четири пейзажа, заминават за Лос Анджелис, където живее Алтман. След няколко месеца портретът е продаден за 135 млн. USD на милиардера Роланд Лаудер (Ronald Lauder; 1944), който от следващата година става председател на Световния еврейски конгрес (World Jewish Congress). От тогава платното се намира в неговата „Нова галерия” в Ню Йорк (Die Neue Galerie New York), където са изложени произведения на германското и австрийското модерно изкуство…

И ето че сега, почти десет години след като „Аделе…” напусна опечалената си родина и отпътува за Америка, споменът за нея се завърна, но по един тъжен, абсурден и гротесков начин. Въпреки безспорните качества на Елен фон Унверт, която е известна като откривателката на топ модела Клаудия Шифър (Claudia Schiffer) и с еротичните си фотосерии, напомнящи снимките на големия Хелмут Нютън (Helmut Newton; 1920-2004), тази творба, със сигурност не заслужава подобна съдба. Най-вече, защото е безспорен образец на едно основните направления в изобразителното изкуство от края XIX в. и началото на XX в. – Виенският сецесион, а нейната интерпретация сега e абсолютно елементарна и компрометираща високото изкуство. В случая не става въпрос за концептуална пародия, като е при

„мустакатата” Джоконда

в L.H.O.O.Q. (1919) на Марсел Дюшан (Marcel Duchamp; 1887-1968), например, а за безвкусното налагане на един още по-безвкусен (и откровено кичозен) продукт на всеядния шоу бизнес – Вурст.

Тази история, колкото и да е делнично-банална, поставя важни въпроси. Кой, в т.нар. свят на изкуството има право да интерпретира основни, иконични образци, по начин, какъвто намери за добре (в последните години този проблем важи с огромна сила и за театъра, киното, операта). Трудно ми е да си представя, че бих могъл да предложа на общественото внимание сцена, изобразяваща, да речем, австро-унгарските любимци (безспорно – достойни за уважение личности) император Франц Йозеф I (Franz Joseph I.; 1830-1916) и императрица Елизабет – Сиси (Amalia Eugenia Elisabeth a.k.a. Sisi; 1837-1898) в неблагопристойна интимна сцена, защитавайки някаква отнесена социално-полова идея и да не предизвикам върху себе си целия гняв на обществената (и юридическа) мощ в алпийската държава. Или пък, ей така, оригиналничейки, да „заредя” емблематичната за българското изобразително изкуство „Ръченица” на Иван Мърквичка (Jan Václav Mrkvička; 1856-1938) с недвусмислено-анатомични джендър послания – сигурен съм, че няма да си намеря място между Калотина, Капитан Андреево, Дунав-мост 1 и прилежащата ни черноморска акватория…

Кой има право скандално да интерпретира образци на световното изобразително изкуство и да остане без порицание?.. Имам усещането за всесилни лобита, тайнствени и не толкова тайнствени общества, но най-вече за много пари, които днес [а и винаги] могат [са могли] да купят всичко: от слава до творческа свобода…

Примери има много, но как тогава да кажем, че изкуството е територия на свободата: на ума, на душата, че и на тялото… Очевидно, „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други”, както написа преди 70 години – в края на Втората световна война, писателят Джордж Оруел (George Orwell; 1903-1950) в антиутопията „Животинска ферма” (Animal Farm; 1945), към чието оригинално заглавие трябва да добавим и многозначителното A Fairy Story

Тазгодишният „Бал на живота” всеобхватно заимства от идеите на сецесиона и мотото му ще бъде: Ver Sacrum („Свещена пролет”), а модният дизайнер Саймън Костин (Simon Costin) щял „да интерпретира Библията по уникален начин”… След като миналогодишното шоу (тогава за първи път беше представена мъжка мода) с езика на пърформанса „разтърси” папския престол, а постерът на американският фотограф Дейвид Лашапел (David LaChapelle) Once in the Garden, изобразяващ някакво странно разнополово същество в Едемската градина (иначе мото на събитието беше широкоспектърното „Градина на земните удоволствия”), успя да всее небивал и откровен смут в католическа Виена (и не само), сега предстои нова порция от тълкувания на Светото писание. Със сигурност те няма да се придържат към духа на Канона, за чието изповядване тук, вярващите плащат немалък годишен данък…

Как подобни „творчески акции”, обаче, биха повлияли и на

възпитанието на децата,

които и без това са изправени пред безброй предизвикателства, предлагани от съвременната цивилизация?.. Навярно, следващите поколения ще разберат (ако могат)…

Какво биха си помислили и онези, неизкушените от изкуството хора, които за първи път ще видят това брадясало „Аделе”? Защото достъпът до оригиналната творба изисква доста административни усилия, финансови средства и сериозен ресурс от време, освен ако човек не живее отвъд Атлантика… Припокриването на изображения в човешкото подсъзнание е лесно постижимо със средствата на съвременните медии, а от там до лесната манипулация (според съответната стратегия) крачката е съвсем малка…

Творчеството на гениалния Густав Климт – фундамент на европейския модернизъм – е един от културните символи на Австрия (през 2012 г. тук по великолепен начин беше отбелязана неговата 150-годишнина). Но изкуството му е и част от световното културно наследство, независимо дали е включено в съответните официални списъци. Въпреки че картината е частна собственост, портретът на Аделе Блох-Бауер е собственост на човешката цивилизация. Морална, духовна и естетическа собственост. Вечна.

Подобни разсъждения, обаче, навяват и към друга тема размисъл, която само привидно е извън контекста: зачитането на авторското право, което според мнозина е неизменен символ на демократичните общества. Авторското право, обаче, е силно доходоносен компонент в силно комерсиалното ни битие. Но нека оставим финансовите параметри на прилагането му и да се запитаме дали самият художник би се съгласил с подобна безвкусна, плитка и елементарна интерпретация на творчеството му. Съмнявам се – по негово време „брадатите жени” са били показвани в цирка. И не само заради това – според някои историци на изкуството, отношенията им с Аделе са били повече от приятелски… Всъщност, кой е носител на тези права? И ако широко скроените закони позволяват неподозирано от обикновения лаик жонглиране с юриспруденцията, то неписаното моралното право би трябвало да е едно-единствено – на автора. Всичко останало е въпрос на морал – категория, която мнозина (на които така им изнася) от т.нар. арт елит (твърде относителна класификация) пренебрегват и смятат за отживелица (но единствено, когато не се отнася за тях самите)… И въпрос на личен избор

Фасадата на розовата къща на виенската „Пилграмгасе” (Pilgramgasse), върху чиято фасада се вее парцалив транспарант с надпис: „Fight. (Hetero-) Fascism” (нещо като: „Боря се [с] (хетеро-) фашизма”). Снимка: © artnovini.comКакто

въпрос на личен избор

са човешкия живот, самоопределянето, религията и т.н. Но, съобразени с обществените и цивилизационни норми. Зачитането на личния избор е свещено право и ако то бъде пренебрегнато, можем да говорим за диктатура. Ала зачитането трябва да е двупосочно и реципрочно. Толерантността също. Ще попитам, ако облека фланелка, върху която е написано Fight. Homo Fascism” („Боря се [с] хомо фашизма”), какво би ми се случило. Зная – ще ме помете невиждано „цунами” и ще гния дълго из разни дрънголници. Просто е – нямам достатъчно средства, за да се защитя. Дали пък това не е дискриминация? Но защо към едни се проявява толерантност, а към други – не. Защо едни не уважават моята (а и сигурен съм на още стотици милиони, милиарди хора) ценностната система? Защо на различните е позволено да съдят, а другите да нямат право на мнение? Защо? Какво би се случило, ако един ден другите, след като се превърнат в малцинство, станат… различни? Апокалиптична антиутопия…

Разбира се, дефинирането и налагането на конкретни константи (идеологии, взаимоотношения, духовни ценности и прочее) също е предпоставка за чудовищна диктатура. Последният век-век и половина от историята на човечеството го доказа недвусмислено…

Проблемът е деликатен.

Но, всъщност, няма никакъв проблем Том да се нарича Кончита, Елтън да се омъжи, Рики да е гей или Хелене и Анне-Мари да празнуват годишнина от сватбата си… Както и едва ли са много тези, които по полов признак незачитат творческите върхове в изкуството на композитора П.И. Чайковски (1840-1893), на художниците Франсис Бейкън (Francis Bacon; 1909-1992), Дейвид Хокни (David Hockney; 1937), Анди Уорхол (Andy Warhol; 1928-1987), на писателя Труман Капоти (Truman Capote; 1924-1984) и на много други. Това е техен личен избор, който всеки нормален човек (за какъвто смятам и себе си), сигурен съм, възприема с разбиране. И толерантно. Но когато, някой насила, без никакъв повод, ми навира в лицето своя личен избор и ме обвинява, че не съм толерантен и, че съм фашист – категорично не мога да се съглася. Не вярвам в неговата безкористност. Каквото и да говорим, съвременният свят става все по-зависима робска проекция на алчността и парите, а от там и все по-агресивен…

Не вярвам в неговата безкористност, както не вярвам, че крехкоснагият и крехкопеещ Том (или Кончита), е на нивото на титан като Густав Климт, пък бил той доказал, че „промяната е възможна”. Ако, някой успее да ме убеди в интелектуалната, в духовната и в творческата им равнопоставеност, наистина ще помоля Земята да спре. За да сляза и да се запилея в бездната на Безкрая…

* * *

Апропо, за целите на „Бала на живота”, Монетният двор ще сече златен мотив от постера с брадатата Аделе, който ще бъде продаван и 50% от събраните средства ще бъдат използвани в борбата срещу СПИН… А роклята за фотосесията, с която е облечен лауреата от Евровизия 2014, е използвана 2.5 кг златна боя, обсипана е с 12 000 кристала, половин килограм перли и е отнела… 1250 часа работа (или 156 осемчасови работни дни). И струва… Всъщност, това е въпрос на личен избор…

* * *

Често ще си спомням…От моето присъствие и от недоумяващия ми поглед, жената в трамвая видимо се чувстваше неудобно, много неудобно, дори някак виновно. Навярно съм стиснал силно и устните си. Навик от детството ми. Правя го, дори несъзнателно, когато [много] не харесвам нещо. Въпрос на личен избор…

* * *

P.S.: Импресия, но от друг трамвай…

Пътувам с друг трамвай. Цялата мотриса е брандирана с плаката, спечелил 3000 EUR в графичния конкурс „Заедно сме повече” (Gemeinsam sind wir mehr!) в подкрепа на борбата срещу дискриминацията, расизма и т.н., организиран от общинската служба MA17, която отговаря за интеграцията (аз също участвах, но беше илюзия да си мисля, че имам шанс в надпреварата).

Отляво-надясно: евреин, тъмнокож, мюсюлманка и очевидно австриец (символизиращ европеидната раса), снимани в гръб. На синьо-зелникав фон. „Уважението е в главата” (Der Bauch sagt: Respekt ist Kopfsache) или нещо подобно – е посланието. Но не мога да приема и този плакат. Казвам си, ти си предубеден, ти си капризен, не мислиш модерно. Може би, си завистлив, дори. Опитвам се да вникна в смисъла на този постер – очевидно неговите автори са търсили обобщение на религиозно-расова основа. Правила го е някаква агенция. Но не мога да схвана – нещо ми се губи. Почти веднага разбирам – около 2 милиарда души. Не е изобразен азиатец. От онези дето живеят из цял свят, а не от някакво племе, потомък на Уйгурския хаганат. Сещам се – едно от условията на конкурса беше постерът да е във формат Portrait, т.е. „на високо”. При тази композиция дизайнерът е решил, че няма да има място за човек с триъгълна шапка. Много са им широки. Ако сложи и азиатец – ще трябва да намали другите, и композицията отива по дяволите… Затова, така си мисля, решава – без азиатци… Въпрос на личен избор… И на жури.

Мисля си, понякога демокрацията е сложно нещо.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1759-adele-bloch-bauer-na-klimt-se-zavarna-vav-vienna-no-bradyasala.html